Защо Богдана и Стефан Димитров се срещат тайно

Певицата и композиторът обединиха спомените си в обща книга

Защо Богдана и Стефан Димитров се срещат тайно | StandartNews.com

Когато голямата поетеса Миряна Башева преди много години пише култовото си стихотворение „Безнадежден случай“, не подозира /или почти/, че то ще се превърне в ключ към двама изключителни творци – Богдана Карадочева и Стефан Димитров. А сега поп звездата и композиторът са нарекли така обединените си спомени, които излизат със знака на „Книгомания“ под редакцията на Георги Тошев.  В първата част на томчето е биографичният разказ на самата Богдана, а втората е за съпруга й.

В „Безнадежден случай“ Карадочева си спомня за къщата на Далида в Монмартър, за кабарето „Распутин“ и елегантното кафене „Фукетс“, за бохемския живот в Париж, за цената да участва в музикалния маратон във френската столица. „Сцената е бездна, към която политаш с ускорен пулс, но бездна, без която не можеш. Да си звезда е бреме“, обобщава Богдана Карадочева. „Имаше конкуренция, но омраза никога. Работехме и правехме по стотици концерти годишно. Колко песни, колко репетиции, колко километри и колко много очи – подозрителни, невярващи, благодарни, просълзени.“ Богдана е категорична и за още нещо: „Дразнех се ужасно от табутата и автоцензурата, която всеки от нас беше изградил в себе си. Не обичам патетиката и патриотарството, но обичам България, както обичам детето си – може да ме дразни, да ми къса нервите, да ме вбесява, ама и детето ми, и България са си мои“.

А двамата със Стефан Димитров не могат да обяснят защо „Безнадежден случай“ се превръща в един от най-прочутите им шлагери. „Ние приличаме на тези хора от стихотворението. Често си губим ключа, но не само него. И документи, и мисли. Имаше още един куплет: „Всяка недостроена къща ни е ласка от райсъвета“, но не го изпяхме, защото такива неща не можело да се пеят по времето на социализма“, разказва Богдана.  „Записахме песента и дори не я чухме. Веднага трябваше да тръгнем към Скандинавия. Няма да забравя как пътувахме на огромен ферибот от Стокхолм до Хелзинки. Бяха минали месеци, а тогава нямаше джиесеми, и като ходехме да се обаждаме в пощата в Осло, имаше карта, в която единствени с черно бяха отбелязани България, СССР и може би Румъния. С всяка страна можеше да се свържеш, но с тези нямаше възможност. За другите имаше код, за да завъртиш и да се обадиш. Прибираме се след няколко месеца и една приятелка на Богдана казва: „Каква е тази ваша песен? Много е популярна, пее се за едно листо?“ А то текстът е: „Колко пъти – един ли, сто ли, ни разделяха с думи тежки...“ Песента продължава да се пее. Хората я харесват, даже един сърбин я изпя, казва се Зоран Миливоевич. Разбрах, че е починал, за съжаление“, добавя Стефан Димитров. Според него личната им история с Богдана наистина е „безнадежден случай“.

„Познаваме се от деца, много близки приятели бяхме, преди да станем семейство. Пътят ни не беше утъпкан. Не се виждаше ясно, беше все така със завои, премеждия, перипетии, докато се открием... Срещахме се тайно, докато бяхме още женени. Аз имах Миряна, дъщеря ми, тя имаше Лъчо, сина ѝ. Човек трябва да вярва в съдбата“, твърди авторът на десетки евъргрийни.  „Нещата се случиха бавно и постепенно. Познавах всичките му гаджета, сгодявала съм го, знаехме си всичко. Веднъж, когато бях бременна с моя син, срещнах Стефан, който ми каза, че много иска да отида с него да си купи пердета, но го е срам да ходи с жена, която е с голям корем. И затова трябва да ходим на разстояние един зад друг. И така отидохме за пердета. Беше ми смешно и странно как после това прерасна в друго. Бяхме само приятели. И изведнъж... не знам. Случи се! Най-голямото му качество е, че Бог му е спуснал от небето талант. Странно как светът около него се превръща в музика. Странен е и по-различен от другите. По-някога е умен, но невинаги и е доста безотговорен към много неща“, връща лентата Богдана. Тя с умиление разкрива и лудории от младите години в Париж, когато с Емил Димитров се превръщат в истински знаменитости. Но в началото всичко изглежда обречено.

„Трябваха договор, паспорт, изходна виза, разрешение от ОФ и какви ли не още глупости. Въпреки че ѝ обяснявах по телефона защо не мога да тръгна веднага, мадам Ришар така и никога не разбра защо всъщност не хващам първия самолет, за да пея на тези, желани от толкова артисти, участия... И най-после, пак благодарение на Емил, за втори път заминахме за Париж. Наехме  апартамент до ул. „Паси“ – елегантен, лъскав, с чисто бял мокет, десетки грамофонни плочи, картини и изящни статуетки. Апартаментът скоро бе превърнат в комуналка – Емил, Мариета, Васко Андреев с негов приятел Жужко-Пушко, Митко Щерев и аз. В две стаи и хол беше весело, шантаво и успешно.

Правехме и записвахме песни, даже имахме с Емил дует по музика на Митко Щерев (естествено на френски), който участваше в радиокласация и се беше качил до трето място, а в Ливан – на първо. Няколко песни на Емил бяха станали големи хитове в Европа. Митко и Емил композираха, аз пеех в страхотното новооткрито кабаре „Динарзад“, скитосвахме по улиците и кафенетата на Париж, ходехме на кино, театър и концерти и посрещахме много гости с българска кухня. Обичахме се, разбирахме се и беше толкова хубаво! С Емил бяхме вечно на диета, но всяка сутрин в пет часа се срещахме пред хладилника, всеки дошъл тайно от другия.“

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай