Жерар Депардийо, който има руски паспорт и скоро ще изиграе Леонид Брежнев в хърватски филм за Пражката пролет през 1968-а, получи и нотариален акт за собственост върху парче от бившата съветска империя. Президентът на Белорусия му подари парцел край Минск, където киноасът ще си построи малък дом. „Отдавна искам да разбера как живеят селяните“, му казал актьорът. Вероятно става дума за любопитство към жителите на тамошната губерния, защото французинът разбра как живеят българските селяни, когато снима край Пловдив „Моето прасе и аз“, а бабите от Калояново се надпреварваха да му точат баници и да го хранят с пикантни яхнии.
Няма съмнение, че Депардийо е изключително любопитен човек. Неговата настървеност да опознае света се пръква в тоалетните на летище „Орли“. През ученическите ваканции бъдещата звезда расте между кофите за вода и препаратите за миене на фаянс, докато баба му чисти кабинките. Достопочтенната госпожа Емилиен живее край пистите на международния аерогара, а Жеже мечтае да бъде във всеки от кацащите и излитащите самолети. „Тогава за първи път си обещах, че един ден ще летя на където си поискам. През цялото време мечтаех и пътувах мислено. Станах гражданин на света – не от тези, които се настаняват, а от другите, които преминават. Навсякъде към буден. Да бъда очарован от някоя страна, е това, което ме подържа жив. Винаги съм готов да вдишам най-доброто от нея, но не пропускам да държа под око и аварийния изход – винаги може да потрябва“, споделя кинаджията в мемоарите си.
Ранното му детство в Шатору сред петима братя и сестри, които се опитват да оцелят психически в пияната компания на съвършено неграмотния си баща и вечно бременната си, прекрасна и образована майка, с нищо не подсказва бляскавото му бъдеще. За всеки друг би било шок, ако в първи клас
вади бебета
от утробата на родителката си, но не и за Депардийо, който и до днес казва с усмивка: „Всички в семейството бяхме диваци“. Когато е на 10, го гонят от училище – може би единственият път, в който е без вина виновен. Просто е най-бедният - и дори не може да продължи. Пак на същата крехка възраст започва да мастурбира – изглежда на 15. Говори се, че в онази епоха е прибирал франкове от мъже, запленени от здравите му мускули. „Още тогава не се страхувах от нищо и от никого. Най-важното е да не прихванеш от страха на другите, нито от предразсъдъците им“, връщал се е към изначалната дързост Депардийо. Улицата го учи да вярва в себе си и в съдбата – най-успешната религия на всички времена. На 11 се влюбва за първи път, но не се осмелява да признае чувствата си на малката блондинка. На 12 вижда морето за първи път – на Ривиерата в Монако заради футболен мач на треторазрядни отбори. На 13 се хваща на работа в Антиб – изравнява пясъка на плажа, а му позволяват да бачка, защото изглежда на 18. Пак на 13 започва да говори английски – учи го в движение, докато общува с американците в базата на НАТО край Шатору. И докато между черноборсаджийските далавери гледа филми без превод в киносалона на военните. Тогава се прехласва по Бърт Ланкъстър, с когото само след 10 години ще си партнират в грандиозния епос на Бернардо Бертолучи „XX век“. Слуша Елвис Пресли и Рей Чарлз, които пеят за своята армия и вече е убеден, че битието му ще бъде по-различно от това на плебса в Шатору. Заслугата за този абсолютно неаргументиран оптимизъм е на няколко души от града, които се отнасят към Жерар като към човек, а не като към „улично куче“, както си спомня самият той. Между тях е и психологът на затвора, където все пак най-накрая го тикват за незаконна търговия с щатски стоки, който надушва артиста в якия тийнейджър. През трите седмици зад решетките Депардийо стига до извода, че тъкмо изкуството ще е това, което винаги ще го спасява – макар че едва на 14 за първи път чува думата „театър“. И досега не може да формулира конкретиката на онази ситуация, но е категоричен, че
метаморфозата започва в панделата
