Измежду многото постижения, които са върхови за Боб Дилън, има едно особено интересно: това е човекът, на когото са посветени най-много биографии. Цели 138 книги! За сравнение втория след него - Брус Спрингстийн, е предизвикал "само" 45. В живота на Дилън митът често взема надмощие над действителността: а критиците му неведнъж са го обвинявали, че сам подхранвал личната си легенда, знаейки, че тя ще му послужи в стълбата към успеха. Разбира се, един носител на Нобелова награда, "Грами" и "Оскар", продал над 100 милиона албума и извоювал световно призвание, е абсолютно неукорим. А за последното му отличие - литературното, присъдено от Шведската академия - Ленърд Коен го каза най-добре: "Това е все едно да закачиш медал на връх Еверест, задето е най-висок".
При наличието на 145 биографии изглежда невъзможно да се разкаже живота на Дилън в няколко страници. Можем само да проследим интересните моменти, които маркират пътя му към славата. Ето кои са те.
Наследството на битниците
За разлика от много музиканти, които цитират колеги, щом става дума за влияния, вдъхновителите на Боб Дилън идват от света на литературата. Това са вездесъщите двама гении на битническото поколение - поетът Алън Гинзбърг и писателят Джак Керуак. "По пътя" и поемата "Вой" оставят отпечатък върху най-ранните години на Дилън и са най-големите му вдъхновения.
Самият Боб казва, че винаги се е чувствал повече поет, отколкото музикант, затова и приемствеността му спрямо литераторите е лесно обяснима. Впрочем, той постави и началото на онази традиция, която наричаме "Поети с китара". За жалост обаче, макар и овладяна до съвършенство от Дилън и Висоцки, формулата стана особено посредствена с годините и често се превръщаше в причина за една крайно неприятна комбинация - бездарна поезия с бездарен акомпанимент.
С песните си обаче Боб успя да постигне нещо, което само най-добрите му колеги-писатели от епохата на 60-те успяха да направят: изкуство, посветено на духа на времето, на 60-те, Виетнамската война, хипи поколението, но в същото време прекосяващо драмите на десетилетието и протягащо се към вечността.
С Джон Ленън на хероин
Разбираемо, Боб Дилън минава през битка с наркотиците. През 60-те е невъзможно да си идол на контракултурата в Америка и да се опазиш чист. Макар да не е от най-адиктивните типове (как иначе щеше да доживее 75) Боб пробва хероина и после години наред не може да спре. Има една легендарна снимка - как той и Джон Ленън стоят на задната седалка на едно такси. "И двамата сме на хероин на този фотос. Снимахме кадри от документален филм за Боб. Бях много нервен. Исках да взема нещо, което да ме отпусне преди това", казва Джон Ленън пред сп. "Ролинг Стоун" по-късно. Разговорът им, запечатан от камерите в този шантав хипарски момент, е почти налудничав. В него Дилън твърди, че река Темза е причината Хитлер да не успее да нахлуе във Великобритания. А Джон Ленън, с недобре функциониращ заради поетия хероин ум, му задава необичайни въпроси като следния: "Страдаш ли от подути очи, приятно чело, или къдрава коса? Май страдаш от къдрава коса, така ми се струва".
Впрочем, според една от много биографии на "Бийтълс", Дилън бил първият, който поднесъл марихуана на ливърпулската четворка.
Пак през 60-те Боб има проблеми с амфетамините - първоначално ги взема, за да се справи с напрежението от непрекъснатите турнета. По-късно обаче се пристрастява. През същия период прекалява и с алкохола. Стига се дотам, че в абсолютния пик на славата си, Дилън признава, че е мислил за самоубийство - дрогата, алкохолът и това, че го напуска приятелката му Сузи Ротоло го съсипват. През 70-те обаче кариерата му взема рязък завой - той усеща, че антивоенният патос и хипарските години са изчерпани, и не само трябва да се пее за други неща, но и да се живее по друг начин. Освен, че спира наркотиците, Дилън се отказва и от запазената му марка - цигарите. "Гласът ми направо стана неузнаваем, когато спрях да пуша", казва легендарният музикант.
Сузи Ротоло е голямата му любов
Въпреки многото жени, които са придобивали легендарен статут около любовта им с Боб Дилън, няма по-емблематичната красавица, споделяла леглото му, от Сузи Ротоло. Дилън е прекарва три влюбени години с нея - от 61-та до 64-та година.
