Конференцията "25 г. свободна България" събра героите на демокрацията
Преди 25 г. Берлинската стена се срина за една нощ. В рамките на броени месеци се срутиха и комунистическите режими в Централна и Източна Европа. И всички погледнахме с надежда и ентусиазъм към обединена Европа, част от която винаги сме се чувствали. Годишнините са дълбоко свързани с културата на спомнянето. И, докато в "старата" Европа през 2014 г. обществото отбелязваше 100-годишнината от "Голямата война" (Първата световна война), за нас, източноевропейците, падането на Берлинската стена е добър повод за равносметка - преди 25 г. рухна режим, наложил нехуманни политически стандарти, довел до социална и икономическа катастрофа на цели региони.
Четвърт век опит е повод за равносметка: с какви проблеми се сблъскахме, но най-вече - как успяхме да ги разрешим? Уникален ли е нашият път и може ли опитът ни с успехите, но и с грешките, да е от полза на съседските ни държави и региони в преход? Какво се обърка и какво се получи добре през годините на преход от тоталитарен режим към плурализъм и демокрация?
На тази тема е посветена международната конференция под наслов "25 години свободна България", която бе открита вчера от президента Росен Плевнелиев в столичния хотел "Шератон". В нея участват десетки бивши и действащи наши политици, представители на европейските институции, на медиите и неправителствените организации от Европа, както и президентите на Унгария Янош Адер и на Хърватска Стипе Месич.
Ето и мненията за прехода на две от знаковите фигури на започналата преди 25 г. промяна - Едвин Сугарев и Филип Димитров, както и особения поглед на отец Паоло Кортези, свещеник в католическата църква "Блажен Евгений Босилков" в Белене.
ДИСИДЕНТЪТ
Едвин Сугарев, поет и общественик
Останахме си поданици, вместо да сме граждани
Фасадната демокрация ни превърна в най-бедни и нещастни в ЕС
За съжаление, не мога да нарека българския преход към демокрация за особено неуспешен. Защото миналата година, в крайна сметка, се оказахме в ситуация, която бе близка до тази, от която тръгнахме преди четвърт век. Парадоксално е, но се стигна дотам властта да няма друг ресурс, освен полицейските палки и загражденията. И, която въпреки народния протест, не иска да си отиде доброволно, както беше при правителството на Орешарски. Всичко това не бе нещото, за което мечтаехме тогава. Но, разбира се, вината за това е колективна. Нека не забравяме, че една от причините за недотам успешния български преход е в това, че българинът не успя да израсне от поданик до гражданин. Някак си хората не се научиха, че всичко зависи от тях самите, че държат съдбата си в своите ръце и имат право да заставят тези, които ги управляват, да изпълняват тяхната воля. Става дума за народопсихология - за удобството някой друг да решава вместо теб, друг да ти казва какво да правиш, друг да определя кое е добро и кое е зло, да наказва и да награждава. Наистина, така се живее по-предвидимо. Но това е предвидимостта на роба. Хората трябва да разберат, че свободата се отстоява всеки ден.
Наистина ние постигнахме формално демокрацията. Имаме многопартийна система, пазарна икономика, членки сме на ЕС и НАТО. Така че уж няма какво повече да искаме. И би трябвало да се чувстваме съвсем добре. Само че някак си българският народ не е радостен. Той е най-бедният и най-нещастният в обединена Европа. И това се дължи на простия факт, че преходът не произведе качествен живот. Това се нарича фасадна демокрация. Тя има всички външни атрибути, но не функционира нормално. Хората виждат институции, които не действат или обслужват неясни интереси. Затова не вярват на политиците, а това е опасно - може да доведе България до лоши последици, ако нещата не се променят радикално.
ПОЛИТИКЪТ
Филип Димитров, министър-председател на България 1991-1992 г.
Макар и "лоши", сме в отбора на доброто
Мит е, че при Тодор Живков живеехме по-добре
Главната цел на българските антикомунистически революции през 1989-1992 г. беше България да стане нормална държава. Това бе смисълът на всичко, което искахме - да стане член на ЕС и НАТО. И тя направи това. Очевидно не е било по най-блестящия начин. Причина за това са исторически специфики, объркани стъпки и неразбирателство в силите, които правиха промените, както мощната съпротива на тези сили, които им се противопоставяха. Но в крайна сметка България е в Европа. Тя е част от свободния свят. Може да е "най-лошата" от "добрите", но все пак е от "добрите". Тя влезе в това семейство, в което искаше да влезе и към което винаги е принадлежала. Винаги има първи и последни във всеки отбор. Така че днес може да сме от последните, но сме в отбора. Дай Боже, да станем по-добри. Така или иначе, генералната задача на прехода е изпълнена.
Наистина на много хора всичко случило се не им харесва - не живеят добре, не се чувстват добре. Вярно е и същевременно не е вярно, че живеят по-зле. Не е вярно, че при Тодор Живков техният живот е бил по-хубав. Някои може би наистина са можели да си позволят неща, които днес не могат, но мнозинството днес може да си позволи повече неща, отколкото тогава. Всички тези приказки за някакво равенство, което е имало тогава, са пълни глупости. Както и тази, че тогава сме били напълно задоволени в материално отношение.
Разбира се, ако се съпоставяме с Европа, трябва да направим още много. И това е хубавото, че имаме стимул да гоним едни други стандарти и показатели. Но и сега е достатъчно да се разходим в София, за да видим разликата от 1989 г. насам. Да - София не е България. Но все от някъде трябва да се тръгне.
ПОГЛЕД ОТВЪН
Oтец Паоло Кортези, свещеник в католическата църква "Блажен Евгений Босилков", Белене
Изгубили сте корените си
Грешка е, че искате да забравите комунизма
Аз съм в България едва от 4 г. и не съм сигурен, че мнението ми за демократичните промени и днешните проблеми на страната е пълно. Но, според мен, основният проблем на българското общество днес е, че е изгубена културата на паметта. Да, има някакви спомени, издават се някакви книги, работят и някакви институции, но това не е достатъчно. Като масово съзнание историческата памет липсва. Забравили сте своето комунистическо минало. Няма мемориали на жертвите на систeмата, няма публични документи и в това отношение има още много работа. Защото, когато един народ забрави миналото си, корените си, той няма бъдеще. Именно историческата памет е тази, която помага да изградим един по-добър свят, не само в България. Първо, това е нужно, за да не повтаряме грешките на миналото. Защото младото поколение не помни тези времена и може да бъде изкушено да ги повтори. И това е нещо много важно. Не бива да забравяме корените си - кои са били нашите бащи, нашите дядовци, за какво са давали живота си, за какво са се борили. Преди малко присъствах на откриването на паметника на Георги Марков. Ето, хора като този писател са истински българи, които обичаха страната си и от тях поколенията трябва да се учат как да обичат България и как да работят за нея. Това е голям урок, който не се учи в учебниците.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