Първият спектакъл, който гледа, е „Дон Жуан“ – промъква се без билет в залата. Репликите и бунтарството на Молиер не стигат до ума му, но цялата атмосфера омагьосва душата му. Той е хипнотизиран от костюмите, от артистите, от декорите... И след като вече не може да понася ченгетата, които постоянно са по петите му в Шатору, се качва на влака за Париж – но без да има пари за билет. Слиза на гарата – само на 16, но с твърдото намерение да стане актьор. Посещава курс в школата към Националния народен театър, но не вдява нито думичка от пиесите, които репетират студентите. И когато един от преподавателите все пак иска да му даде възможност, Депардийо си глътва граматиката, дето и без това хич я няма, и вместо да изрецитира басня на Лафонтен, изпада в чутовен кикот, с който заразява останалите. Първият му хонорар е за комедиен персонаж – битник в късометражна лента, който не може да си каже думите, защото хем заеква, хем не разбира значението им. Оказва се, че няма проблем с говора, а със слуха – някаква свръх чуваемост по рождение. Преподаватели го водят при доктор, който всеки ден в продължение на много седмици го кара да говори с каска на главата, без да му вземе нито един франк. Чудесата около Жерар продължават – записва и следващия курс без да плаща, а на една от лекциите среща бъдещата си бивша първа съпруга Елизабет. Той е на 19 – бивш неарденталец от провинцията, който не може да понася сам себе си, тя е на 25 – красива, елитна парижка госпожица с майка благородничка и с диплома по психология. Но хубавата жена му обръща внимание – и за шест месеца той изгълтва всички световни драматурзи. Показва, че не й е безразличен – и довчерашният дивак се хвърля като лъв на сцената. Това, разбира се, не му пречи през 1968-а да хайманосва, докато студентите на Франция протестират срещу статуквото. Играе в пиеси с безумни заглавия – „Пирони в киселото мляко“ и „Момиче в супата ми“. Як и секси. Когато се превъплъщава в жиголо в „Момчетата от бандата“, всички парижки гейове полудяват по него и след всяко представление го замерят с бонбони. Женят се през 1970 – бившият неграмотен затворник и хубавото момиче от тузарския квартал. Нахлува в киното като ураган. Кръстница в седмото изкуство му е самата Маргьорит Дюрас – една от най-великите френски писателки. Големият пробив настъпва след премиерата на „Валсиращите“ през 1974-а. Голямата слава го връхлита след премиерата на „XX век“ – за ужас на продуцентите иска за ролята точно толкова, колкото ще получи и Робърт де Ниро, който по това време вече е снимал в няколко хита. Следват още 140 филма. В много от тях го ръгат с нож, обезглавяват, горят на клада, а в „Последната жена“ той се самокастрира. Депардийо не крие, че за него истинското кино е само това, което връща към невинността и мечтите на детството, към отношенията с Вселената. Привлича го балансирането върху тънката граница между извисеното и низкото, между грозното и красивото. Там открива „аз“-а си. „Ако някой си мисли, че може да бъде режисиран, сериозно се заблужадва“, не се колебае Жерар.
След Елизабет, която му ражда Гийом и Жули, среща топ модела Карин Сила – майката на Роксана и бъдеща съпруга на Венсан Перез. С кинозвездата Карол Буке за малко да станат родители, но, уви – разделят се след 10 щастливи години. Актрисата Елен Бизо го ощастливява с Жан. През последните години е с писателката Клемантин Игу. Никога не къса напълно с нито една от жените си.
Битието периодично го подлага на тест – дали ще събере достатъчно воля, за да победи физическите несгоди. След инцидент с мотор му казват, че никога повече няма да проходи. Професор му обяснява, че нервите са скъсани и няма връщане назад. Но Депардийо започва мислено да ги „връзва“. След две седмици започва да движи пръстите на крака си, след още две става от леглото. „Миналото не ме обвързва, бъдещето не ме интересува – настоящето е за мен. Не ми пука какво ще ми се случи утре, важното е какво ще ми се случи днес“, е философията на Жеже, който е свикнал да оцелява преди да се роди.
Едно към едно
Започнах да се занимавам с актьорство, за да се спася от невежеството – то убива.
Приятелството е въпросителна – съществува само в детството.
Душата не може да се купи с мангизи.
Поет е този, на когото не му пука от стадото.
Само глупаците слагат точка.
Живеем в свят, който вече не е за любов.
Страдам, когато моралът застрашава живота.
Не съм луд за секс.
Харесва ми да ме смятат за идиот – най-вече идиотите. Да си идиот в очите на идиота е страхотно.
Срещата ми с Русия няма нищо общо с политиката – тя е човешка и духовна. Обожавам лудостта, яростта и парадоксите на руснаците. Те обичат и мразят десет пъти по-силно от всички останали.
При американците всичко е спектакъл и всички ние сме участници в него.
Медиите са се превърнали в усмирителни ризи. Може и да са полезни, но отнемат времето и живота ни, а аз не искам да им ги дам.
Отегчението може да унищожи волята за живот. Усетя ли го, започвам да ям и пия в големи количества.
Вярвам, че умираме, когато нямаме повече желание да живеем.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