"От самото начало не можех да сваля очите си от Сузи. Тя бе най-еротичното нещо, което съм виждал. Имаше бяла кожа, коса с цвят на злато...Пълнокръвна италианка. Като се заговорихме, главата ми започна да се върти. Стрелите на Купидон бяха просвирвали покрай ушите ми и преди, но този път ме уцелиха в сърцето. Да я срещна бе като да пристъпя в историите на Шехерезада. Имаше усмивка, която можеше да освети улицата. Беше изключително жизнена и сластна", разказва Боб. На Сузи й трябвало определено време, за да свикне със странностите му. Когато тя го запознала с майка си, той например й казал, че страда дегенеративна болест на окото, която след години ще го направи напълно сляп...
"Боб беше харизматичен - той бе светлина, фар, но и също черна дупка. Искаше отдаване, подкрепа и защита, която не можех да му дам, понеже от същото се нуждаех и аз. Не можех да се справя с напрежението, клюките, истините и лъжите от живеенето с Боб. Чувствах се като в блато, а исках да съм стъпила на твърда земя", спомня си тя години по-късно. Сред другите му музи са Бони Бийчър, Дана Гилеспи, Сара Лоундс, Фариди Макфрий, Елена Спрингс, Сали Къркланд, Еди Седжуик.
Усещах грубия, подмолен ритъм на Америка
Из биографичната "Хроники"
"Песните, които изпълнявах, бяха всичко друго, но не и развлекателни. В тях не чуруликаха птички по цъфнали клонки, не преливаха от доброта и жизнерадост, не галеха и ухото на слушателя. Но това, че не бяха „комерсиални", им беше най-малкият недостатък. Моят стил бе прекалено грапав и хаотичен, за да мине през цедката на онези, които съставяха плейлистите. Споменах, че за мен най-важни бяха песните. Аз определено не търсех разтуха в тях. Те бяха мои учители и водачи в една непозната реалност, в една друга – освободена – страна. Онази, която след трийсет години музиковедът Грейл Маркъс щеше да нарече „невидимата република". Не бих казал, че съм отхвърлял популярната култура и не съм хранел амбиции да се прочуя. Просто смятах тогавашния мейнстрийм за скучен и демодиран, за някаква лъскава измишльотина. Но и коварна като поледица – трябва да внимаваш къде стъпваш, а и е хубаво да си екипиран. Не знаех в коя историческа епоха живея, камо ли пък „истината" за нея. А и на кой му бе притрябвала?! Ако им кажех истината – добре, но и да ги излъжех, пак щяха да са доволни. Поне това бях научил от фолк песните. А колкото до епохите, те винаги започват обнадеждаващо, окъпани в ярка утринна светлина. Все нещо поназнайвах и от историята на други страни и народи и навсякъде откривах един и същ модел. Първо някой архаичен период, в който обществото расте, набира сили и се развива, после класически, в който достига зрялост, а след това пропадане в бездната на инертността и апатията.... Нямах представа до кой етап бе стигнала Америка. Нямах и база за сравнение. Но и аз усещах онзи груб, подмолен ритъм, от който всичко потръпваше. Но не ми се мислеше за това. А и едва ли щях да стигна до вярно решение...
Интересни факти
Първите пари, които изкарва от музика, печели през 1960-та. Свири на хармоника за албума на Хари Белафонте. Дават му 50 долара.
Първата му жена и майка на четири от децата му - Сара Лоундс, е зайче на Плейбой.
В продължение на 6 години е бил тайно женен за Карол Денис, една от беквокалистките му. От нея има една дъщеря.
Когато Елвис умира, Боб не говори с никого в продължение на две седмици.
Свири на китара, пиано и хармоника.
Освен Нобел, има и "Пулицър", връчен му през 2008 година.
Първата чернова на "Like a Rolling Stone" била дълга шест страници.
Шансът да спечели Нобелова награда бе определян от букмейкърите като 16 към 1.
Като малък гледа по четири филма на ден.
Обожава да играе шах.
През 2012-та полицайка в Ню Йорк го арестува, защото решава, че е клошар. Оттогава в местното отделение й казват "Боб Дилън".
Разменя картина на Анди Уорхол за диван. Двамата не са се обичали много-много, защото Дилън свалял упорито музата на художника Еди Седжуик.
