Вежди Рашидов отново наруши канона – прославеният художник се изповяда в книга година преди юбилея си. Елегантното томче със знака на Университетското издателство „Свети Климент Охридски“ ще има премиера в музея галерия „Анел“. На страниците му присъстват изключителни личности – най-често хора на изкуството. Но шефът на парламентарната комисия за култура и медии говори и за семейството си – искрено и от дълбините на сърцето си. Предлагаме ви откъси от "Вежди".
Озадачава и омайва
„Живот непредвидим, непредсказуем, пълен с препятствия, нежност и проклятия. Посрещаш го с всяко сутрешно слънце с нова неизвестна надежда... Ранното ми детство до моите зрели юношески години беше свързано с миньори – една професия изключително тежка, бих казал, и героична. Хора, които денонощно работеха до 300 метра под земята. Те останаха от най-благородните и земните.
Няма да забравя целия живот на моя баща, който 35 години прекара като миньор под земята, както и моят брат, който от ранните младежки години до края на дните си беше миньор. Самият аз през ваканциите работех на въжените линии в мина „Бориева“ край Мадан и когато първата година не ме приеха в Художествената гимназия, учих в минния техникум в Мадан“, връща лентата маестрото, за когото Йордан Радичков казва, че „озадачава и смайва“, а Кеворк Кеворкян го нарича „упорит биткаджия“ и определя за най-голямата му слабост това, че все чака някаква справедливост. „Открих, че се захласвам пред неговите скулптури с доверчивостта на детето. Те имат обаянието на народните приказки – онези, които се разкъсват в тайнствен час, пълни с вълшебни същества и омагьосано пространство, от което стърчи рог, в което звъни чан и блести желязна сълза. Той обладава редкия талант на портретиста, но неговите творби, дори когато са волни композиции, оставят впечатлението за портрети – одухотворени портрети на идеи. Чувството за корен, за земя, за народност и същевременно детската чистота и ефирност, способна да лети и да те въздига – това е за мен Вежди Рашидов – художникът, който „се препитава“ не от хонорари, а от международни награди“, пише за него Любомир Левчев.
Крие се в тоалетната, за да плаче за майка си
„Имах прекрасно ранно детство, в което бях обгрижван с много любов и майчини ласки. Но смъртта на моята майка промени изцяло живота ми. Животът стовари коравия си характер, като ме отпрати в сиропиталище в село Студен кладенец. Този факт изигра огромна роля да изградя силен имунитет към живота, но едновременно с това отне смисъла на цялото ми щастливо детство. В такива ситуации като че ли децата бързо остаряват. Изходът от това сиропиталище бе в две посоки. Там пътят се разделя – единият път е към трудово-възпитателните училища, а другият е към смисления живот. Поех по смисления път, защото силно желаех любовта ми към моята майка и онзи спомен за красивото, пълно с обич детство, който ме придружаваше непрекъснато - с чувството да не посрамя паметта на мама. Именно затова на тези години още живея със спомена от моето детство. И как в часовете по „Сръчни ръце“, както се казваше по онова време, бях един от тези, които правеха сръчни неща с фантазия.
Но онова, което за мен беше драматично, е как на всеки Осми март се събирахме в училището и подарявахме на своите майки тези подаръци. В този ден се криех в тоалетната на училището, където плачех, защото нямаше на кого да подаря моя подарък. Това остави много силен отпечатък у мен“.
Още като момче Вежди непрекъснато рисува портрета на майка си - свършва единия и започва следващия. Иска да постигне съвършения образ на жената – да има не само визуална прилика, а да излъчва топлина, да внушава майчината любов. После момчето закачва рисунката на стената, а там вече са подредени много подобни скици. Той е в четвърти клас, когато майка му, Кадрие Лятифова - страшно одухотворена и интелигентна жена, Славеят на Родопите, загива в автомобилна катастрофа.
