София. Големият Алън Парсънс, не само защото е 1,90 м, сътвори такова шоу, което феновете на арт и прогресив рока дълго ще помнят. Той идва за първи път у нас, а зала 1 на НДК беше препълнена, което е страхотно обнадеждаващо за вкуса на българина. На 10-ата минута от обявения начален час лайфът стартира без никакви специални ефекти, освен здрав саунд и подходящи за тази космическа музика светлини.
Шестимата музиканти от The Alan Parsons Project излизаха на сцената. Малко след тях, докато звучеше интрото на I Robot (1977), мистър Парсънс се качи по стълбичките на подиума при китарата и клавишите си. Брадат, синеок и сериозен той редуваше нежния звук на струните с клавишите, когато трябваше музиката да се слее с Космоса. Малко и попяваше, но не това му беше силата.
Парсънс и компания изпълниха Sirius. Не закъсня и задължителното едноименно парче от албума от 82-ра Eye in the sky, за което самият Алън казва: "Ако не го изсвирим, хората ще си поискат парите обратно!". Седем души пеят с пълно гърло на сцената и над 4000 в залата.
Китаристът, певец и автор на песни Алистър Грийн въртеше убийствени сола. Барабанистът Дани Томсън цепеше ударните, басистът от Израел Гай Ерез правеше чудеса. Нюйоркчанинът Мани Фокаразо на клавишните и най-новото попълнение на проекта Тод Купър - вокалист, саксофонист и китарист - всеки един от тях е уникален музикант. Истинската звезда на сцената обаче бе енергичният и суперпозитивен голям глас Пол Джоузеф Олсън, по-известен като Пи Джей Олсън. Той буквално изскочи и започна да дига хората от всички възрасти на крак. Някои пригласяха на парчетата, други просто се движеха в ритъма на арт рока. Олсън започва да пее с "проекта" в средата на 2003 година, а преди това е работил с Кид Рок, Иги Поп и много други. Всъщност в групата на Алън Парсънс всички пеят.
Един от гвоздеите на вечерта бе, когато забиха парчето, вдъхновено от великия испански архитект Антони Гауди, La sagrada familia (за едноименната катедрала в Барселона). Чухме хитове като Prime time, Don't answer me - съчетания на меланхолични тонове с динамично и еуфорично звучене, което ни изправи на крака. Градусът се вдигна още повече с намаханата I Wouldn't Want Тo Be Like You, изпята от Алистър Грийн, и подплатена с перфектно соло.
Следва поредицата The Turn Оf А Friendly Card (Part One), Snake Eyes, The Ace Оf Swords, Nothing Left To Lose и The Turn Оf A Friendly Card (Part Two). Звукът определено беше смазващо добър, а саксофонът на изумителния Тод Купър направо разцепваше.
Пак се изложихме с възпитанието, след като изрично снимките бяха забранени, мистър Парсънс направи забележка на един от оркестрината да не го снима, че звукът в You Tube щял да е кофти.
Последва още една ударна част с два велики инструментала, навързани в един. Lucifer и Mammagamma. Залата блъскаше ръце с всичка сила, защото на живо тези пиеси звучат убийствено, подковани с толкова много китари.
Двата часа не стигнаха на публиката и тя си искаше биса. Страхотният бенд заби дълго и с як саунд Games People Play и Old & Wise, поклони се и напусна сцената.
"Пак ще се върна", обеща Алън Парсънс и благодари на публиката за емоцията и аплаузите.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
