Четвъртък,

Тодор Колев: Бяхме първолачета в час по демокрация

От: Агенция Стандарт -
A
A
A

И една вечер ми позвъни Богдана Карадочева:
– Тодоре!  Какво  правиш  вкъщи,  ти си луд! Цяла София е излязла по улиците.
Тя ми съобщи,  че Тодор  Живков е свален.  И като започнаха едни митинги... Отидох още на първия, беше ужасно студено, но видях сума ти познати  със  семействата   си.  Митингите  течаха и театралният  салон се изпразваше. Театърът се пренесе на улицата. Но не страдах от това, не го изживявах. Всички бяхме въодушевени,  гледахме и не вярвахме на очите си. При демонстрацията на турците пред Народното  събрание поетът Бо рис Христов ме покани да говоря на митинга, да успокояваме положението... С Борето бяхме от  отдавна  приятели  и кога то се правеше подписка в защита на поета Петър Манолов,  той ми предложи да се подпиша, а аз от своя страна предложих на други хора от театъра. Дори насрочиха събрание на целия колектив заради подписалите и много колеги ме предупредиха, че ще ме подкрепят. А една сутрин в края на лятото  или началото  на есента на 89-а Борис ме извика рано-рано да отида у тях, разговорът  не бил за телефон. Разказа ми, че 

цяла нощ го държали в милицията

разпитвали го, карали го да пише показания, задавали му въпроси и за мен. Отказал да пише каквото и да е, но нищо не му направили, държали го до 5 часа и го пуснали. И затова ме бе извикал, да ме предупреди – приберат  ли и мен, да казвам само едно: „Не желая нищо да пиша и да подписвам!“. Но да се върна към митинга. Бях притеснен, но си написах какво да говоря и всичко мина добре, изпях и една песен. След това се заредиха митинг след митинг – и в София, и из страната.  Докато през април 90-а най-неочаквано ме посетиха хора от Симеоново  и ми предложиха да се кандидати рам  за депутат  във Великото  народно  събрание от листата  на СДС. В началото  твърдо  отказах. Точно тогава репетирахме „Професионалистът“ в НДК и като споделих с колегите за предложението и отказа си, всички ме поздравиха. Една седмица живеех с мисълта,  че съм постъпил  правилно, че тази отговорност  не е за мен, че за всяка работа си има подходящи хора. Но отново дойде цяла делегация  да ме убеждава и аз взех, че се навих. По същото  време  от Шумен искаха спешно среща с мен, дори намесиха и майка ми, която още живееше там. И можете да си представите каква беше изненадата ми, като разбрах, че ме канят да се кандидатирам  в листата на БСП от окръга. Разочарованието  им бе голямо, защото казах, че съм обещал да бъда кандидат от СДС.

...
Настъпи и паметният ден на откриване на първата сесия на Великото народно събрание. Юли месец, страшна горещина. Заминах по-рано за Велико Търново,  бях си ушил за случая нов костюм  и сутринта  бодър  и свеж се качих на един от автобусите, които трябваше да ни откарат до историческата  сграда, където се е състояло  Първото Велико народно  събрание.  В автобуса  един човек  ме  заговори.  Разбрах,  че  е  гледал  доста мои постановки и филми, заяви ми, че се познава с Николай Волев. Това беше Александър Томов, тогава представител  на левицата, а сега – лидер на евролевицата. Но понеже вратата на сградата беше тясна, образува се опашка и на нея започнах да виждам много познати. Румен Сербезов, с когото от години сме приятели,  а се оказа, че сме в различни  „групи“. Първият  секретар  на БКП  в Шумен, който  ме запита  с особен  тон: „Ти  какво  правиш   тука?“  Йордан   Радичков,   бившият ми директор  Кольо  Георгиев,  хора, с които сме се уважавали, а трябваше  да седнем на различни страни. 