Десетилетия наред успява да прави по 100 концерта годишно.
През 1971 г. публикува експерименталния роман "Тарантула".
Заклет фен е на Чарли Чаплин и неслучайно албумът му от 2006-та носи името "Модерни времена".
ТОП 10 на песните на Боб Дилън
10. Knocking of Heaven's Door (1973 г.)
Гениалността, казват, е в простата. И тази песен го доказва. Два гениални куплета и два припева - толкова. Това е и един от хитовете му, които са подлежали на най-много кавъри. "Гънс енд Роузес", Ерик Клептън, Аврил Лавин, "U2" са правили най-известните вариации на хита на Дилън.
9. A Hard Rain's a Gonna Fall (1963 г.)
Когато още във втория си албум създадеш подобна песен, значи вратата на славата се е отворила за теб. Текстът е изключителен - разказва приказна-библейска история, започваща далече, далече в миналото и постепенно преминаваща към настоящето. А фразата "Страшен дъжд ще падне", изпята по време на Кубинската криза, автоматично предава политически привкус на парчето.
8. All Allong The Watcher Tower (1967 г.)
Повечето хора не знаят, че най-известната песен на великия Джими Хендрикс всъщност е кавър. Оригиналът е на Боб Дилън и излиза само няколко месеца преди електрическия "прочит" на Джими.
7. Mr. Tambourine Man (1965 г.)
Една от сюрреалистичните песни на Боб. Според мнозина вдъхновена от самия Артюр Рембо. Заради абстрактния текст е тълкувана по всякакви начини. Жажда за наркотици, повик към музата, религиозен подтекст или отговор на Дилън към изискванията на публиката - интерпретациите са всякакви. Боб обаче е лаконичен - това е песен за човек, който свири на дайре, казва той.
6. Positevely 4th Street (1965 г.)
Според мнозина тази песен е големият предшественик на "Like a Rolling Stone". Настроението, стилът и духът са сходни.
5. Subterranean Homesick Blues (1965 г.)
100 процентов рокендрол. Подходяща за всеки, който си мисли, че Дилън може да прави само отвеяни бавни парчета. "Subterranean Homesick Blues" доказва, че Боб може да влезе в стилистиката на Елвис във всеки един момент и го прави толкова добре, колкото и именитият му предшественик. Купонджийското парче описва лайфстайла на цяло хипарско поколение, а когато излиза през 1965 г. младите веднага полудяват по нея.
4. Tangled Up in Blue (1975 г.)
Е, шейсетте свършват. И като всеки велик артист, Боб не се страхува да изостави старите форми и да се заеме с нови. В това парче най-добре си личи, че универсалните теми все повече ще заместват бунтарските от най-ранната му младост.
3. Blowin' in the Wind (1963 г.)
Може би най-известната творба на Боб Дилън. Става моментален хит в разгара на Виетманската война. Иронията е в това, че Дилън въобще отрича, че "Blowin' in the Wind" е протестна песен - докато същата е обявявана нееднократно за най-великия антивоенен хит на всички времена.
2. The Times They are а-Changing (1964 г.)
Няколко месеца след убийството на Джон Кенеди, "The Times They are а-Changing" е посветена на една от най-важните идеи на Дилън - че единствената константа в този свят е промяната.
1. Like a Rolling Stone (1965 г.)
Определена е за най-великата рокендрол песен за всички времена от списание "Ролинг Стоун". И тук съмнение няма. Една от най-искрените творби на Боб Дилън, закована на онзи болезнен предел между идеализма и цинизма, които го съпътстват през целия му живот.
ПРОБЛЯСЪЦИ
"Никой не е свободен. Дори птиците са приковани към небето".
"Просто защото харесвате моите неща, не значи, че ви дължа каквото и да било".
"Какво са парите? Един човек е успешен, ако между ставането рано сутрин и лягането вечерта, е правил онова, което иска".
"Аз се считам първо за поет, и после за музикант. Живея като поет и ще умра като поет".
"Няма нищо толкова стабилно, колкото промяната".
"Радвам се, че се чувствам добре. Бях си помислил, че скоро ще се срещам с Елвис".
"Не демокрацията управлява света, а насилието".
"Хаосът е моят най-добър приятел".
"Гласът ми е толкова лош, че реално нищо не може да му повлияе".
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
