Новият роман на Владимир Зарев „Чудовището“ излиза със знака на „Хермес“ на 14 май: 4 години след последната творба на големия писател - „Орлов мост“. Премиерата е и сред основните събития в Дните на българската книга – ежегодна кампания на издателството между 11 и 24 май. Владимир Зарев е автор, който има изключително висок принос към националната литературна традиция. Трилогията му „Битието“, „Изходът“ и „Законът“ - сагата за рода Вълчеви - е позната и от телевизионния сериал „Дървото на живота“. Романът му „Разруха“ е обявен от германската литературна критика за „най-доброто, написано за прелома в Европа от 1989 година“. Ето какво сподели Владо Зарев за „Стандарт“.
- Господин Зарев, да се надяваме ли, че България все пак ще успее да възкръсне сред войнстващата посредственост, агресивната неграмотност и пошлостта на всекидневието ни? Господ ли трябва да слезе на земята, че да спре обезкървяването на нацията и геноцида над нея?
- Повярвайте, всяка сутрин аз се моля на Свети Иван Рилски да спаси и опази българския народ -защото ние наистина сме неговият народ, неговият единствен народ. Но вече ми се струва, че наистина трябва да стане чудо, за да оцелеем. Вече три десетилетия истерично егоистичната ни олигархия и политическата класа от всички цветове разграбват националното богатство по всякакъв начин, корумпират съдебната система и полицията, които са имунната система на институциите във всяко общество, разкапват морала и държавността.
Не успяват да излъчат национална идея
която да ни сплоти в името на някакво, макар и изстрадано бъдеще. Превъръщат справедливостта в химера. И най-страшното е, че от страната ни буквално са прогонени почти два милиона българи – сред тях несъмнено мнозина са и образовани, и умни. Цветът на нацията. Дори вътре в страната ни хората са двойно поделени –на страшно малко свръхбогати и на страшно много безжалостно бедни. А също на неграмотни, отъпели, изпълнени с агресия и омраза маргинализирани и криминални субекти - и на нормални, опазили духовните традиции, важните общочовешки ценности и нравствеността си мислещи хора. Ако имам някаква надежда, тя е в младите. Защото на тях им писна да живеят в анархия и искат да бъдат истински свободни, копнеят да се реализират в собствената си родина. Познавам деца, които изоставиха високите си позиции в богатите западни фирми /но те не са ония крадливи юпита, които също нямат страх от Бога!/ и се върнаха в България, за да участват в страданието, градежите и историята на своя народ. Всички тях аз смятам за свои деца и ниско им се покланям!
- Имаше ли разлика в празнуването на Великден през различните етапи от живота ви?
- Вашият въпрос ми дава възможност да честитя на всички сънародници този прекрасен и най-въодушевяващ празник, в който светлото надделява над тъмното, доброто обезсилва злото и любовта побеждава насилието. Разликата в празнуването на Възкресение Господне преди 10 ноември 1989 година и сега е огромна. Тогава се събираха много повече хора, защото честването на Великден беше официално забранено. Христовите храмове, черквите бяха заобикаляни с милиция, по телевизията след 11 часа вечерта започваше нашумял западен филм, който трябваше да привлече вниманието на хората и да ги остави у дома. Но цялата тази свъсена заплаха не можеше да ни спре.
Събирахме се в черквата на Семинарията
а близката гора излъхваше особена прохлада. Чувствахме едновременно прилив на смирение и на възторг - усещането за единение, за някаква преливаща духовна сила, изпълваща със сълзи очите. По друг начин тогава звучаха сакралните слова: „Исус возкресе“ и всеобщият отговор: „Во истине возкресе“. По друг начин звучеше и песнопението: „Исус возкресе из мертвих, смертию смерт поправ, смертию смерт поправ“. После се разотивахме, хилядите запалени и обгърнати в шепите ни свещи потичаха като светла река - тя се разливаше на потоци, на отделни трепкащи светлинки, сякаш това бяха душите на хората, които се разбягваха, поели към самотата си.
