Режисьорът, сценарист и продуцент, емблема на независимото кино, днес навършва 70
Вим Вендерс e от много неща по много. Като режисьор и продуцент е водеща фигура на независимото кино - не само в Германия. Очите му умеят да уловят неуловимия миг красота - неслучайно е перфектен фотограф. А дар словото му се проявява не само в сценариите, а и в анализите му за седмото изкуство и в препълнените аудитории на лекциите му във Висшето училище по изобразителни изкуства в Хамбург. Преди да навърши 40, получава "Златна палма" в Кан ("Париж, щата Тексас", 1984). Три години по-късно "Криле на желанието" му донася, пак в Кан, наградата за най-добър режисьор. А тази година бе удостоен в Берлин и с почетната "Златна мечка" за изключителния му принос. Влиятелният германски режисьор е от най-великите новатори в историята на киното. "Особено съм горд с приза от Берлинале, защото въпреки многобройните ми отличия, никога досега не съм печелил най-голямата награда от фестивала в родината ми. А и мечката е любимото ми животно, поради което съм двойно щастлив", открито заяви кинаджията, роден точно днес преди 70 години в Дюселдорф под името Ернст Вилхелм Вендерс.
Холандското име Вим режисьорът получава благодарение на майка си, чиито корени са от "ниската земя". Бащата на бъдещия кинаджия е хирург - Хайнрих Вендерс, възпитаващ в духа на консервативната католическа традиция. Първоначално Вим искал да стане пастор. Но под влияние на рокендрола бързо се отказва от тази схоластична мисъл. Но дори и когато завършва гимназия, все още не е наясно накъде ще го отведат "крилете на желанията". Следва два семестъра медицина в Мюнхен, един - философия във Фрайбург, един - социология в Дюселдорф. После прекъсва, за да се концентрира изцяло върху акварелната живопис, с която дотогава се е занимавал спорадично. През 1966 г. Вендерс променя отново желанието си - отива да кандидатства в Париж в института за киноизкуство. Но не е приет и става гравьор в ателието на свой сънародник, художник в Монпарнас. Между другото ходи във френската филмотека, където може да гледа до пет филма на ден. След година е видял над 1000.
Бях много беден, не можех да си наема хубава квартира
с отопление. Открих, че във филмотечното кино мога да стоя на топло, да гледам филми срещу нищожна сума и прекарвах там всички вечери чак до два часа през нощта. После започнах и да изучавам кино в Мюнхенската академия", казва Вендерс за този период от живота си.
Дебютът му в игралното кино е през 1972 г. със "Страхът на вратаря от дузпата". Заснет е по едноименната книга на популярния германски драматург и сценарист Петер Хандке. Последван е от "Алената буква" и "Алис в градовете".
След няколко филма в средата на 70-те Вендерс започва осъществяването на своя любим цикъл от филми "road movies". Така нарича и филмовата си компания, която създава през 1976-та и до 2003-та продуцира освен своите творби, над сто други ленти. "Кралете на пътя" от същата година е черно бял road movie, който не отстъпва по нищо на класическия шедьовър в жанра "Волният ездач" на Денис Хопър. Провокиран е от обиколка на Вендерс и екипа по провинциалните киносалони в граничните райони между Западна и Източна Германия. Франсис Форд Копола забелязва талантливия немец, когато гледа филма му "Правило без изключение" (1977). Той го кани да замине за САЩ, за да заснеме "Хамет" за Zoetrope Productions - Вим работи с тях до 1982-а. В кратките прекъсвания между снимките, Вендерс успява да създаде "Филмът на Ник - Светкавици над водата" и "Състоянието на нещата", който му донася "Златен лъв"във Венеция - първата от многото престижни международни награди в кариерата на режисьора.
Лентата за Ник е много лична за Вим. Той прекъсва "Хамет", за да помогне на своя приятел, режисьора Никълъс Рей, болен от рак, да завърши последната си кинотворба, която така и не дочаква. Резултатът е забележителен филм, провокирал Вендерс за следващите му шедьоври - като "Париж, щата Тексас". След него Вендерс се превръща в един от култовите режисьори на 80-те.
Прочутият филм "Лисабонска история" излиза през 1994-а и е с един от любимите актьори на Вендерс - Рудигер Фоглер. Следва ново предложение от друг голям режисьор. Микеланджело Антониони приема да снимат заедно "Отвъд облаците" (1995), който също е забележителен.
Когато през 1999-та представя доументалния си "Буена виста сошъл клъб", възкресил таланта на цяла плеяда кубински музиканти и наложил световна мания по музиката на Острова на свободата, Вендерс казва: "Смея да твърдя, че направих нещо повече от това да ги представя:
спасих живота им
След световния успех на проекта, той създава още два музикални филма. "Ода за Кьолн" (2002) е уникална роклента за немската група "БАП", свирили на една сцена с "Ролинг стоунс" и Брус Спрингстийн. Иронично нареченият от Вендерс "филм за родината", с право се смята за един от шедьоврите в жанра. Година по-късно Вендерс създава "Душата на човек" (2003), който е част от продуцираната от Мартин Скорсезе поредица за блуса. "Не ме търси" (2005) събира отново, 20 години след "Париж, щата Тексас", Вендерс и носителя на "Пулицър" Сам Шепърд. Златният тандем напомня печелившата си формула -
силна драматургия, талантлива режисура и безкомпромисна игра. Филмът носи на Вендерс номинациите за "Златната палма" и наградата на Европейската филмова академия за операторско майсторство.
