- В разговор едно време хората си разменяха златни монети, а сега - смачкани левчета, казва големият творец
- На писателя е наречен връх на остров Ливингстън в Антарктика
Случвало ли ви се е, минавайки покрай Националната художествена галерия, някога царски дворец, да се загледате в паметник, на който с не особено красив почерк е написано едно име. Приближавате се и започвате да разгадавате написаното. Паметникът е на Йордан Радичков и е поставен там на 14.11.2007 г. Днес е място за срещи и на млади, и на стари. Прекрасен фон е и за сватбени фотографии, затова и често около паметника може да се видят младоженци, които позират около стените на галерията.
"Едва ли другаде по света има народ, изпаднал в такова униние, в каквото униние ние сме изпаднали!..", казва Радичков.
В едно свое интервю от 1999 г. той оприличава съвремието ни на глинено гърне, счупено от някой луд. Това гърне ние с години събираме и лепим отново. Но след всеки удар парчетата стават все по-малки. В един момент може да стане невъзможно да бъдат събрани. Тогава, щем или не щем, ще трябва да си направим ново гърне, докато не дойде някой луд и не ни го счупи отново. А такива у нас да искаш... Но пак по думите на големия писател, ще трябва да се научим някои работи да ги премълчаваме. Не да говорим или да мълчим, но да премълчаваме.
Недовършена църква и паметник са останали от Калиманица
В село, което вече не съществува, на 24 октомври 1929 г. се ражда и поема първите глътки от живота Йордан Радичков. Селото е Калиманица. "...Ако в тия деветдесет къщи се преброи населението заедно с бебетата и люлките, то човек ще стигне цифрата 473. По старото административно деление Калиманица влиза в състава на Берковска околия, Врачанска област", пише в своите "Спомени за коне" Йордан Радичков.
Жителите му, заедно с жителите на съседното село Живовци, са изселени през 70-те години заради открития през 1986 г. язовир "Огоста". Към момента на изселването в селото живеят около 470 души. Днес от него са останали само незавършена църква (започната през 1935 г.) и паметник на загиналите в Септемврийското въстание. Въпреки плановете, селото така и не е залято от водите на язовира.
След като завършва началното си образование в своето село, Радичков заминава за Берковица, където взема гимназиална диплома през 1947 г. Веднага след това започва да публикува свои импресии, разкази и очерци, а 4 г. по-късно се захваща с журналистика. От 1951 г. е кореспондент и редактор на вестник "Народна младеж", а през 1954-60 е редактор във вестник "Вечерни новини". В периода след 1960 г. е в Сценарната комисия при Българска кинематография, редактор и член на редакционната колегия на вестник "Литературен фронт". Съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото към Държавния съвет (1973-86). През 1966 г. от печат излиза романът-пътепис "Неосветените дворове". С него и с издадените през 1968 г. "Вятърът на спокойствието" (новели) и "Ние, врабчетата" (разкази) Радичков излиза от литературната традиция и налага свои правила и норми на творец от нов тип. По същото време написва сценариите за игралните филми "Горещо пладне" (1966) и "Привързаният балон" (1967). Пак по онова време създава и пиесата "Суматоха" (1967).
Седемдесетте години са също толкова плодовити за автора. Той публикува романите си "Всички и никой" (1975) и "Прашка" (1977). Тогава създава и драматургичните си творби "Януари" (1974), "Лазарица" (1979) и "Опит за летене" (1979). Тези пиеси, заедно със "Суматоха", са играни в Австрия, Югославия, Германия, Гърция, Швейцария, Дания, Полша, Русия, Унгария, Финландия, Чехия, САЩ, Румъния и др.
След политическите промени Радичков издава сборниците с разкази "Хора и свраки" (1990), "Малки жабешки истории" (1994), "Мюре" (1997), "Умиване лицето на Богородица" (1997), "Автострадата" (1999) и "Пупаво време" (2000) - с особено заглавие, ироничен реверанс към миналото /на диалект "пупа" означава корем/ и типично по радичковски пренесено в съвременността, в нашето "пупаво време". През 2003 г. излиза сборникът с интервюта на писателя "Скитащи думи". Произведенията му са преведени на десетки езици, а страните, в които са издадени са над 50.
