Пловдив. След 30 години антракт Иван Добчев се завърна в пловдивския театър със спектакъла "Възвишение" по Милен Русков. Книгата е определяна като "българския роман на последните 25 години", "най-големия езиков експеримент в литературата ни", "джобна енциклопедия на Възраждането".
Историята проследява съдбата на Гичо и Асенчо - малко бунтовници, малко разбойници - в авантюрите им с четата на Димитър Общи преди и след обира в Арабаконак. Използваният стилизиран възрожденски език носи голям комизъм за съвременния българин. Постановката ревизира всички представи за възрожденските маниери и манталитет. "Тази ревизия трябваше да бъде усвоена от актьорите. Те трябваше да започнат да виждат, че това са живи хора, характери, които са били прикривани, замазвани, отхвърлени от историята и от коридорите на училищата", казва Иван Добчев. За да прозвучат пророческите думи на главния герой Гичо: "Ти ако искаш братство и съгласие, често не можеш стъпка напред направи. Ако искаш напредък, ще трябва често с тояга в ръка да действуваш и да знайш, че ще има много недоволни. Защо те прочия не щат напредък. Те искат да си карат как си знаят. И ти ако искаш напредък, ще трябва здравата да ги разтърсиш, а те за туй ще та мразят от дън душа. Но, няма как, тъй става."
На 10 февруари София ще гледа "Възвишение" в Народния театър.
Аз съм опак човек - това винаги ме е спасявало
- Господин Добчев, защо избрахте "Възвишение"?
- Защото е най-силният и най-интересният роман в последно време. Според някои - дори от 25 години насам. Той е своеобразно откровение, много радикална равносметка за всичко онова, което знаем и сме усещали за нашите "револуции" и Възраждане. Досега те са стояли еднозначно, опростено, гримирано. И изведнъж някой започва да говори за тях по друг начин - от неочакван ракурс. Не само хората, които обичат литературата, но и ние, театралите, отдавна чакахме подобен драматургичен прочит на миналото, на историята. На всичко онова, което ни е формирало такива, каквито сме - и до днес влизаме в "револуции", които обикновено завършват с погроми и наникъде. За да се озовем отново в изходно положение. Затова се захванах да превърна романа в театър.
- Главните герои - Гичо и Асенчо - са малко революционери, малко разбойници...
- Всички наши революционери са били хибриди - между разбойници и носители на идеята, турена от Раковски за свободата, за "револуцията", за републиката.
Левски е първият, който се опитва да измъкне народа от традицията и клишето
Той започва да работи за чиста република. При него вече няма място за "нападаме мандрата, вземаме агнетата и ги печем". Хайдушкият живот е бил много готин - от време на време са стреляли по турците, обирали са хазни. Това е бил патосът. Всичките ни големи имена от онова време са били пунгаши - кой бил гавазин някъде из Азия, кой бил преди това нещо друго, емигрантският им живот също е бил бурен. Но това е техният свят. Като цялата мизерия около така наречената Ботева чета - подведена, че тук, в България, става кой знае какво. Изведнъж обаче се оказва, че във Враца няма нито един въстаник, а пък Ботев е получил известие, че всичко е под контрол, че всичко е завзето и че чакат още едно рамо и подкрепа. След което великият войвода Панайот Хитов прибира едни пари, с които драсва да си живее живота в Белград, а те са за въоръжаване. Ботев се принуждава да поеме четата, за която по невероятен начин се намират жълтици за пушки и снаряжение. Той никога не е бил биткаджия. Това са исторически факти, които винаги са ни били спестявани. Те се отразяват на всичко онова, което става после, по време на така нареченото Освобождение. И всеки път, когато уж започваме нещо ново, то се забатачва в старите навици, в наслагванията от времето на дядовците. Да вземем парите и да изчезнем - това е принципът за действие.
- В спектакъла отново се появява поп Кръстю, когото вие недолюбвате още от "Великденско вино"...
- Всъщност той е един от примерите, заради който Гичо се преобръща радикално. Поп Кръстю и неговият Ловеч - малко преди предателството и залавянето на Левски - като въздух, като атмосфера, като нагласа помагат на героя изведнъж да направи страшна равносметка, да направи крачката, да се промени - да работи за свободата на народа. Само че народът не я иска. Каквото и да се говори за поп Кръстю, каквито и опити да има за оневиняване и героизиране, няма как да бъде изтрит. Той остава знак. Имам пълно доверие на Константин Илиев, който много подробно е изследвал случая "Поп Кръстю".
