Валери Стефанов е професор по история на българската литература в Софийския университет "Свети Климент Охридски" и автор на четири романа. Последният му научен труд "Поетика на любовта" ("Авлига") представлява дълго философско есе, разбулващо митове около най-възвишеното човешко чувство. Още по-наскоро излезе неговият сборник с разкази "Любовни истории от Вавилонската библиотека" ("Колибри") със шест вариации на известната библейска история за цар Давид и Вирсавия. Професор Стефанов е и председател на Съюза на колекционерите в България.
- Професор Стефанов, имахте ли предразсъдъци или задръжки, когато седнахте да пишете "Поетика на любовта"?
- Темата за любовта е огромно интелектуално и емоционално предизвикателство. За нея са създадени не само стихотворения, поеми, романи, но и исторически променливи концепции, които пишещият следва да познава. Има доста скучно написани книги за любовта, а любовта
не заслужава да бъде другар на скуката
За любовта следва да се пише аналитично, но и с пристрастие. В света на подозренията, съмненията и омразата трябва да се създават просветлени версии на човешкото. Докато все още сме способни да живеем с красотата и с надеждата.
- Сексуалната революция у нас така и не се случи. Късно ли е вече за нея?
- Първата половина на двадесети век е чудовищно жестока и болезнено стресираща. През 60-те години копнежите по свободата и битките за правата са в своя апогей. Движението на хипитата, песните на "Бийтълс", сексуалната разкрепостеност, студентските вълнения, левичарските утопии са част от тази история. Филмът на Милош Форман "Коса" е мъдър поглед към онези възвишени времена на надежди и жертви. После "децата на цветята", макар и неохотно, влязоха в кухнята с хладилника и в хола с телевизора. Девойките удължиха полите си, младежите обръснаха брадите си. Със сексуалната революция приключи и визуалната. От тогава насам
човечеството чака нови пророци, но те обикновено са треторазрядни мошеници
Що се отнася до България, то нейната сексуална революция със сигурност има своята свенлива история. Господстващата по онези времена комунистическа идеология действаше санкциониращо спрямо всички революции, които не са дело на пролетариата. Затова иронично казвам, че сексуалната революция по нашите земи е тайната и успешна революция на пролетариата.
- Защо еротичната култура на българина остава заключена между вулгарното и свенливото?
- Спектърът на тази култура е по-нюансиран, но тя наистина е доминирана от вулгарното и свенливото. Хора като Пенчо Славейков, Стефан Гидиков, Иван Хаджийски са написали интересни неща по темата. Свянът е лична поведенческа мяра и социален норматив. Но той може да е и ограничено знание за спецификата на емоционалните светове, на еротичната култура. Иван Хаджийски с основание описва как жадуваното "либе" лесно става незабележимо същество, впрегнато в хомота на трудовия живот и как
чувствата скоропостижно умират в брака
Българските поети са създали прекрасни любовни творения, но националният бит е обиталище на агресивна, плебейска, вулгарна реч. Вслушайте се в думите, с които хората обичайно коментират своите "любовни" преживявания и "похождения" и ще се убедите в това. Защо е така? Защото не умеем да говорим за своята интимност, защото я крием зад вулгарното и циничното. Защото огромна част от българските мъже бабаити са речево импотентни. Не е имало от кого да научат, че за любовта може да се говори и по друг начин.
- Дори в киното ни отсъстват красиви любовни сцени...
- Българското кино е пресъздало доста успешно нелесната пластика на човешките отношения. Спомнете си "Крадецът на праскови", "Козият рог", "Осъдени души", "Всичко е любов"... Те са пример за дълбочина на внушенията, за сложността на преживяванията. В тях има драматична красота, която не е "красотата" на любовта, лееща се от днешните турски сериали. Кога днешното ни кино ще създаде подобни филми, кога ще преподаде своя "Особен урок" на своята публика, са въпроси, които си струва да бъдат задавани!
- Разграничавате любов към Бога, към себе си и към другия. Aко едната от тях липсва, възможни ли са останалите?
- Казвам, че през вековете са правени всевъзможни разграничения. И дори много повече от посочените. Любовта е битийната опора на човека. Тя е хоризонтът на неговия смислен живот. Любовта е нашата способност да центрираме емоционално живота си. Нейната липса е празнота, която с нищо не може да бъде запълнена. Някои човеци запълват празнотата с омраза, с ненаситност, с воля да притежават. Но само те си знаят какво им струва това. И каква жалост следва да изпитват към себе си.
- Лесинг казва, че християнството е онова, което превръща плътските нужди като любовта в духовно съвършенство...
- Християнството разписва хилядолетни забрани спрямо човешката телесност. С една цел - да възвиси душата и да я снабди с надежден пътеводител по пътя към Бога. Но любовта
не е плътска нужда, тя е единение с възвишеното
Навлизане в драматичното, а понякога и в трагичното. Любовта е екзистенциален предел, до които само истински влюбеният, духовно зрелият човек, може да стигне.
- Днес българският патриарх заклеймява хомосексуалната любов, докато дори самият Папа твърди, че трябва да сме толерантни към нея...
- Православните патриарси са едно, католическите папи - друго. Догмата по принцип разписва компактна и стриктна визия за живота и за човека. Векове наред тя чертае границите между блаженствата и проклятията, между праведното и греховното. Старият завет е казал някои неща по въпроса и казаното е добре да се препрочита. Вярно е и друго - признаването на човешките различия е парола на съвременния свят. Дали това признаване ще стане парола на Българската православна църква, ми е трудно да кажа. По-скоро съм скептичен.
