- Васко, навремето пеехте "Ала-бала" за живота тогава, днес не е ли същото?
- Ами ала-бала си е. Парчето е с малко абстрактен текст и се харесва и до днес. То е писано за тогавашното време и ако ме питаш дали нещо се е променило, ще ти отговоря, че да - промени се, но в по-лоша посока с много редки изключения. Това е положението за съжаление.
- Кои са изключенията?
- Изключенията са например, че сега можем да си говорим по-свободно и да си пишем по-свободно, но за съжаление много не се чуват тези хора, които го правят. Иначе ние и тогава си говорехме свободно, но пък те не ни пускаха никъде - нито по медиите, нито навън. Имаше разни комисии, концертни дирекции и всякакви подобни чудеса. Сега всеки може да си говори, каквото си иска, както беше в Хайд парк едно време, и това беше много жадувано от нас, но тези, които трябва да слушат, за съжаление май са оглушали.
- Може ли да гледаме на "Ала-бала" като на синоним на нещата, които се случват в България?
- Чак синоним не бих казал, защото навсякъде се случват и хубави, и лоши неща и въпросът е в баланса, но и в критериите за тях. На мен ми се ще хубавото да е много повече, отколкото е сега.
- Що за длъжност е "Директор на водопад"?
- Ами свободна длъжност, то си личи още от заглавието на парчето. А свободната длъжност е основна цел и при нашето общуване и стремежи през годините, та чак досега. Защото свободата е едно от най-важните неща в живота и тя е пътят към истината. В случая ставаш началник, но на водопад. И нека всеки си го представя, както си иска. Тук не сме на матура или на студентски изпит и не искам да правя анализ на нашите текстове. Целта беше, и е, всеки да ги тълкува, както си реши.
- Вие сте от по-новото поколение бунтари, но срещу какво се борехте - срещу по-старите рокаджии или срещу нещата въобще?
- Бунтувахме се срещу системата, а това включва много неща и особено че не можеше да казваш навсякъде това, което мислиш, и не можеш да свириш навсякъде това, което ти се иска да свириш. Трябваше да се съобразяваш с много неща. Срещу много щуротии сме се бунтували, но къде легално, къде нелегално, ние пак си свирехме музиката. И тя за наша радост и сега, след над 20 години, е оцеляла - днешните тийнейджъри знаят текстовете ни по-добре от нас. Това ме прави щастлив. Друг е въпросът какво се случва с онези, които бяха цензори по комисиите, но това си е техен проблем. Ние днес се чувстваме победители. Наскоро завършихме един филм, който се казва "Волни до гроб", в който има много истинска история. На представянето му разказах как на "Кравай" навремето идваха освен музикантите, но и купища ченгета да ни дебнат - по-често цивилни, но понякога и униформени, и с тях водехме една скрита студена война. Нещата стигнаха дотам, че нашите деца се гордеят с нас, а за техните не ми се мисли, макар че не са виновни. То и край "Синьото кафе", и на "Кристал", където също се събираха музикантите, беше същото - както се казваше във филма - роднина, милиционер, роднина, милиционер... И затова и в нашия филм има танц на свободния милиционер.
- А тази борба не продължава ли и в момента?
- Разбира се, че продължава, но под друга форма и с други оръжия, защото за щастие чак онази милиционерщина вече я няма. Но пък битката пак е срещу системата, защото тя в никакъв случай не е кой знае колко по-добра. Имам предвид това, че преди словото и музиката се ограничаваха по един начин, сега става по-друг. Много медии станаха притежание на чужди компании и по тях не звучи българска музика. Те си прокарват всякакви идеи и концепции, които на повечето хора не се харесват, но си преследват техните корпоративни интереси.
- Ако си пуснеш което и да е радио, с много малко изключения, и влизаш от чужбина в България, по какво ще познаеш, че си тук?
- Няма да познаеш. Почти всички радиа въртят Мадона, тоя, оня и почти нищо българско. Така можеш да пропътуваш от Тутракан до Благоевград, без да си чул нито едно българско парче и без да знаеш къде си бил, ако изключим някои подробности от пейзажа. И точно това е едно от нещата, с които се занимавам, участвайки в "Мюзик аутор" и "Профон". Целта е да се подобри средата, в която се развива българската музика. Сега само БГ радио пуска наша музика. В останалите тя е между 5 и 10 процента и е вече задушена. Не знам колко е вярно, но съм чувал, че има неофициална заповед на час да не се пуска повече от едно българско парче. Но това си е въпрос на интереси - и то на чужди такива.
- Какви са тези интереси?
- Те не на всяка цена искат да задушат българската музика, но си гонят техните продажби и по този начин не оставят почти никаква ниша. А техните интереси се свеждат до това, да промотират колкото може повече тяхната музика. Оттам нататък е нормално българските песни, които нямат такъв мощен гръб зад себе си, все повече да страдат. Затова и с мои колеги и приятели основахме Българската музикална асоциация, за да може да има условия и за нас. Опитваме се да създадем условия нашата музика да започне да се съживява, защото тя в момента е на изкуствено дишане. И ако не успеем да направим нищо в близките няколко години, тя съвсем ще издъхне и ще се задуши.
- Скоро си говорих с Константин Цеков от ФСБ, който издава свой самостоятелен албум, и го попитах - добре, направил си диска, но кой ще го купи? Почти никой, каза, дори да бях Моцарт. Аз това обаче го правя заради себе си и заради вътрешната ми необходимост да правя музика. Това е животът ми. Това ли е съдбата на музиканта?
- За съжаление е абсолютно прав. Затова и нашата цел е да направим така нещата, че музиката да стига до колкото може повече хора, а не само до нашите и на приятелите ни сърца и души. И това е едно от най-важните неща, с които се занимавам в момента.
