Българските навици са особено нещо. Мисловният процес протича, единствено ако се опира на парадокси. Люто се люби и мрази и няма нищо по-средата. А липсата на обществен интерес, когато е най-наложителен, се компенсира със страхотен фокус по периферен проблем, който въобще не е нужен. Ето кои са 10-те най-характерни навици в мисленето ни.
1. Съмняваш се в награди
Боб Дилън, за когото Ленърд Коен каза, че да му дадеш Нобелова награда е все едно да закачиш медал на Еверест за това, че е най-високият връх, провокира супер разпалени бг дискусии, по нищо неотстъпващи на тези в родината му. Българската мнителност, която по дефиниция се движи по ръба на най-високите невротични нива, прелива моментално, щом става дума за награди. Подозрението най-често е следното: "Абе, каквото и да говорят, не е чиста много-много тая работа...". Как например да се справим с впечатлението, че отличието миналата година получи журналистката Светлана Алексиевич, която пише за разпада на посткомунистическа Русия, а сега пък награждаваме американец? Точно така, политическа, абсолютно политическа е тази награда! Да не говорим, че фамилията му е Цимерман - ясна е работата, световното еврейско правителство пак награждава питомците си. Така разсъждава българинът и кротко си пуска "Планета", без да търси отговора във вятъра, както пееше Дилън навремето. Важното е, че в теб е настъпило едно приятно, маломерно спокойствие - притеснил си се от нечие величие, дискредитирал си го набързо в ума си и спокойно може да продължиш да живуркаш тъй както умееш. Всеки успял е "слагач", всеки амбициозен е "глупак", а всеки трудолюбив "балък" - с това се изчерпва светата троица на човешките усилия.
2. Колкото по-голямо, толкова по-хубаво
Честно, само тук е възможно цяла нация да полудее по кацането на самолет на летище София, пък бил и той най-големият на "Луфтханза". Българинът по природа трудно изпада във възхищение, но ако случайно му се случи, той въобще не притежава фин естетически усет - в системата му за оценка градацията зависи пряко от големината на обекта. Дали ще е самолет, замъка в "Равадиново" или Айфеловата кула, целта е да се постигне върховното преживяване на всеки естетически субект - цъкането с език. Когато се цъка с език се произнася една много съдбовна реплика на почуда. Тя е следната: "Как са го направили хората...!". Този завършек - "хората", е неслучаен и доста забавен. Той едновременно издава една малка радост, че ти, макар и прост българин, принадлежиш все пак към човешкия род - и други двуръки и двукраки, наглед същите като теб, могат да създават велики неща; но в същото време употребата на "хората" издава и някаква тъга: абе хем си като тях, хем нещо ти липсва и никога няма да разбереш какво точно. Абе я поцъкай малко с език. А така.
3. Мразиш държавата и обичаш страната
Специално това изглежда неизбежно. Най-типичната българска шизофрения, за която обаче обикновеният човек няма грам вина. Така се е получило - насълзяват ти се очите от умиление като се качиш на Мусала, а устата ти се зарежда с псувни като пуснеш телевизора и видиш политици в сутрешния блок. От този парадокс на любовта към страната и омразата към държавата е пронизана почти всяка българска ситуация. В автобуса едва си се сдържал да не пребиеш от бой човека до тебе, който пък едва се е сдържал да не направи същото - накрая културно сте се напсували на майка, разминало се е леко, а два часа по-късно и двамата изригвате във форумите да браните честа на майка България, понеже сте разбрали, че Паисий бил изпаднал от учебниците, или там нещо го преместили, какво точно не знам, но аз на тия мога ли да им...