- От Възраждането ли започват провалите на българина, които се мултиплицират през следващите години?
- Може би. Българинът мисли преди всичко за личното. Той е ленив, когато трябва да организира гражданско общество и да мисли за голямото, за общото.
Концентриран е в единичното си оцеляване
Всичко това оттогава е забито генетично в националния характер и е една от причините за всичките трагически разминавания с големите идеи и хоризонти, които някои личности са се опитвали да слагат пред нацията.
- Винаги ли сме били "неразбрано племе", както казва Русков?
- Винаги сме били подвластни на постоянни разминавания в това, което мислим и казваме, и това, което вършим. Неразборията е в съзнанието, в главата. Затова българинът много трудно може да бъде възвисен.
- Гичо и Асенчо са по-скоро жертви на модела или са носители на генотипа?
- В началото те започват и стоят малко като Дон Кихот и Санчо Панса. В крайна сметка Асенчо тотално се измята и остава верен на генотипа и това е най-естественото, което може да стори - да предаде, да се опита да "оправи себе си". Махва с ръка на всичко - на идеи, революции, идеали, дружини, другари. Гичо вижда как нещата се разпадат и дори големите като Димитър Общи гледат първо собствените си интереси. Въпреки това се опитва да удържи докрай. И така стига до своето възвишение - оттатък прагматичните съображения, които са валидни за личното оцеляване, добруване, оправяне. Гичо го е надмогнал, излизайки от заможен род - това е важно като етимология на образа. Той е син на преуспяващ баща - но се хвърля в неизвестността, в предизвикателството. Защото е попрочел по нещо, клъвнал е оттук-оттам по малко култура и идеи. И му се иска да влезе в "револуцията", в голямата работа, в другото измерение, да стигне там, откъдето тръгват истинските неща.
- Неговият самоубийствен акт ли е единствената възможност за възвишение?
- Да. Момчета като Ангел Кънчев и Левски са предпочитали да зачеркнат себе си, а не някой друг, за да оцелеят. Самозачеркването е жест на извисяване.
- Къде е мястото на Димитър Общи в романа и в спектакъла?
- Неговият образ е в етимологията на цялата представа за революцията - обираме банки, нападаме хазната, взимам една трета за себе си, другите давам на юнаците, те прибират половината, а другите дават за революцията. Така сметките излизат и всичко е наред. Ние сме добре и "револуцията" е добре. В това счетоводство има много перчене, пози, атрактивни изпълнения. Но в крайна сметка нищо не е състоятелно,
всичко е фалшиво
Не е онова, за което е говорил Раковски или е работил Левски.
- Асен Блатечки стои много автентично като Димитър Общи...
- Вярно е, че ролята му пасна като ръкавица. Даже това беше един от проблемите - искахме да направим нещо повече, защото бързо и лесно всичко стана негово. Като харизма, като излъчване Общи и Блатечки се идентични.
- Каква музика звучи на сцената?
- На Асен Аврамов - женски хор изпълнява текстове, които не са от романа. Те са автентични, събирал съм ги главно от моя край, от Харманли. Говоренията са като на седянка, като отгласи от това, което става на Балкана, на това, което правят мъжете. В самия роман Ботевият образ, метафората за него присъства активно - горе на Балкана юнакът лежи, облян в кърви, а долу в полето ние сеем, жънем, пеем. Така стоят нещата.
- Защо няма женски образи?
- Жената не си пада много по гората, както казва Гичо. Тя гледа деца, меси хляб, върши всичко останало. Свободата е мъжка работа. Като че ли не можеш да имаш и двете. Жените през Възраждането най-много да са ушивали байрака като Райна Княгиня или да са приютявали революционерите като Баба Тонка. Другото го няма и не е възможно да го има.
- Вие сте поставяли всички големи родни драматурзи - от Вазов до Радичков. Как се променя режисьорската ви представа за националния характер през годините?
- Винаги съм гледал на българина така, както детето гледа чичовците на Вазов. От долу на горе. Но се оказва, че гръмне ли пушката, тези, уж на по-високото, веднага започват да търсят феса и място да се крият. Или начин да се подлагат. От всяко поредно задълбаване в нашата драматургия извират нови вариации на темата. Тъжно е, че "крещим, пеем буйни песни, зъбим се на тирана, но щом изтрезнеем..." И Ботев, и Вазов, и Радичков обичат тоя народ, но и не му прощават изпаданията.
