Николай Урумов преди броени дни излезе на камерната сцена в Сатирата, наречена на Методи Андонов, за да сподели продължителните овации на публиката с колегите си от „Провинциални анекдоти“ – пиесата на Александър Вампилов, която прочутият актьор постави в храма на смешното и тъжното. Спектакълът е истински театър, какъвто вече се среща все по-трудно из родните храмове на Мелпомена и Талия. С него Урумов и отличните му актьори се вписват в класиката с марката на Сатирата – бял и черен хумор, философска тъга и сълзи по изгубената човечност.
- Имате ли формула на успеха, господин Урумов?
- За 30 години в театъра съм разбрал, че с усмивка се постига повече, отколкото с крясъци. Без напрежение, без викове – какъв е смисълът на живеенето, ако ще бъде изпълнено със стрес и къде ще отиде удоволствието?
- От къде тръгна вашата призната страст към руската драматургия?
- Още не мога да забравя шеметната постановка на Стоян Камбарев „Миналото лято в Чулимск“, с която трупата на Русе гостуваше в София. Тогава бях студент. По-късно имах огромен късмет, вече в Народния, да бъда избран от Юрий Бутусов - много мислещ, търсещ и непримирим човек – за Вадим Андреич в „Лов на диви патици“. Наричаха Вампилов „новия Чехов“, но той се оказа неконтролируем. Винаги е плашел Москва. Когато си израснал някъде из Иркутск, когато душата ти е закърмена с Байкал, когато мечтаеш да летиш с орлите, не можеш да бъдеш манипулиран и дресиран.
Всяка негова пиеса излъчва свобода
А смъртта му все още тъне в загадки. Малко преди да загине, разбира кой е предателят на баща му – човек от семейството на най-близкия му приятел. Никой не може да каже как така Вампилов пада от лодката и се дави в Байкал.
- Ще поставяте и Василий Шукшин в Стара Загора...
- Да, „Енергични хора“, заглавието ще е „Дребни мошеници“. Шукшин ме привлича с „Калина алена“, с разказите си, със селския си произход – ние сме от една и съща класа, с кибритената клечка между зъбите и падналия над очите каскет. Със свободата, със своята многопластовост. Не знам непривлечен от Шукшин човек.
- Защо тук и сега нямаме драматурзи като Вампилов и Шукшин?
- Може би защото сме много по-малка държава от Русия, а и мечтите на народа ни винаги са били по-малки.
- Докато репетирате, питате ли се какво биха казали Стоян Камбарев и Коко Азарян за умението ви да режисирате?
-Те бяха с мен през цялото време. Като че ли ме напътстваха. Като че ли консултирах всеки детайл мислено с тях. Колегите ме усещаха, че в определени моменти бях някъде другаде.
Стоян и Коко бяха тук
Откровено ги цитирах. Като че ли без да искам, говорех с техните жестове, с техните изрази. Всъщност режисирам, защото искам да споделя всичко, което са ми дали.
- Мислите ли, че новите български пиеси са интересни?
- Вече има доста конкурси. В Нов български университет задават тема и младите драматурзи пишат по тях. Владимир Трифонов, автор на „Играчът“, един от миналогодишните отличени текстове, поиска аз да режисирам историята му. Театърът в Добрич прояви интерес, може би там ще го направим.
- Какъв е сюжетът?
- Русия и Америка са една срещу друга, а ние сме по средата. На Драголюб и Драгослава, нашенски хитрушковци, обаче им хрумва да помолят президентите на двете империи да им подарят по един от старите си бомбардировачи, които вече не са в употреба, за да направят в тях увеселителни паркове за децата. Действието се прехвърля в щабовете на главнокомандващите на супердържавите. И понеже от едната страна са само жени, а от другата – само мъже, Драголюб успява да ги сватоса. Така великият комбинатор прокламира и пацифистки идеи.
- Но зрителят пак ще чуе от сцената горчивата истина, че сме пионки на великите сили...
- Така е. Но важното е да се пише само за неща, които са ти ясни. Няма как да се затвориш в апартамента си, във вилата си или в творческата база и да съчиняваш. Не познаваш ли живота, ще опишеш представата си за него. Радичков и Хайтов са продукти на света, към когото принадлежат. Затова успяват да го обрисуват витално за вечни времена. Успяват да видят символиката в залепения охлюв под къщата. Но го вижда само онзи, който е излязъл от хола и се слял с народа си. Иначе няма голямо произведение. Е, вярно е, че Мишел де Гелдерот е провокиран за пиесите си от картини на Бош, Ел Греко и Веласкес. Но той е бил болен и не е могъл да излиза от замъка. Но неслучайно творбите му са за времето на Филип Втори... Е, ако някой млад автор познава страстите, въжделенията, проблемите на връстниците си, вероятно би могъл да ги превърне в свои герои, но дали сътворенето от него ще се тълкува като предмет на изкуството? Защото, както казваше моят професор Николай Люцканов, изкуството се занимава само с необикновените неща.
- До каква височина стигна българинът в своя опит за летене?
- До позволената от личните му блянове.
- Вашият герой в най-новия спектакъл по Радичков в Народния театър е голям гадняр...