- Разединението в обществото ни личи повече от всякога - как стигнахме дотук? Има ли изход?
- Една общност се споява чрез символи, едно общество - чрез споделени ценности. Когато символите са лишени от сугестивна и спояваща мощ, те стават кухи, умират. Нашият колективен живот е яростно отрицание на думите, гордо изписани над вратите на парламента ни.
Българският свят е затънал в символична нищета, упражнява с настървение ненавистта
Той не иска да си реши проблемите, той търси да намери и удуши виновните. Така ще бъде - докато смъртта ни раздели.
- Разобличавате двойствената природа на любовта. Не е ли по-разумно да гледаме на нея като на човешко изобретение?
- Любовта е щастливият плод от развиващата се емоционална култура на човека и човечеството. Любовта е неустоимият "зов на сърцето", но и култивираният талант на душата. Човешкият живот е достатъчно дълъг, за да можем да научим някои основни уроци.
- За Орхан Памук любовта е много силна идеология. Има ли право?
- Нека не мислим любовта като идеология, да не й нахлузваме подобни терминологични ботуши. Идеологията е прекалено комплицирано и исторически диференцирано понятие. Идеологиите са полемични картини на света, които най-често разделят, а любовта свързва. Затова нека мислим любовта като сила - така, както са я мислели библейските човеци.
- Дали човек от Античния свят е обичал партньора си така, както съвременният човек го прави?
- Човеците са антропологически сходни, но исторически различни. В Античността също има копнежи по другия, ревност, носталгии, скръб... Когато прочетем Сафо и Овидий, например, разбираме, че е така. Но онези човеци са и различни от нас, те обитават "чуждата страна" на миналото. Водачи в тези чужди любовни страни има много, философът Мишел Фуко е един от тях.
- Казвате, че "любимата е мит, доверчиво разполагане в живота" - значи ли това, че човекът не може да живее без нея?
- Любовта е вид психическа инвестиция. Тя е доверие в другия, негово красиво доизимисляне. Това не означава, че любовта "лъже", по-скоро тя ни прави хора на вярата. Хора, отдадени на щастието да бъдеш двама. Човекът, който е "погълнат" от силата на любовта е вече различен. Друг човек е влюбеният и това най-често си личи.
- Можем ли да кажем, че любовта и самотата са като скачени съдове? Дали хората "изобретяват" чувствата, за да избягат от ужаса на самотата?
- Има много видове самота. Има болестна самота. Има пожелана и отстоявана самота. Има самота-съсредоточаване. Има самота-умора. Има самота на изоставените. Има любов-усамотение. Влюбените много често избират усамотението като свое убежище, създават в него уникалното пространство на своята интимност.
- Пилат Понтийски пита Исус Христос какво е истина, но Спасителя не отговаря. Защо според вас?
- Спасителят познава не само цената на думите, но и ефектите на мълчанието. Спасителят отговаря чрез силата на своето присъствие и чрез готовността за бъдещата си саможертва. Истината е най-оспорваното нещо на този свят. Ако я извадим от пресата на традиционната логика и я измъкнем изпод лупата на емпирическите доказателства, ще можем да я отнесем към битието. Ще кажем, че
истината е нашата готовност и способност да живеем отвъд ръба на коричката хляб
- Любовта към Бога означава ли страх от него?
- Страхът от Бога е респект към необятното, към всичко, което стои отвъд пределите на нашия склонен към възгордяване ум. Ако човек знаеше всичко, той нямаше да бъде човек. Понеже не му е дадено да знае всичко, на човека милостиво е дадена способността да обича. "Бог е любов" и по силата на тази щедрост. Бог е нашият живот чрез неща, които ни надхвърлят, чрез интуиции, които ни правят възвишени. Любовният човек не се страхува, той обича.
- В "Любовни истории от Вавилонската библиотека" разказвате библейската история за Давид и Вирсавия по шест различни начина. В този, вдъхновен от Селинджър, пише, че изневярата са мигове, "откраднати от лицето на грижата и гримасите на страха". Това нейно оправдание ли е?
- Не, в конкретния случай става дума за късчета радост, към които човеците посягат като компенсация в травмиращия свят на войната, разделите и смъртта. Това е подсказване, че човекът е бродник по различни пътища и емоционални пътеки. Ние, които сме чели приказки, знаем, че по приказните пътища ни дебнат "зверовете" на собствените ни желания.
Изкушенията не стоят срещу нас, те са в самите нас. Ако всички в този свят бяха аскети, светът щеше да бъде манастир. А той очевидно не е манастир.
- Ако човек вярва, че Бог вижда всичко и ще го накаже, ако съгреши, тогава изневярата самонаказание за изневеряващия ли е?
- Бог не е ревнивият баща на човечеството. Той не е счетоводител на греховете ни. Той е самият диалогичен принцип на нашето съществуване. Той е Онзи, с когото можем да водим пределните разговори за нашата съвест, за смисъла на живота, за радостта и тъгата от всичко. "Бог брои сълзите на жените", е казано някога. И това Негово броене е самият знак на Неговата любов.
- В крайна сметка защо се самоуби известният герой на Селинджър Сиймор Глас?
- Той си отива, за да ни каже, че отвъд видимостта на света има за виждане други неща. Той си отива заради Дебелата дама, която седи и надзирава границите на човешкото. Той си отива, защото знанието на един човек понякога тежи повече от целия свят. Той си отива, защото не всички човеци държат да останат в салона до края на филма.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