Вендерс постоянно търси различни форми, с които да експериментира. Така през 1991-а завършва пълнометражния си научно-фантастичен проект "До края на света". Недоволен от варианта, който продуцентите решават да пуснат на екран, той продължава работата по лентата и 12 години по-късно завършва нова 5-часова режисьорска версия.
Вярвам в живота след смъртта
- Баба ми изигра решителна роля в живота ми два пъти. Първия, като ми показа буквите. В детството си много обичах да ми чете книги. Смятах, че това й е работата, че трябва да го прави непрекъснато - и затова постоянно исках още и още. Баба прокарваше пръст по редовете, а аз го следях с поглед. Така се научих да чета много преди да тръгна на училище. Втората й заслуга е, че ме заведе на кино. Бях на 6-7 години, когато за пръв път влязох в салона. До този момент тя също не беше ходила повече от 2-3 пъти. И може би затова ме вкара в грешната зала. Вместо на комедия с Лаурел и Харди, попаднахме на филм на ужасите, нещо като "Злите мъртви". Спомням си добре как избягах с писъци, стъпвайки по главите на зрителите. Може би аз самият започнах да правя филми, защото първата ми среща с киното беше катастрофална.
- Като дете ме ужасяваше представата за вечността. 6-7-годишен постоянно мислех за времето. Беше ми невъзможно да си представя, че то започва отникъде и няма край. Исках да разбера какво ще се случи след финала, а не можех. Сега вече съм възрастен. И продължавам да се страхувам от вечността въпреки защитните механизми, които съм си изработил. Като християнин вярвам в живота след смъртта. Притеснявам се обаче, че това съществуване ще е безкрайно. Може би ме плаши не вечността, а моята неспособност да я обхвана с мислите си.
Но да се върна към детето. То има всевъзможни страхове. Например да си легне само, защото заспиването е вид смърт. Преди това очаква да му разкажете история. Тя притъпява страха, създава му сигурност. Същото правят литературата и киното. Все пак най-голямата потребност на човечеството е смисълът. А той се съдържа именно в разказите и във филмите.
- Аз съм само един интерпретатор. Не се взимам на сериозно. За мен е важно да споделям познанията, които трупам. Не мисля, че снимките, картините или филмите са интересни сами по себе си. Интересното е онова, което преминава от твоята творба към зрителя.
- Обичам да слушам музика крещящо силно. Не понасям опери и мюзикъли, те не са моята бира. Също така техномузиката и дръм енд бейс - въпреки сериозните усилия, не ми носят никакви усещания. Не знам дали това е въпрос на поколения. Предпочитам да слушам инструменти. В продължение на дълги години живях и работих с музика, оттам се роди любопитството: какво се случва между нотите и киното. Работил съм с Лу Рийд и Боно, направих музикалния филм "Буена Виста сошъл клъб", а в "Снимки в Палермо" германският рокпевец Кампино, фронтмен на групата "Ди Тотен Хозен", е в главната роля. Сред най-добрите ми приятели са Рай Кудър, Ник Кейв, Боно от "Ю Ту". Установих, че се развивам от един човек, създаващ образи, все повече и повече в човек, подтикван от музиката. В "Снимки в Палермо" музиката беше от най-съществено значение за композицията на филма от когато и да било. Има страшна песен на Бони Принс Били, "Death to Everyone" ("Смърт за всички"). Това е химнът на филма. Запитах се: защо на музикантите им се удават такива песни за смъртта, докато в киното всеки казва, че не трябва да се прави филм на тази тема?
- Имах мечта да стана велик музикант. Един ден занесох саксофона си в заложна къща в Стария град на Дюселдорф и със сумата, която получих си взех Bolex камера с три обектива.
- Не знам дали жените са по-силният пол, но много ценя у тях начина, по който умеят да разговарят, желанието им да го правят, нуждата им от това. Диалогът на всички нива е единственото, което ще спаси света - пак на всички нива. А диалогът определено е приоритет на жените. Мъжката гледна точка досега май е предизвиквала само катастрофи.
- Вярвам, че голяма част от живота ни трябва да остане неприкосновена от киното. Като обикновен човек не искам някой да включи камерата, докато правя любов с жена ми. Като режисьор също не желая да снимам секс. Струва ми се смешно и абсурдно, че някой желае да гледа други хора в такъв интимен момент.
- Любовта е единствената тема, която ме интересува вече. Не само между мъжа и жената, а също към хората, които не се чувстват добре на тази планета. Знам, че онова, което съм направил без любов, не струва.