- С режисьора Стоян Радев не искахме да представяме командира на полицейския ескадрон като архаичен старши жандармерист. Търсихме нюанси – от Гешев до днешните силни на деня, търсихме перфидност, а не първичност.
- Как коментирате отношението на актуалната власт към интелектуалците?
- Ако преди време е имало взаимно ухажване между тях, то тук и сега съществува луфт. Не искат да се докосват, не искат да бъдат представяни едни чрез други. Властта не ходи на театър, опера или изложби, за да не бъде вкарана в спекулативен обяснителен режим. Всъщност обаче властта няма духовна потребност от изкуство.
Няма потребност от диалог с културата
Но не съм сигурен и до колко културата има нужда от диалог с властта. И може би затова е тази дистанция между тях . Аз я приемам – така нещата са в относително равновесие. Появят ли се прекалено много допирни точки, започва да намирисва.
- Наскоро БНТ завъртя „Хайка за вълци“ – защо този сериал продължава да бъде хит?
- Заради романа на Ивайло Петров, заради неговото разчитане от Станимир Трифонов и Иван Варимезов, заради отлични актьори, лепнали за ролите си. Имаше абсолютна отдаденост, безгранична и фанатична. Присъствието на Ивайло на терена беше от голямо значение.
- Двама от вашата легендарна група вече ги няма – Чочо Попйорданов и Иван Ласкин: на какво се базираше близостта ви с тези момчета?
- С Чочо имаме заедно над 20 филма, с Иван също много пъти сме били рамо до рамо. Бяхме компания, която постоянно работеше. Бяхме истински близки, споделяхме си. То няма и как да е по друг начин, след като влизахме от продукция в продукция. Докато снимахме „Хъшове“ в Свищов, една сутрин Чочо рано-рано ме събуди със серенада от телефона си, а аз имах още само час сън. Бях бесен. Но като отворих вратата на хотелската стая и видях ухилената му физиономия, омекнах. На „Хайката“ пък щеше да ме осакати, без да иска, разбира се. Нали си беше супер експанзивен, при едно слизане от буса плъзна вратата с цялата си сила, а аз бях след него и ръката ми остана притисната. Така ми се подуха пръстите, така ме заболяха - ама голяма работа, нали е Чочо, после пак се прегръщахме и обичахме. С Ласкин също си се радвахме, имахме душевно родство. През 2009-а се оказахме дует в буреносно „мероприятие“. Бях номиниран с главна роля за „Аскеер“, а Иван Добчев тъкмо беше коментирал дали е логично актьори да раздават награди. Ласкин беше побеснял, защото много се засегна от пренебрежителното отношение. И във Военния театър, бащата на Аскерите, свикаха жури, в което половината хора не бяха от трупата. И точно те започнаха да номинират - себе си, съпрузи, съпруги, братя, сестри, първи братовчеди... Беше, меко казано, цинично. И когато въпреки всичко, Мария Каварджикова обяви, че печеля аз като Клов в „Краят на играта“ в „199“, Иван беше толкова щастлив, че започна да ме прегръща, а след това предизвика скандала със „Сфумато“, като обяви, че от следващата година наградата ще бъде преименувана в „Оооо-Аскеер“, заигравайки се с „Оооо-Сънят на Гогол“ на Добчев и Грети Младенова. Волно или неволно бях с него в бунта му. Той обичаше бунтовете.
Не беше мижитурка, беше личност
Уважавам личностите.
- Защо, според вас, Чочо, Ласкин, Баташов и другите се превърнаха в косвени жертви на така наречената промяна...
- Те носега дълбоко в себе си лични драми и вътрешни борби. И изгоряха в тях. Но иначе нямаше да бъдат те. И в това е трагедията. И Кольо Карамфилов, и Илиян Симеонов – поколението, родено от „революцията“, което живееше по-смело. Тези момчета имаха характер и воля, даваха порив на чувствата си, на желанието си за свобода, за полет. И просто отлетяха. Все още не мога да приема, че ги няма. Не ми се иска дори да го изрека. Мъжки момчета. Днес има малко живи като тях.
- Кога и къде ще ви видим в нова роля?
- В Кюстендил – с Асен Блатечки, Добриела Попова и Стела Здравкова в пиесата на Щефан Фьогел „Двама, четирима, секСтима“. Играя смешен човек в двойка с изхабени отношения, който започва да търси партньорка в интернет. Когато описва изискванията си, от другата страна се оказва любимата от младостта му. Тя пък е двойка със съпруг, с когото са в същата ситуация. У всеки е останало най-хубавото от миналото, всеки се стреми към него. Режисьор е Ивайло Драганов, кадър на Кюстендил. Себастиан Тиери, един от най-известните автори в Европа, гледа в Русе „Двама съвсем голи мъже“, която поставих в Русе. Същата вечер играех и не можех да присъствам на представлението, но Мишо Билалов ми каза, че Тиери не бил на себе си от радост, чувайки как публиката се залива от смях. И в момент на еуфория обещал ексклузивни права за следващата си пиеса на същия екип. Със Станимир Трифонов започваме снимки през есента, а
с Мишо Билалов чакаме „Връзки“ 3
Моят бивш шеф на затвор става основен персонаж, защото трябва да разследва сложен случай. Ще участвам и в „Батут“ на Петя Иванова – с Иван Бърнев, Влади Карамазов, Данчо Биков...
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