4. Възхищаваш се на сънародници само ако са се прочули в чужбина
Разбира се, нямаме нищо против. Само дето успехът в чужбина е хиперболизиран до крайност. Еди си коя певица, била на турне в Щатите. Фурор! Ама чакай малко, тя пяла пред 60 души българи, и то в нашето посолство... Нищо, нищо...Важното е, че в БГ медиите това излиза със заглавие: "Тинка покори Щатите". В такива ситуации се задейства древният комплексарски импулс, който ликува и развява трибагреник от това, че "и ний сме дали нещо на света".
5. Бъгове във финансовия баланс
Всеки опит за калкулиране на разходите стига до математически абсурд. Как става тая работа: харчиш по 30 лева на ден, а си безработен? Че даже имаш новия айфон, човек! Нещо си продал, оттук си взел, оттам си донадил, и изведнъж нещата все пак са се вързали. Българският финансов отчет е сложна логическа операция с множество неизвестни, които се запълват в последния момент, когато дори надеждата отдавна е казала - пич, махам се оттук, сериозно.
6. Като идеш в Гърция, полудяваш от радост
Ето го следното подозрение: 1/2 от удоволствието да ходиш в Гърция се изразява в това после да хейтваш Черноморието от едно по-хубаво място. Когато хора от друга държава отиват в Гърция, просто се наслаждават на климата и плажовете. При нас обаче оценката на красотата е невъзможна без антипод, на който да се стъпи - важното е че тук "НЕ Е като на Черноморието". Никога непубликувана, но убедителна статистика гласи, че все още няма човек, изрекъл следните думи: "В Гърция ми харесва", без да е добавил "много повече от шибаното Черноморие"!
7. Надяваш се на националния
Всъщност, да. Защо иначе най-повтаряното изречение на бг коментаторите от години наред е: "Все още имаме теоретични шансове"? Мазохистичния устрем продължава. В психологията съществува термина "посттравматично разстройство" - той обяснява как криза в миналото непрекъснато се актуализира в настоящето и напомня за себе си. В БГ психологията може да се въведе термина "постеуфорична надежда" - щом си гледал онова чудо на световното навремето, дори победа с 4 на 3 срещу Люксембург може да активира плахите ти очаквания за класиране на престижен форум. Българският скептицизъм странно съжителства с някаква изумителна склонност да очакваш чудо: тя обикновено се пази в тайна и не се споделя с другите, за да не те помислят за балама. Иначе вярно е правилото, че ако в българската политика и българския футбол хората си разменят местата, никъде няма да стане кой знае колко по-зле. И въпреки това ще продължим да се интересуваме неистово и от двете, пък каквото ще да става.
8. Живееш патриархално и модерно едновременно
Археомодерно - това е термин, обозначаващ крайното разпъване между патриархални и модерни ценности, абсолютно противопоставящи се едни на други. Само тук (и да кажем в Италия) е възможно да си шеф на компания и да живееш все още с мама, понеже не можете един без друг. И само тук, ако случайно си се домогнал до някакъв успех, (случва се понякога), то нищо не може да замени усещането за превъзходство пред комшийското дете: това е триумф, радост за цялата фамилия - чувството за щастлив живот най-сетне минава през прага и се настанява трайно в къщата.
9. Вярваш на всичко
Рано-рано сутринта с кафето си поцъкал нещо в нета и си прочел, че 11 септември американците сами са си го направили. Абсолютно - ти винаги си се съмнявал в тази работа с терористите, а сега си съвсем убеден. Минути по-късно обаче ти сериозно си потънал в четенето на хороскопа си, който ти казва, че днес те чака добро финансово положение и нови приятели - точно определеният строй на планетите открай време предопределя твоя живот. Да не говорим за Ванга - тя е дефинирала веднага бъдещето, в което ти си безволева и подхвърляна от вълните отломка на нейната промисъл.
10. Имаш си заместители на институциите
Така е. В държава като тази се налага. Кое е министерството на правосъдието? "Господари на ефира!" Кой е политическата трибуна - Славиту! Кой е източникът на справедливост - собствената ти персона, аз сега ще им покажа на тия! Кой пази границата? Динко.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