"Криле на желанието" - приказка за живота
"Когато детето беше дете, то вървеше, размахало ръчички. Искаше му се ручеят да е река, реката - буен поток, а тази локва - море.
Когато детето беше дете, то не знаеше, че е дете. Всичко беше изпълнено с живот, а животът - със смисъл. Когато детето беше дете, то нямаше собствено мнение. Нямаше навици.
Често, както си седеше, скръстило крака, изведнъж се втурваше нанякъде. Имаше зализан кичур коса и не правеше гримаси, когато го снимаха." Цитатът е от субтитрите на "Криле на желанието", смятан за един от най- забележителните филми в историята на киното.
Почитатели го сравняват с четенето на хубава книга. Намират го за еднакво убедителен и като документален филм за живота в модерен Берлин, и като приказка за ангели. Ангели, които наблюдават отвисоко Берлин и неговите жители, "чуват" какво мислят хората, водят си записки за различни случки от реалността и ги съхраняват като свидетелства за човешката духовност.
Екзистенциалните въпроси, които сценаристите (Петер Хандке и Вим Вендерс) задават, водят всеки зрител до индивидуални отговори и тълкувания. Затова и много от отзивите започват с това колко трудно е да се пише за "Криле на желанието". Филмът става повод за издаването на първата книга с фотографии на Вендерс, "Записано на запад". Шест години след създаването, през 1993-та, се появява продължението му, "Толкова далеч, толкова близо".
Бруно Ганц в "Криле на желанието"
Последната роля на Денис Хопър
Ако "Криле на желанието" е филм за живота, то "Снимки в Палермо" се занимава със Смъртта. "Той просто говори за нея, за да може да даде различен ъгъл върху живота. Иначе смъртта не ме интересува. Мисля, че трябва да я взимаме насериозно и да не се преструваме, че ще живеем вечно, както повечето от нас правят, но филмът не е за това. Смъртта в него е трик, за да мога да говоря за главния герой Фин. И да помогна на публиката да се постави на негово място", казва Вендерс за творбата си. В нея големият му приятел Денис Хопър изиграва последната роля в живота си - на Смъртта.
Денис Хопър в ролята на Смъртта в "Снимки в Палермо"
"Солта на земята" - урок с камера
"Солта на земята", най-новият шедьовър на Вендерс, бе номиниран тази година за документален оскар. Завладяващият филм-портрет за един от най-талантливите фотографи на всички времена - бразилеца Себастиао Салгадо. В продължение на 40 години той пътува през различни континенти, следвайки ритъма на променящото се човечество. И през и чрез обектива си става свидетел на едни от важните събития в историята на света.
"Всичките ми документални филми са посветени на артисти. Одзу в "Токио Га", Никълъс Рей във "Филмът на Ник", дизайнера Ямамото в "Записки за градове и дрехи". Салгадо е фотограф, на когото се възхищавам. Исках да намеря точния ракурс за представяне на историята му. Дълго го разпитвах за снимките му. Знаех неговите истории наизуст. И постепенно по време на нашите разговори разбрах, че той е имал съвсем друг живот. Че е изпаднал в депресия след всички жестокости, които е видял в Руанда. Ужасът му е повлиял по изключителен начин. Един ден оставил апарата си и повече не искал да го докосне. Как е успял да се измъкне? Излекувала го е природата, която му върнала вярата в човечеството. Вече имах сюжет за филма: просто проследих това възраждане", разказва режисьорът на този трогателен и красив документален разказ за живота, любовта, загубата, отчаянието, изкуплението.
"Солта на земята" е цветен филм, а светът на бразилеца е черно-бял. На някои обаче може да се стори и напълно цветен, защото черно-сиво-бялата палитра на Себастиао е безкрайна.
Доната - любовта на живота му
"Доната е любовта на живота ми." Това каза Вендерс, когато преди няколко години беше в България на "София филм фест". Женени са от 22 години. През 1993-та Доната Шмидт е асистент оператор на филма, който той снима -"Толкова далеч, толкова близо", а той има зад гърба си четири разтрогнати брака. Забележителното е, че финалът на всеки един от тях почти веднага е последван от нова сватба или връзка. Първият, с актрисата и художник Еда Кол, продължава от 1968 до 1974-а. Следващите четири години, до заминаването си за Щатите, живее под венчило с актрисата Лиза Краузер. През 1979-а се жени за американската певица и актриса Рони Блекли, с която се развежда през 1981-ва. Съпруга номер 4, Изабел Вейнгартен, е отново актриса. С нея връзката е най-кратка - само година. Доста по-дълго е съжителството му без брак с актрисата Солвейг Домартин (1986-1993). И тогава среща щастието - фотографката Доната. Домът им е в Лос Анджелис, но често са и в Берлин. Режисьорът е страхотен и неуморим танцьор. На дансинга обаче може да го видите само с жена му. Вендерс няма деца. Винаги носи на ръката си три пръстена - брачната халка, една семейна реликва и още един - подарък от Боно от "Ю 2", с когото са близки приятели.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