Два пъти е номиниран за Нобелова награда за литература
Славата преследва твореца и той е удостояван през живота си с множество награди. Получава престижната международна италианска награда "Гринцане кавур" за белетристика (1984) и Кралския шведски орден "Полярна звезда" (1988). За книгата си "Малки жабешки истории" е вписан в Почетния списък "Ханс Кристиан Андерсен" на Международния съвет на детската книга през 1996 г.
Носител е на голяма награда за литература "Добри Чинтулов" (1980), награда "Аскеер" (1996) за цялостен принос в развитието на театралното изкуство, национална литературна награда "Петко Славейков" (1998), Голяма награда за литература на Софийския университет (2001). През 2000 г. е удостоен с орден "Стара планина" първа степен за цялостен принос в българската култура. През 2003 г. получава Държавната награда "Св. Паисий Хилендарски".
На 22 януари 2004 година големият писател напуска този свят
На него е наречен Радичков връх на остров Ливингстън в Антарктика.
През 2007 г. паметник на Радичков е поставен в градинката на Националната галерия в София. Неговият образ приема и изпраща дошлите за хладна отмора, отминаващите набързо туристи, както и приема желаещите за снимка.
"Едно време, като слушах как старите хора в моя край разговарят помежду си, имах чувството, че си разменят златни монети", казва Радичков и продължава: "Сега, като слушам как всички ние разговаряме помежду си, имам чувството, че си разменяме книжни левчета. От ония, смачкани и захабени от употреба книжни левчета, с които нищо не можеш да купиш! И може би тъкмо заради това, че нищо не може да се купи с тях, си ги разменяме така щедро! Толкоз за едно левче!".
В нашето съвремение, приличащо все повече на счупено гърне, в което и отношенията ни са на цената на жълти стотинки, ни остава да обръщаме поглед към образа на великаните, обитавали тази земя. Да почерпим пример и да се променим. Към добро. А гърнето ни...? То чака да го залепим. Или да запретнем ръкави и да си направим ново.
- Цитати от творби и интервюта
Човек е дълго изречение, написано с много любов и вдъхновение, ала пълно с правописни грешки.
Есента баща ми умря и тогава аз продължих да сея лъвове в нивата и да жъна зайци от нея. Съседите известно време се смяха, че сея лъвове, а жъна зайци, но после престанаха да се смеят й взеха да ме гледат накриво. Откъде-накъде, викаха те, ние ще сеем леща, а той ще сее лъвове! Той да не би да е по-горе от нас! За да угодя на съседите, се отказах от лъвовете и почнах и аз да сея леща. Тогава те почнаха да се смеят и да говорят зад гърба ми, че не става човек от мене. Баща му, викаха те, сееше лъвове, а тоя седнал да сее леща. Тогава разбрах, че не трябва да слушам съседите. Сей лъвове, милостиви читателю, та макар и да жънеш зайци! Може би един ден съдбата ще те възнагради и сред мършавите зайци в твоята нива ще те срещне спокойно лъвът. Бог да те благослови!
/"Домашна тетрадка"/
Да крачиш пешком по света, като си подсвиркваш небрежно с уста - мигар може да има нещо по-красиво от това!
/"Ние, врабчетата"/
Ако вие, деца, някъде по пътя си срещнете птича перушина, недейте я отминава. Повдигнете я от земята и я пуснете да полети и тя ще ви бъде много признателна. Защото една птица може да бъде мъртва, но перата й са винаги живи. Недейте отминава нашата птича перушина, недейте отминава спомена на нашия живот, а го съживявайте!
/"Ние, врабчетата"/
Център на областта, в която съм се родил и главно негово селище е градът Монтана. За сто години той сменя четири пъти името си: Кутловица, Фердинанд, Михайловград, Монтана. Честата смяна на имената показва, че градът иска по някакъв начин да се скрие от себе си, без да остави следи, подобно на бягаща по снега лисица, която мете с опашка и заличава следите си. Не вярвам, че ще му се отдаде. Досега успява да заличава само имената си.
/"Мюре"/
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