- Защо не станахте художник, след като сте завършили художествената гимназия и сте били приет и в академията?
- Избрах ВИТИЗ. Имах приятели, които ме подкокоросваха да гледам много театър, да чета пиеси. Любопитството към непознатото беше огромно. Тогава съвсем наивно си въобразявах, че знам доста неща за рисуването. Че вече съм се научил. И исках да се заявя по друг начин в непознатото, да правя живи картини. През годините съм правил две изложби, но бяха едва ли не като на шега. Нямам самочувствието на артист, който може да продава.
- Доволен сте от това как ви изхранва театърът?
- Да, въпреки че той изхранва бедняшки. Изповядвам професията като нещо, което правя с удоволствие, а не заради парите. Тя би трябвало да бъде безсребрена, въпреки че напоследък доста хора я превърнаха в нещо друго.
- Как оценявате дереджето на бг театъра тук и сега?
- Не е много розово. Има голямо подвеждане - да правим театър на всяка цена, за да вкараме все повече зрители. Да им се подлагаме. Този акт сваля всякакви критерии. Обезсмисля всякакъв импулс да се прави нещо различно. Произвежда се само това, което върви и на което се ръкопляска. Масово опошляване.
Театърът се свежда към улицата
към вкуса на тълпата, към вкуса на телевизията. Но така е навсякъде по света, където масовостта става мода.
- Има ли още бунтари в гилдията, или всичко е търговия?
- Някои хора, на които им е трудно да се справят с битието, се подчиниха на статуквото, макар и скърцайки със зъби. Надявам се, че вътре в себе си повечето от тях пазят бунтаря. Но е крайно обезкуражаващо това, което се случва около нас. Сериалите, хонорарите, големите бюджети, които се въртят там, където е удобно, където е масово, където е комерсиално... Те отмахват, изтриват бунтарския синдром и ген. Между по-младите режисьори има все още някои, които се опитват да се противопоставят. Но повечето вече изповядват единствено философията на печалбите.
- Четете ли "конско" на младите актьори заради участията им тв сериалите?
- Не, те са големи хора. Понякога ги иронизирам, но и от това няма необходимост. Знам, а и те самите знаят, че го правят за пари. Наясно са, че там няма място за илюзии. Начинът, по който се произвеждат сериалите, отменя всякаква възможност да се говори за изкуство.
- Какво предстои в театралната работилница "Сфумато"?
- Ще честваме 25 години в края на годината. Ще правим програма, която условно сме нарекли "Терминал 2" - мястото, откъдето хората излизат от тази държава и прекъсват връзките си с нея. Ще имаме два спектакъла. Първият, режисиран от Маргарита Младенова, е за хората, които си тръгват - те са ясни, а вторият, който ще правя аз, е за странните птици, които се завръщат - там ще е по-трудно да се намерят мотивите им. Ще пишем текста с Георги Тенев.
- Какво се случи през тези 25 години?
- Много неща станаха ясни, много илюзии се размиха и срутиха. Най-голямата от тях беше, че е възможно бързо да се пренастроим и да излезем от соцреда, който консервира действителноста. Оказа се, че той така яко е заседнал, че няма отърваване от него. Театрите продължават да работят с щатни трупи. Това е гордост на социализма, а за мен е нонсенс. Защото държавата има много малък бюджет за култура, тъй като културата не е нейният приоритет. Казах какво мисля на един конгрес на артистите още преди 10 ноември. Любо Кабакчиев излезе и обяви, че режисьори като мен трябва да бъдат изхвърлени. Щяха да ме линчуват, защото решиха, че съм против аркашките, че искам да предложа нещо много гадно за тях, че призовавам те да останат на улицата. А аз съм против яслите, на които са сложени да дъвчат като феодални селяни. Това убива творческия дух.
- Защо днес няма изключителни спектакли като "Животът е сън"? Навремето публиката пръскаше театъра по шевовете, а сега това е все по-трудно да се случи.
- Тогава трябваше да избера между три трупи - Народния, Военния и Младежкия. Избрах Армията, въпреки че едва ли не се наложи да облека униформа. Но там редът беше с пагони - дори ни плащаха пари за дрехи. Съставът обаче беше много мощен - Наум Шопов, Йоско Сърчаджиев, Иван Иванов... Не можеш да направиш голям спектакъл със средни артисти.
