Юлиан Вергов излезе от „Откраднат живот“, но няма съмнение, че за неговия прочут доцент Банков винаги има отворена врата в сценария. Последните няколко епизода с харизматичния актьор бяха наистина разтърсващи, тъй като в тях – както се знае – той страдаше за болния от рак Пепе. Сцените между Вергов и Петър Милошев, който чудесно се справя с тежките моменти в сценария, трогнаха публика до сълзи. Вергов вече снима игрален филм, а в календара му до края на годината са още две пълнометражни продукции за големия екран. Асът на театъра и киното обаче нито за миг не е слязъл от сцената, въпреки натоварения си на макс кинаджийски график.
- Господин Вергов, тези дни играхте „Богът на касапницата“ в Габрово и Дряново – усетихте ли социално напрежение покрай налетелите на бой трима роми и последвалите протести?
- Не. Всичко си беше спокойно и нормално. В Габрово публиката открай време е театрална, така че ни посрещнаха много добре. В Дряново – също. Не можем да слагаме целия етнос под общ знаменател. Ако само те вършеха зулуми – да, но не е така.
Държавата се вмирисва откъм съдебната система
Но самите ние сме виновни за проблемите си. Отдавна съм спрял да се дразня за повечето простотии – иначе няма да как да се съхраня и да се съсредоточа върху това, което правя, защото много го обичам.
- И все пак: какво най-много ви учудва?
- Липсата на памет. Избираме едни и същи политици и се правим, че не го забелязваме. Явно така ни е по-удобно. А трябва да помним грешките, за да не ги повтаряме – своите и на другите. Защото, както казва баща ми, животът е най-добрият учител, но за съжаление, учи късно. Но гледам да не се натоварвам, че и без това е повсеместна апатия. Наблягам на по-веселите неща в тази всеобща тегоба.
- Често ли получавате покани да влезете в политическа формация?
- Случвало се е. Но по принцип не обичам прекалено мащабните проекти, защото в тях участват много хора, а няма начин да познавам всичките. И в един момент може да се окаже, че някои от тях не са тези, за които се представят, а това не ми е твърде симпатично. Предпочитам да се събера с 20 души приятели - от които знам какво очаквам - и да свършим някаква работа в името на определена кауза. Ужасно е, ако не можеш да се погледнеш в огледалото.
- Често ли заставате пред огледалото, за да разберете до къде сте?
- Ами да, старая се да си давам сметка за нещата от живота. Добре е човек да има смелост и да признае някои тъпотии, които е направил – и да си вземе поука, та да не ги повтаря.
- Във времето по-критичен ли ставате към себе си?
- Стремя се да се чувствам добре, което автоматично ме прави по-самокритичен – защо трябваше да се случи това, защо направих онова... Наслаждавам се на живота и на това, с което се занимавам. Не съм от актьорите, които от дете са мечтали да се отдадат на изкуството – професията ме връхлетя по-късно. Тя ми дава страшно много, но и ми взима, колкото и клиширано да звучи. Слава Богу, впускам се само в неща, които харесвам. Но пък свободното време постоянно не достига.
- Какво снимате в момента?
- В „Пепел върху слънцето“ по книгата на професор д-р Златимир Коларов „Илюзио магна“, базирана на истински случай. Тя, естествено, е по-философски написана, докато сценарият е по-конкретен, по-динамичен, по-случващ се. Зад проекта стоят млади момчета – братя Калинови. Моят герой, д-р Стефанов, се намира в преломен момент от живота си. Той се опиянява от вътрешния си глас, убеден, че действа правилно, но после се оказва, че не е така. Историята е разказана просто и достъпно – на ниво текст е изключително въздействаща. За филма – ще видим. Имах разтърсваща среща покрай ролята си – с Павел Попандов. Никога досега не си бяхме партнирали – нито пред камери, нито на сцена. Няколко дни работихме заедно – беше възхитително. Още като малък съм се омайвал от неговата игра – и сега да бъдем заедно на терен, беше и впечатляващо, и притеснително. Той винаги има предложения абсолютно точни на ситуацията. А най-изключителното беше, че някои от тях бяха изцяло в полза на моя герой. Това много рядко се среща в професията – да направиш така, че да е добре за колегата ти. Аз също работя по този начин – най-вече заради проекта. Харесвам актьори, които могат да преглътнат собственото си его заради общата цел.