Те – наляво, аз – надясно

Там за първи път се усети това разделение. Да не говорим за Александър Лилов и Андрей Луканов. С Луканов никога не сме били близки. Но когато е присъствал  на мой спектакъл, е идвал да ме поздрави. Някъде към 85-а се връщах от концерти в Норвегия и Швеция. В последния момент той се качи в самолета  за България  и ме извика при себе си в първа класа. Започна да ме разпитва за работата  ми – играем  ли още „Човекоядката“,  какво правя сега, продължавам  ли да пея моите песни. Оплаках  му  се,  че  са  ми  спрели  плочата,  че не ми е позволено да излизам  по телевизията,  не мога да давам концерти, въобще, че ме подпират отвсякъде. Разказах му и за слуха, носил се дълго време, че съм бил в затвора. И след като толкова много ме нападат, ми е писнало и вече сам се от казвам. А той каза: В никакъв случай не се отказвай сам. Продължавай да правиш, каквото мислиш, каквото ти се работи. Няма да имаш неприятности.
Даде ми телефона си да му се обадя при нужда. Разбира се, никога не съм му се обаждал. Дори му се „отблагодарих“,  когато в Народното  събрание се обсъждаше въпросът за избирането му за ми нистър на външните работи. Неговите съпартий ци говореха каква фигура е той, колко голям опит има. Бил цар на еквилибристиката във външните отношения. Станах и се намесих в дебатите. Изказването ми беше: Ние не избираме човек, който трябва да играе в цирка. Андрей Луканов не е акробат, макар че лявата страна  се опитва да го представи  като такъв. С много лека ръка се обсъжда въпросът  за дипломацията  и външните  отношения.  А когато се говори за еквилибристика, респективно свързана с политиката,  никой не разглежда  проблема откъм  опасността,  която изпитва еквилибристът, вдигнат на трапец на 10 метра над арената. Защото, ако падне оттам, никога няма да стане. Но изглежда, че хората, подкрепящи Андрей Луканов, стоят на позицията, че няма нищо страшно, ако нещата се срутят.
На другия ден Андрей Луканов пиеше кафе във фоайето на Парламента и ме извика при себе си.
– Как сте, г-н Луканов?
– Как да съм, Тошко, меко казано, ти ми еба майката!
Смутих се, защото  той наистина беше човек с авторитет,  но потвърдих,  че съм  бил прав, поне така мисля.
– Прав беше. Ама ми еба майката.
Оттогава до ден-днешен, особено след убийството му, не зная какво беше това убийство, не искам и да мисля, се чувствам някак си гузен пред този човек и пред паметта  му. Той не заслужаваше да остроумнича, и то публично, и да развивам пледоарии  в защита  на нашите позиции на негов гръб. С Лилов дълго време живяхме в една кооперация и дето се казва, се поздравявахме  с уважение. Към него пък изпитвах неудобство заради ко мичната ситуация, на която стана свидетел. Той живееше на десетия етаж, Стефан Данаилов – на първия, а ние с Доротея – на единайсетия. Лилов се движеше с охрана, която го изпращаше с асансьора до неговата врата. Една късна вечер около новогодишните  празници  се бяхме почерпили  и със Стефан си устроихме поредната  шега. Той ме залепи със скоч, разпъна ме като Христос на задната стена на асансьора и се обади на Доротея да го извика:
– Прибери си пратката! – всъщност правехме номер на нея. Вероятно Доротея е извикала асансьора,  но по това време охраната на Лилов също е натиснала копчето и асансьорът  спря на десетия етаж. Те отвориха вратата  и що да видят – разпънатия  Тодор. Тримата  – Лилов  и охраната  му  – влязоха, подсмивайки се под мустак. Затвориха вратата. Асансьорът за секунди се качи на единайсетия етаж, 

Доротея отвори и онемя

като ме видя залепен със скоч, с охрана и Лилов до мен. Искам да кажа, че много от противниците ни вляво са ми били зрители, а с някои съм се познавал и в личния живот. Често си ги срещал и изведнъж виждаш, че с тези хора сте разделени, да не кажа невъзвратимо, особено през първите години след 89-а. Такова странно усещане ме обзе в първия ден на Великото народно събрание.

Коментари

Сортирай по: Новите първо

Валутни курсове

По курса на БНБ
Валута Лева (BGN) Обратен курс за 1 лев
CHF 1.70725 0.585737
GBP 2.24388 0.445657
USD 1.71204 0.584099
Виж всички