- Направихте един филм, защо после се отказахте от киното?
- Бяха тежки времена, цензурата дебнеше и се намесваше много брутално - още в сценария, после при снимките, дори в монтажа. Само някои като Рангел Вълчанов успяваха да се промъкнат. Оттогава желанието ми угасна, скъсах връзката, отщя ми се. В театъра беше по-възможно - цензорите се появяваха по-накрая, когато нещата вече са се случили.
- Как ви гледаха по света през тези 25 години - по време на многобройните турнета на "Сфумато"?
- В началото в повечето случаи не знаеха почти нищо за нас - бяхме непознати, интересни. Откриваха нещо ново. В Япония ни наблюдаваха като хора от друг свят, които обаче играеха разбираем и вълнуващ театър. Сега от Русия и Европа има известно пренебрежие. Защото хората все повече научават за нас и за контекста, в който сме ситуирани. Започват да ни гледат подозрително - какво изкуство може да излезе от държава,
потънала в духовна мизерия
от държава, в която някакви мутри олигарси дърпат конците... Това е новият момент.
- От Терминал 2 ли изтичат енергията и интелектът на нацията?
- Когато човек чете футуристични прогнози за това какво ще се случи в Европа и света, започва да мисли, че е по-вероятно тук да остане само грубият материал - евтина работна ръка, елементарни суровини. Натам отиват нещата. Ако интелигентно започваме да се осъзнаваме, да настояваме, да протестираме, нещата могат да се променят.
- Някога имало ли е опити да бъдете приобщен към която и да било политическа формация?
- Аз съм доста опак. Известен съм като човек, който не може да крие мнението си. Не умея да лъжа, да демагогствам, да лицемеря. Винаги казвам, когато нещо е глупаво и не ми харесва. Това ме е спасявало.
- Какво казвате най-често на студентите си във ВИТИЗ?
- Най-често им говоря за разликите между онзи театър, живот и кино и истинските. Държа да го разберат. Друг е въпросът, че утре животът може да ги принуди да клекнат. Викам, чета "конско", изяснявам, връщам, но понякога съм търпелив... Безкрайно понякога.
- Вашите професори така ли се отнасяха с класа ви?
- Във ВИТИЗ ме прие Христо Христов. После класът се разпадна и отидох при Енчо Халачев, но същинският ми учител по режисура е Леон Даниел. Той имаше една фраза, която я бях написал върху стената в студентската ми квартира: "Воля, зъбатост, непреклонност".
Милен Русков: Много сме стреснати
Днес българите са твърде много стреснати. Тази стреснатост ги прави неефективни, хаотични и разпилени и разбира се вечно хленчещи или пък ожесточено критикуващи, което също е разновидност на оплакването, то е вид хленч, но креслив. Според мен хората трябва малко да се успокоят и тогава ще вземат живота си в ръце много по-добре. Сигурно на фона на общото недоволство звучи кощунствено да се каже, но истината е, че в момента българите живеят в един от най-спокойните и благополучни периоди от новата си история. Който не смята така, просто не знае какви неща са се случвали с тази нация в предишни години и десетилетия. Няма представа. За негов късмет бих допълнил. Освен това не трябва да се забравя, че в крайна сметка човек е автор на своята съдба. Животът често е несправедлив и понякога го пресича стечение на неблагоприятни обстоятелства, които точно като водно течение могат да ви люшнат насам или натам, да ви изкарат от пътя ви и да ви съборят, но това не отменя факта, че в крайна сметка човек е автор на съдбата си. Или най-малкото най-същественият фактор в нея. Повече неща зависят от собствените ви решения и избори,отколкото от каквото и да било друго. Това е правилото. То има и изключения. Но в огромния брой случаи човек е там, където и би трябвало да бъде, защото е такъв, какъвто е. Или ще стигне до това място, рано или късно, било то нагоре или надолу. Всичко е непрекъснато в движение, случайностите идват и после си отиват. Има един ред отдолу, който непрекъснато напира да се установи и упражнява голям натиск върху случая. Малко по малко този ред действително се установява. И той е продиктуван от качествата на хората, тъй че в крайна сметка всеки си попада на мястото, с много редки изключения, и животът му е огледало на това, което този човек представлява.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