- Това е четвърти лекар в кариерата ви... Да не би родителите ви да са искали да ставате доктор?
- Искаха да ставам инженер.
В МЕИ стигнах до държавен изпит
Само той ми остана, за да взема диплома. Но с лекарите засега ще спра до тук. В следващия филм съм съвършено различен – разносвач на замразени пилета. Ще го снима Павел Веснаков – дебют в пълнометражното игрално кино. Работното заглавие, което много ми харесва, е „Повече не съм ядосан“. След това веднага влизам в продукция на Сашо Косев. Там съм директор на училище – много приятен тийнейджърски сюжет. Мисля, че ще се получи завръщане към доброто старо българско и италианско кино с романтичен привкус, без да е крачка назад, разбира се.
- Като ви слушам, май няма любовни интриги около нито един от новите ви герои...
- Не, няма.
- Е какъв секс символ сте, отиде ви имиджът...
- Дори ще заложа на променена визия при Павката Веснаков.
- Вярно ли е, че докато сте снимали в „Откраднат живот“ силно драматичните сцени между болния Пепе и доцент Банков, всичко живо се е просълзило – включително и вие?
- Ами беше си по роля, но и цялата емоция логично мина през мен. После разбрахме, че екипът е циврил и че дори Евтим е гледал тайно.
- Никой не очакваше, че Христина Апостолова ще напише толкова апокалиптични епизоди – при това с участието на собствения си син...
- Голяма смелост проявиха – и тя, и Евтим. Въобще историята е страхотна. А в началото са мислили, че „Откраднат живот“ ще има само 12 серии. Има любов у тия хора към българското кино – личи си и в „Дяволското гърло“. Харесват ми личности като тях, които бутат и ръгат. Къртовски труд е. Жестока работа вършат, евала.
- Ако реши, вашият доцент Банков би могъл да се завърне от Париж, където замина...
- Може би. Той обаче мина през какво ли не. Не знам дали бих могъл да изкарам още нещо от себе си за него. А не искам да оставам в сценария само заради, примерно, хонорара. Не желая да зациклям. Натоварването е супер голямо, мозъкът ти трябва да работи адски бързо. Не предпочитам да се стига до някакъв вид изхабяване.
- Как си партнирахте с Петър Милошев?
- Подобно общуване изкарва всичко от теб. С Пешко, естествено, се познаваме отпреди сериала. И въпреки че драматургичната ситуация хич не беше забавна, той ни развеселяваше, защото в бързината да си каже репликите, понякога сменяше думите. За да работиш с дете, се изисква да го успокоиш, да го предразположиш – и все пак да не се лиготи, въпреки че Пешко е добре възпитан, та винаги знае кога да спре. В подобни моменти трябва да се бръкнеш дълбоко в себе си – голям зор е. Благодарен съм на Господ, че успях да се справя и с това. На Христина и Евтим - също. Беше наистина незабравимо. Имам към 50 филма досега, но така, както снимахме в Берлин за „Откраднат живот“, не съм снимал никога.
- Разкажете какво стана там – винаги е интересно за феновете...