- Работното заглавие на новия ви роман "Чудовището" бе "Забрава". Кои от важните, същностни житейски уроци забравяме най-лесно и кои помним най-дълго?
- Най-безжалостно помним преживения срам, миговете, в които сме били посрамени, изглеждали сме обидно жалки или смешни. Най-дълго всеки от нас помни страданието, физическата и духовната болка, които драматизират битието ни и ни правят нещастни. Страданието - това го знаем още от будизма - е най-могъщият и съвършен учител на човека. То предизвиква отхвърлянето и гнева ни, но също така ни води към покаянието и смирението. Баща ми имаше една максима: „Живей така, сякаш всеки ден е последен“. Чудесна мисъл, но
аз съм разпилян, неутолим хедонист
отдаден на удоволствията - най-вече на незаменимото удоволствие да пиша - и не успявам да спазвам това прекрасно послание. Винаги съм твърдял, че Словото, че художественото Слово превръща съществуването в битие, а битието в памет, в национална памет. Има писатели - те са много малко, които превръщат описваното от тях битие в световна памет. В този смисъл Словото е форма на най-истинска и трайна незабрава. Докато пишех обаче новия си роман, се досетих, че художественото Слово всъщност променя действителността. То винаги е емоционално украсено, то съдържа преувеличения, неточности, добавя нещо към случилото се, но и отнема нещо от него - следователно в някакъв смисъл е и форма на забрава. Тази дуалистична, противоречива форма на художественото Слово е удивителна, защото същото това противоречие се съдържа и у човека.
- Главният герой в „Чудовището“, възрастен писател, преживява невъзможна, но невероятно красива любов с млада журналистка - от какво ни спасява голямата, макар и невъзможна любов?
- Любовта ни спасява най-вече от самите нас, от вродения ни и неизтребим егоизъм, от всемогъществото на собственото ни его. Колкото и да звучи абсурдно
любовта е форма на несвобода
Този, който е влюбен, е зависим от другия, но това е една вдъхновяваща, красива, щастлива, разбира се, понякога жестока и фатална несвобода. Що се отнася до моя роман, тази среща между младата, умна и красива журналистка и възрастния писател е преднамерена и опасна, тя е нежелана от него. Двамата всъщност са жертва на „невинната вина“ - тях ги свързва нещо жестоко и съдбовно, което се е случило с други хора и в друго време, но се завръща сякаш като бумеранг. Тайнствената омраза ще е това, което ще ги свърже, невероятната и магическа любов е това, което ще ги раздели.
- В хода на повествуванието често се връщате в детството на героя. Детството ли е най-чистият и незабравим миг или старият писател се обръща назад, за да затвори кръга?
- Детството е най-безхитростната, ще употребя друга дума - най-искрената - част от човешкия живот. Колкото повече се отдалечаваме от него с годините, всъщност с натрупания си опит и цинизъм, толкова повече ние неволно го идеализираме. Вярваме, че тогава чувствата, мислите, ако щете светлината, са били други - по-чисти и по-възвишени, че са излъчвали естествена мъдрост и доброта. Възрастният човек непрестанно си спомня детството, защото по особен начин завижда на себе си, на това, което е бил. Той завижда на тогавашните си сетива и чувствителност, на тогавашното си здраве, на тогавашната си непринуденост и неутолимо, вездесъщо любопитство. Един сладолед за детето е приключение, дори щастие, за възрастния човек той е просто нещо сладко или досада. А детството и старостта си приличат по това, че и в двете противополжни възрасти човек се чувства еднакво безпомощен, уязвим, раним от другите или от обстоятелствата. И най-сетне - детето се опитва да прилича на възрастен, куклите, например, са неговите деца, а старецът постепенно се вдетинява и започва да се държи като дете. А възрастният вече писател от моя роман си припомня детството, защото в тези години се случват важни, съдбовни за общественото ни развитие събития, които предсказват постепенния упадък, краха на социализма.