- Защо навремето отиде в Германия, а не направо в Америка?
- Така се случи. Аз отидох в Германия, за да продължа после в Америка. Исках там да ми е спирка, но не се получи, бях събрал цели седем черни печата и не ме пуснаха. Не съжалявам обаче.
- Вашата музика е по-специфична, но пак си е рок. От много години обаче се навъдиха десетки видове рокендроли - кой е истинският?
- Да, това понятие отдавна е изкривено, но за мен истинският рокендрол е този, който е свободен. Този рокендрол, който не се подчинява на никакви норми и предразсъдъци, правила и стратегии. Затова и когато замирише на комерсиална музика, той вече не е истински. И няма значение с какви инструменти се свири и какви хора участват, и какви са формациите, важното е да казваш съществени неща. И бих добавил, че рокендролът не е само стил, това е магия, която можеш да усетиш при всякакъв вид други музиканти. За това и рокът е свързан с тази проста уж думичка "свобода", която обаче е адски важна.
- Твои фенки ме помолиха да те питам как се чувстваш като секссимвол?
- Чувствам се, както съм се чувствал винаги - искам да правя това, което искам да правя. Никога не съм се чувствал като символ на нищо, аз съм си аз. Чувал съм и друг път подобни глупости, но никога не съм им обръщал внимание. Аз съм си просто един музикант. Това със секссимвола ми звучи комерсиално и адски ме дразни: въобще не давам ухо на тези неща. Но бих и попитал тези, които говорят такива неща - какво точно означава секссимвол, за да им кажа как се чувствам, но откровено казано - не се чувствам. Имам друга мисия.
- Как са ти нещата в личен план? Имаш две деца.
- Не, тук ти сбърка - три са. Големият ми син Александър скоро ще стане на 18. Имам още един син - Борис, който е на шест годинки, и дъщеря ми Вяра, която е още на две годинки и половина. Правя всичко възможно да се виждам все по-често и с тримата. С Борис даже свирим, понеже той ми каза, че са му много интересни барабаните, и вече дори правим някои парчета заедно. Даже само преди седмица ми заби цялото начало на парчето "Чичо", а аз не съм полагал чак толкова огромни усилия, за да го уча. Просто детето само си вади нещата. Така че да ти отговоря - добре се чувствам, особено когато става дума за децата ми.
- С какво се занимаваш сега?
- Готвим нов албум с "Ревю". Той всъщност си е готов отдавна, но не е мастериран, работата е много. Надявам се да излезе тази година - може да е и след месец, може и след пет, не мога да кажа. Но иначе свирим непрекъснато на много места в цяла България, а другото е леко административно - да видим и да победим по отношение на българската музика и особено средата, в която тя се развива. Отговорно и трудоемко занимание, което ми отнема доста повече време от това, през което свиря. Но пък знам, че ако ние не направим нещо за нас си и за тази клета българска музика, няма кой друг да го направи. Видях през тези 7-8 години, че държавата няма да направи нищо.
- Сега ще ти задам няколко блиц въпроса. Какво е бунт?
- Бунтът е отрицание на статуквото. Когато хората не са доволни от битието си в момента, се стремят да го променят към по-добро.
- Какво е любов?
- Любовта е нещо прекрасно, което пожелавам на всеки. Любовта е сила, може би най-голямата. Тя няма лице, може да бъде към жена, може да бъде към музиката, може да бъде към всичко. И когато я потърсиш истински, тя идва. На мен тя ми отвръща със същото. И много ме обича, защото не съм й изневерил никога.
- Какво е страданието?
- Страданието е път към истината, начин да се пречисти човек и да върви по собствения си маршрут.
- Какъв е пътят на България?
- Да върви по собствения си път, а не по чужди. Дали са източни или западни, няма значение. Въпросът е, че в последните десетилетки живеем затворено и е крайно време да се вдигне бариерата. Има хора, които възприемат музикантите несериозно, но те им казват истината в очите. Аз съм убеден, че българската музика пак ще я има и пак ще се слушат готини парчета наред с "Ала-бала".
Васил Гюров е роден през 1965 година в София. В края на 1985 заедно с Димитър Воев и Кирил Манчев създават група "Кале". Първата им изява е през 1987 на Първия софийски рок фестивал, но след третата песен са свалени от сцената. Година по-късно Кале се разпада, а Гюров основава "Ревю". На следващата година излиза албумът им Милена+"Ревю", а песните "Ала-бала", "Директор на водопад" и "Чичо" стават хитове. Групата изнася редица концерти в Източна Европа. През 1990, след турне в Пхенян "Ревю" се разпада, а Гюров заминава за Германия. Той се завръща в България през 1992 и прави няколко концерта с "Нова Генерация", която се разпада след смъртта на Димитър Воев. Васил и Иван Латинов създават група "Африка". През 1996 групата подготвя албум, но той остава недовършен. Две години по-късно участва в група "Камион", която печели награда за песен на годината в класацията на Passport. През 2001 "Ревю" е възстановена, а песента "Закуска" е избрана за песен на годината в класацията на телевизия ММ. Издаден е и албумът 10. Това беше съвсем друго поколение музиканти. Те дойдоха на къмпинг "Веселие", който тогава беше един от символите на рокендрола. Дойдоха с тяхната си музика и никой не ги приемаше сериозно. Те бяха тогава само трима - Васко Гюров, Кирил Манчев и Милена Славова, и пееха "Ала-бала" напук на старите ни рокендроли. Тогава никой не ги приемаше насериозно с изключение на Волен Николаев и Кирил Маричков. Били са прави.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
