Издание № 69 на Берлинале, което ще продължи до 17 февруари, отбелязва края на една ера. То за последен път се организира от 70-годишния Дитер Кослик, който за 18 години превърна най-големия кинофестивал в Европа в модерна, силно централизирана структура и постави отпечатъка на своя личен вкус върху почти всеки сегмент. Не че този вкус е непременно лош, но може би просто вече е поомръзнал на хората. Берлинале и наградите му "Златна мечка" имат нужда от силна нова енергия и вероятно затова ръководството вече е поделено между програмния директор Карло Катриан, отговорен за филмите и творческия облик, и мениджъра Мариете Рийзенбек, която ще управлява годишния
бюджет от 25 милиона евро
47-годишният италианец е кинокритик и от 2012-а ръководеше фестивала в Локарно - във времето, когато два български филма спечелиха там главните награди – „Безбог“ (2016) на Ралица Петрова и „3/4“ (2017) на Илиян Метев.
Кослик не крие разочарованието си от непродължаването на договора му, предизвикано от подписка на филмови дейци до министърката на културата в Германия. „Какво значат 50 подписа на хора, някои от които са далечни на киното, срещу 350 000, които всяка година си купуват билети за филми на фестивала?“, казва той. В своето прощално издание като директор Кослик ще се опита да затвърди имиджа на Берлинале като най-посещаваното и най-разнообразно като асортимент филмово събитие в света.
Естествено, център на тежестта е конкурсната програма. През последните години Берлин позагуби престижа си на силен конкурент на Кан и Венеция за най-стойностните заглавия в световното кино и едва ли точно прощалната селекция на Кослик ще промени това усещане. Все пак в нея има интригуващи заглавия, а нищо чудно сред по-малко известните да „изскочи“ и скрит фаворит. Прави впечатление силното присъствие на жени-режисьори (7) от общо 17 филма, което е над средния процент на повечето фестивали. След Изабела Роселини, Тилда Суинтън и Мерил Стрийп сега шеф на журито е Жулиет Бинош. Поредица други събития - не толкова предизвикателни като миналогодишната #MeToo кампания, но практически фокусирани - търсят пътища и средства за гарантиране на равноправна изява на жените във всички творчески и производствени аспекти на киното. Конкурсната програма изцяло е концентрирана върху северното полукълбо – в нея няма нито един филм от Африка, Южна Америка или Австралия. Но липсват и САЩ - незапомнено събитие в историята на фестивала. То със сигурност ще предизвика противоречиви коментари. Затова пък европейското кино доминира тотално – 13 филма са на режисьори от стария континент. Сред тях има по един от Турция и Израел в солидни европейски копродукции, но затова пък нито един на автор от Великобритания или Русия. Сред останалите: три са на китайски режисьори, а един на канадски. Разбира се, в извънконкурсните секции има продукции от десетки други държави и всички континенти, но географският диапазон на официалното състезание никога не е бил толкова евразийски стеснен.
Като акцент се очертават филмите, които проблематизират съдбите на жените и децата в съвременния свят. Един от най-типичните примери е „Има Господ, името ѝ е Петруна“ на македонската режисьорка Теона Митевска – за жена, която хваща кръста в ледените води на Богоявление и с това си навлича гнева на местната общност. Каталунската режисьорка Исабел Койшет представя с „Елиза и Марсела“ историята на
първия официален лесбийски брак в Испания
сключен в началото на ХХ век. Френският „Божията благодат“ на Франсоа Озон („Осем жени“, „Басейнът“, „Франц“) разкрива сексуалното насилие над деца от високопоставени католически свещеници, а италианският „Пирани“ е за група тийнейджъри, превърнати в бойци на мафията. Тук са и трима предишни носители на „Златната мечка“ - криминалната драма „Златната ръкавица“ на турския германец Фатих Акин, екзистенциалната студия „Яйце“ на китайския режисьор Уан Куан'ан и „Една секунда“ на Джан Имоу, спечелил Берлинале през 1988-а с „Червено сорго“. Сред най-известните имена в конкурса е и Агнешка Холанд с „Мистър Джоунс“ – историята на уелски фотограф, който разкрива за света трагедията на глада в Украйна през първите години от властта на Сталин.
Извън конкурса на Берлинале е пълно с интригуващи документални ленти. Сред тях се откроява „Невероятна благодат“ за историческия госпъл концерт на Арета Франклин от 1972-а, като заснетият материал е чакал 45 години, за бъде съживен в това истинско филмово преживяване. Уникален архивен материал предлага и „Уотъргейт или как успяхме да спрем един президент извън контрол“ за прочутия скандал, довел до оставката на Никсън. Между многобройните документални портрети са автобиографичният „Варда на Аниес“ на най-известната представителка на френската Нова вълна Аниес Варда и „Петер Линдберг – женски истории“ за фотографа, направил кариера с прочутите си снимки на модели и актриси. Вицепрезидентът на САЩ Дик Чейни е герой на игралния „Вице“ вече с осем номинации за „Оскар“. С голямо нетърпение се очаква и мащабната тричасова продукция „Брехт“, посветена на един от най-обсъжданите германски литературни творци на ХХ век.
Берлинале по традиция е от важните врати към света за българското кино. Напоследък обаче там се представяме с филми, които или не са родно производство, или
нямат нищо общо с нашата действителност
Тази тенденция продължава и с три нови продукции от паралелните програми, дело на български автори. Най-престижна изглежда документалната драма за психическите травми на финландска тийнейджърка „Тайният живот на Вера“, копродукция на Финландия, Дания и България със солидното творческо участие на режисьора Тонислав Христов, сценариста Любомир Цветков, оператора Александър Станишев и композитора Петър Дундаков. В авторитетната програма за дебюти „Перспективи на немското кино 2019“ са селектирани два филма на български студентки в берлински филмови училища: игралният "Трийсет“ на родената в София Симона Костова и документалният „Гьола“ на Християна Райкова от Варна. Докато първият разказва за парти нощ в Берлин, то вторият дискутира „забележителност“ със спорна слава от родния град на авторката - полулегалният басейн с минерална вода на Офицерския плаж, известен като "Гьола". Във фестивалната прес информация пише: "Хората седят в горещата вода, облегнати на стените на басейна и философстват за живота. Тук се сблъскват лични и политически възгледи, които разказват за обществените промени и застоя в един от краищата на Европа." Може би отдалече картината на българско общество наистина се вижда по-ясно. Това подсказа и Божина Панайотова с „Червено, твърде червено“, който имаше премиера на миналогодишното Берлинале и се превърна в най-интересното събитие в българското документално кино напоследък.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