- Дали съществуването на възрастния човек е само в спомените?
- Всеки човек, не само в старостта, съществува по свой единствен и неповторим начин. Аз харесвам своя живот, спомените ме изпълват с удовлетворение и с оптимизъм, но предпочитам да живея активно в настоящето и да мисля за бъдещето. Бъдещето украсява и осмисля живота на всеки от нас, но по особен начин то произтича и зависи от настоящето и миналото. Миналото е най-осветената част от нашето бъдеще.
- Детайлно рисувате картини от някогашна София, от центъра й... В трилогията си "Битието", "Изходът", "Законът" пък описвате неповторимо любимия си Видин. Созопол е своеобразен носталгичен център в романите ви "Разруха" и "Светове". Възприемате ли се като градски писател, обичате ли "своите" градове? В какво е душата им?
- Аз съм софиянец. Роден съм и съм израснал в София - обичам този град, в който премина детството ми, махалата около улица „Любен Каравелов“, градинките покрай реката, в които върлуваше бандата на „Магарешкия рай“, напечените и прашни през лятото дворове, противоатомното скривалище в съседната докторска кооперация, в което криехме прашките и тръбите за фунийки, няколко килограма карабид, с който вдигахме кутии на височината на седеметажните кооперации, безценните слитъци с олово, а също томовете на вълшебния любовник Джакомо Казанова, които ненаситно четяхме на запалено фенерче. Обичам улица „Граф Игнатиев“, по която баба ме водеше в черквата „Свети Седмочисленици“ с утаения мирис на горели свещи и на тамян, с утихналия мрак, изпълнен с толкова споделена скръб и умоляващ шепот. По-късно по нея отивах на училище и минавах покрай магазинчето за всякакви най-примамливи топчета и оловни войници. Когато бях на шест години, баща ми ме заведе в родния си град, във Видин. Помня парния локомотив, който някак страдално изпуфтяваше на всяка гара, пероните с мириса на гнило, на пулп и на кебапчета, потеклия сякаш на филм пейзаж на умореното лято и саждите, които влизаха в очите ми. Във Видин бях спрян и прехласнат от величието на реката, от нейния цвят на суров петрол, от странната й сякаш звучаща тишина, от лунната пътека, която като че ли я оковаваше в метал, от умението й да бъде във всеки миг същата и във всеки миг различна, какъвто е и човешкият живот. Останах завинаги във Видин, защото в него също съм роден по някакъв особен магически начин. После, вече в зрели години попаднах в Созопол - една шепичка град всред това безкрайно и раздвижено море. Бях смаян от мириса на зрели смокини и на природно размножение, от заплетените улички и незабележимите параклисчета, толкова малки, че едва побираха огромния, тайнствен и разстилащ се над всичко Бог. В Созопол, в летата и плажовете му израснаха моите деца. Обичам тези градове и с много преклонение писах за тях - за тях, а най-вероятно за себе си.
- Можем ли да приемем "Чудовището" като автобиографичен роман? И защо го прекръстихте?
- Вярвам, надявам се, че „Чудовището“ е биографичен роман на цялото мое поколение, което се „пръква“ около промените през 1944-а. На всички, на които се опитваха да ни втълпят някакви идеалистични представи за „светлото“ бъдеще, докато ние все по-ясно и мъчително разбирахме разликата между думи и дела, усещахме, че животът около нас е изпълнен с безсмислена принуда и с насилие. Да, в романа съм описал доста събития, които са се случили конкретно с мен и в моя живот, но неговият смисъл и послания са по-сложни и дълбинни. Защо нарекох този си роман „Чудовището“ ли? Първо - понеже самата старост е особено чудовище, което ни сграбчва и постепенно ни отнема, което ни унижава, често ни превръща в самотници и най-сетне ни убива. Второ - защото ние сме заобиколени с всякакви наизскочили из тъмата на несправедливостта чудовища. В романа изразявам своята вяра, че
Антихристът вече е слязъл на земята
че той може да не е конкретна личност, а някакво явление. За мен Антихристът, например, е интернет във всичките му безкрайни, всепроникващи и най-вече обсебващи форми. Влезте в метрото, в автобуса, в трамвая и ще се убедите, че хората не се виждат помежду си, а са се вторачили в своите айфони и чатят. Те не искат да се познават, най-вероятно се страхуват от другите - те желаят да си пишат бързи и безсмислени глупости. Същото е на погребение, на сватба, на улицата, в киното, в ресторанта, в домовете. Няколко поколения българи от деца живеят в измислен, нереален, и още по-страшно - в един виртуален свят. Те не четат, а си чатят. Не чувстват, а си чатят. Запознават се, докато си чатят - защото така е по-лесно да отблъснеш другия и е по-безболезнено, ако сам бъдеш отблъснат от него.