Вежди наследява от нея артистичност и усет към изкуството. „Смъртта на майка му го преобрази. Тя беше отключващ момент за неговия талант. Той се затвори. Започна непрекъснато да рисува. Мислехме, че е превъртял. А тогава той е открил твореца в себе си. Тогава стана художник. Тогава порасна и сам достигна всичко. Докато ние, приятелите му, бяхме още деца“, спомня си съученикът му от Кърджали Димитър Димитров.
Първа любов
„Бях ученик в Художествената гимназия, когато се влюбих за първи път. Тя беше една година по-малка от мен и много хубава – с кестенява коса, съразмерна, с меки кафяви очи. Учехме в едно и също училище и аз направо я идеализирах, защото си мислех, че не е земно същество, а ангел, който лети в небесата. Не можех дори да си представя, че ходи в тоалетната. Естествено, любовта ни беше платоническа – държахме си ръцете, ходехме на театър, на опера. Едно лято заминахме на бригада в Разлог да берем ягоди. Там се правех на голям мъж и кавалер, като изпълнявах не само моята, но и нейната норма. За съжаление точно на тази бригада всичко свърши. Денят беше мрачен и като заваля дъжд, ние с нея тръгнахме към лагера. Изведнъж тя се спря за малко, после ме настигна и уплашено ми каза, че се е... напикала. Думите ѝ ме поляха като леден душ. Изведнъж нещо в мен се пресече.
Бях страхотно разочарован, защото аз си мислех, че тя е ангел. Въпреки това ние с нея и до ден днешен се виждаме. Пием по едно питие и често си припомняме тази доста смешна случка. Няма да ѝ кажа името. Тя ми е колежка и си остава за мен най-хубавата жена, която познавам.“
Д-р Снежа Бахарова три месеца пише есемеси вместо него
Когато чува тежката диагноза на съпруга си, д-р Снежа Бахарова веднага премисля всички възможни варианти за лечение. „Знаех какво ще се случи оттук нататък. Трябваше много бързо да реагираме, затова и се организирахме, и в рамките на седмица чрез моите колеги, на които благодаря безкрайно, заминахме за Германия. Защото тук това лечение нямаше как да бъде осъществено. Вежди не можеше да говори. Всичко се случваше със есемеси. Всички звъняха на мен, а аз му казвах, той ми отговаряше, а аз препредавах. И така 3 месеца. Не спираха да му звънят! Въпреки че знаеха, че е в болница. Телефонът звънеше денонощно“, разказва д-р Бахарова. „В Германия той се държеше като истински Войник. Беше страхотен! Правеха му химиотерапии по два пъти на ден, навсякъде имаше тежко болни хора, а неговата душа е на творец, но въпреки това намираше как да издържи. И в момента, в който се прибрахме в България, аз си отидох вкъщи, а той директно тръгна към Ларгото, завит с огромен шал. След това се прибра, легна и почти месец не можа да стане. Не можеше да ходи, да се движи. Беше свалил около 28 килограма. Не ядеше. Беше голяма драма. Съзнавах, че аз съм най-близкият му човек. И ако не му помагам и не го контролирам, няма как да стане. Бях много крайна понякога. Карали сме се зверски, защото той не искаше да яде.
... Този шамар, който удря болестта, променя съзнанието. Вече все повече ме слуша. И се самонаблюдава, което е много важно. Първото, от което трябваше да се откаже, бяха пурите. После – и от лулите. От пеенето - той цял живот е пял невероятно родопски песни. От пиенето – също, въпреки че той не пие, сипва 20 грама водка и 100 грама вода. Също така две години не влезе в ателието да работи“.
Само Бог разполага с бъдещето
Вежди: Имах едно качество в живота си, което и до днес продължавам да спазвам, а именно – да напускам удоволствието, преди то да ме е напуснало. Затова затварям последните страници на тази книга, защото всичко в живота има своя край. Нека засега това да бъде само с книгата. А останалото е онова бъдеще, с което разполага друг. Може би само Бог...
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