- Работихме по 14 часа на денонощие – с две почивки от 40 минути, до които вече бяхме умрели от глад. В някои моменти ми се повдигнаше от изтощение. Но въпреки че
снимахме като животни
нямаше нито един човек от екипа, който да мрънка „аре, стига вече“ – самозареждахме се от енергията на това, което правехме, а главите ни щракаха със страхотна скорост. Но за последния кадър фасадата на хотела, в който спяхме в Берлин – макар и много хубав – по никакъв начин не импонираше на интериора, който вече бяхме заснели в София. Бях категоричен, че ще изглежда фалшиво. И казах на Павката Веснаков, че трябва да намерим решение за сцената. Вече бях харесал „Адлон“: нали се сещате - онзи прочут супер тузарски хотел до Бранденбургската врата, от чиито прозорец Майкъл Джексън някога провеси едно от децата си, за да го покаже на тълпата. С нас имаше германски екип, който ни осигуряваше разрешения за локациите и въобще се грижеше за всичко. Като разбраха какво се каним да направим, направо полудяха. Взех да ги успокоявам, че тъй като нямаме разрешение, няма съвсем да снимаме, ама все пак... Абе, българска му работа. Отидохме само тримата – аз, Павката и операторът Иван Вацов. Влязох в хотела някъде към полунощ – голям лукс, страшна охрана. Казах „Добър вечер“ и започнах да се правя, че водя важен бизнес разговор по телефона, а около мен веднага са завъртяха костюмирани мъже със слушалки в ушите – а аз по дънки и разпарчутисан. Но понеже трябваше нещо да уточним, започнах наистина да звъня на екипа – естествено, всички си бяха изключили телефоните, нали сме на работа. Все пак успях да се свържа с Мери, художничката по костюмите, и й рекох да ми даде Павката. "Какво стана, бе,
арестуваха ли те вече
запита ме той веднага. „Не още, но да знаете, че можем да направим само един дубъл“, обясних му аз. Абе, и най-дребните детайли са важни, за да стане кино.
- Дъщеря ви Алена споделя ли мераци да става актриса?
- Децата бързо сменят решенията си. Не ми се иска много да става актриса, но ще я подкрепя, каквото и да реши. Трябва да имаш дупе и добър вкус, за да бъдеш актьор. Познавам талантливи колеги, които са лишени от вкус.
- Имате ли време да разпускате?
- От два месеца не съм стъпвал във фитнеса. Когато не спортувам, тялото започва да ме боли.
- Неотдавна сте играли „Бащата“ на балкански фестивал в Бурса, имали ли сте и приключения...
- О, направихме бързо пътешествие с Владо Пенев и Теодора Духовникова. Владо ни заяви, че е аристократ - има шофьорска книжка, но не обича да кара автомобил. Взехме кола под наем, а той почти не слизаше от нея – да не го зарежем на някоя бензиностанция с бележка. Хилили сме се като пачи с тези двамата, но беше и зареждащо. Владо е изключително начетен и отворен на всякакви теми, Теодора – също, а и аз съм попрочел доста книги, така че го ударихме на история. Беше супер впечатляващо – от град до град нямаше една и съща политическа атмосфера. Измир е разкошен европейски мегаполис – младите момичета дори движат с минижупи и голи кореми. Докато в Бурса е съвсем различно. Алкохолът е абсолютно забранен. Бяхме си взели уиски – наляхме си по два пръста в ресторанта, за да разпуснем след представлението. Дойде сервитьорът и крещейки ни събра чашите, въпреки че бутилката не беше на масата. Стигнахме и до Ефес – уникален град, който някога е бил световно пристанище, а сега морето е на 6 километра от него. Теодора – нали е възпитаник на класическата гимназия, взе да рецитира на латински в амфитеатъра, един от най-големите в древността. Някакви туристи – корейци и други – се запалиха покрай нея и също дадоха ентъртеймънт.
- С Пенев и Теодора работите и в „Откраднат живот“ - интересно ли е да снимате с приятели?
- Да: хем се познавате от години, хем те изненадват. Да не забравяме, че има голяма разлика между актьорите, които играят в театъра и другите, които не излизат на сцена. И когато по сценарий съм двойка, примерно, с Ани Пападопулу и Теодора Духовникова – като в „Откраднат живот“, се получава възхитителна симбиоза. Изключително удоволствие е да играя с тези двете – освен че са изключително красиви, те въобще не остаряват. А понеже героините им имаха ужасни здравословни проблеми, ми се отдаде на разгърна личния си черен хумор.
- И понеже сме в навечерието на православния Великден: Какво трябва да възкръсне в живота ни?
- Вярата в по-доброто утре.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