- А какво се случва с нормалното човешко приятелство?
- Питам се възможно ли е човек да има 100, 200, 500 приятели? Та приятелството е като любовта, то е сложен емоционален избор. Мога да уважавам хиляди, но между тях приятелите ми са пет-шест - бавно и търпеливо отличени от мен сродни души. Някои области на това безбрежно и хищно виртуално пространство подстрекават егоизма, омразата и насилието. Дават път на воайорството, на порнографията и на всякакви човешки извержения. Самото познание в интернет не е духовно преживяване, не е форма на лично откритие и съпричастност, а е информация. Сдъвкана, лесна, скучна информация. Виртуалният свят и информацията са заместител на всичко. Много скоро те ще са проблем не по-малко същностен и страшен от стоварващите се над човечеството климатични промени.
- Как мислите: дали така наречените ни политици са чували, че някогашни инженери и учители по на 70 и повече ровят из кофите, че стават жертва на имотната мафия, че няма с какво да платят парното си...
- За жалост голямата част от съвременните ни политици са хора със средна интелигентност и с нищожна социална чувствителност. Те се интересуват най-вече от себе си и от властта. Несекващите скандали помежду им, които уж засягат някакви морални принципи, всъщност произлизат от тяхната себичност и най-вече от тяхната алчност. Всеизвестно е, че властта в тези несвършващи години на преход реално означава ненаказуемост и пари.
Мръсни пари. Откраднати от залъка
на нисшите и бедните. По най-вулгарен начин българската управляваща класа превърна политиката в бизнес. В безкрайно лесен и винаги печеливш бизнес, в който не влагаш нищо. Не влагаш средства, усилия и талант, безсънни нощи, не рискуваш нищо, но преразпределяш. Българският народ знае, че това, което лъсна с тези лъскави до безсмислие апартаменти, е само върхът на айсберга. Било законно, но не било морално. Ако това е вярно, що за закони си е измислила политическата ни класа? Кой нормален бизнесмен ще подари на някакъв политик половин милион евро, вложени в апартамент, защото му е симпатичен? Това си е чиста проба лошо прикрита корупция. В своето послание към римляните апостол Павел казва: „Там, където няма закони, няма и престъпления.“ Е, ние сякаш сме някаква невероятна добродетелна страна - защото у нас, в Българя, сякаш няма алчност, смайващи въображението престъпления и никога няма виновни.
- Коя е първата книга, към която посегнахте, след като финализирахте работата по романа?
- Докато пиша роман, не чета други автори, защото се боя да не ми повлияят. След дългата и уморителна работа по своята нова книга винаги се зачитам в книгите на Фокнър, в духовния безкрай на Фокнър. Имам нужда да се напоя с неговите думи, да се докосна до светлината и величието на словото му.
- Какви бяха първите думи на съпругата ви, след като прочете първите глави от романа?
- Мирела винаги е безкомпромисна, крайно взискателна към моите текстове, но се старае и да ме поощри. Първите й думи бяха: „Има още какво да се желае, но продължавай“, което реално означаваше, че много е харесала началните страници.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
