Преди време Теодора Димова попада на уникална обява в телевизионен репортаж: "Давам ороци по български език". "Сбърканата дума е символ на цялото агресивно невежество, в което потънахме през последните 25 години. Всъщност това е истинското бедствие за България. Войнстващата посредственост се просмуква навсякъде и ни задушава. Тя е условието за заемането на ключови позиции в държавата. Професионализмът, добродетелите, добрият тон и дори нормалността не важат", категорична е известната писателка. За нея злото е отсъствие на действено добро. Според Димова, тук и сега основната ни задача е да станем малко по-добри и да отворим сърцата си. Защото прекалено много сме огрубели, не се замисляме вътре в себе си. Защото заради това допуснахме децата на България да се разпилеят по света. Самата тя отглежда сина си и дъщеря си тук. А внуците на Димитър Димов, един от най-великите ни романисти, никога не са се изживявали като "по-специални" отрочета. Клоните в родословното им дърво достигат и до Яне Сандански.
каре или текст под портрета
Теодора, която пише романите "Емине" (2001), "Майките" (2005), "Адриана" (2007), "Марма, Мариам" (2010), "Влакът за Емаус", издава публицистиката "Четири вида любов", твори пиесите "Игрила", "Платото", "Без кожа", "Любовници", "Невинните", владее езика на Шекспир. Тя е специализира драматургия в "Royal сourt theatre" в Лондон, но никога не й е хрумвало да остане някъде по света. Обожава пътешествията. И особено влизането в църквите и божите храмове във всяка страна, която е посетила.
- Госпожо Димова, докога в България ще "дават ороци"? Що за персонажи са тези, които ги предлагат на идващите генерации?
- Персонажи с огромно самочувствие, прехласнати от себе си. Виждаме ги във всички области - ловки, гъвкави. Говорят с чувството, че са последна инстанция на истината. Те стават единица мярка за успех, за следване, за подражание, превръщат се в "елит". Съчетанието между това им самочувствие и абсолютната им несъстоятелност действа убийствено върху обществото. Изкривява и подменя неговата ценностна система. Подобен "елит" ни дава "ороци" всекидневно. А до кога - докато има публика да му ръкопляска.
- Има ли начин да преборим безхаберието и агресията в училище?
- Би трябвало да има начин все пак. Но как може да се обяснява на всеки родител, че възпитанието започва най-вече от вкъщи, че детето попива всичко, което вижда, че след това съзнателно или несъзнателно то ще го възпроизвежда в собствения си живот - и доброто, и лошото. Че най-определящи са детството, дома, семейството, любовта или липсата на любов там. Детето е спокойно, когато е обичано и чувства закрила, топлота, приятелство. Техният дефицит автоматично се отразява на отношението му към света и към другите. В училище има това, което има и в обществото.
- Върху корицата на вашата книга е фотография на рисунката с потъващото куче на Гоя - не е ли прекалено зловеща тази метафора на България, на света, на човека от 21. век...
- Толкова съвременно звучи тази рисунка на Гоя! Като че ли е сътворена току-що. Като че ли е направена специално за нас, българите. Ние сме в положението на кучето - съществува възможността да се удавим и тя е по-голямата. Но има възможност и да се спасим и тя е по-трудната - въпрос на смелост, на борба, на истинност. Тази рисунка е от серията "Черни картини" - съдържа 14 фрески върху стените на дома му към края на живота му. Любопитното е, че всички тези фрески са свалени от стените и са пренесени в Прадо, но преди това са били фотографирани. И там, на чернобялата снимка над главата на полупотъналото, давещо се куче летят две птици - и неговият поглед е прикован към тях.
Надежда винаги има. Без нея си удавник
- Какво би спасило кучето - то няма дълги коси като барон Мюнхаузен, за да се хване за тях и да се изтегли само от водата?
- То няма коси, но има сили, воля, желание за живот, цел. То е много повече образ на спасението, защо плува през стихията и гледа нагоре. Един от уредниците в Прадо е разказал, че не е имало художник, който да не е стоял пред тази картина като пред молитва.
- Цитирате Николай Хайтов, който казва, че някога думите "грехота" и "срамота" са имали изключително значение за нацията - в кой момент и защо те се изгубиха по пътя, осеян с грешките на растежа?
- Думите отразяват живота. Както живеем, така говорим. Езикът се ражда в живота и се променя от живота. Днес животът ни е изпълнен почти изцяло с материални ценности, духовното е изтласкано, изхвърлено е като ненужно. На духовното се гледа като пречка за постигане на успех. То вече не е добродетел. То се възприема като нещо архаично - затова и думите, които го изразяват, звучат архаично.
- Какво изпитвате, когато виждате политици със съмнителен морал да се кланят пред иконите в "Свети Александър Невски"?
- Вярата не е морална категория и не бива да се използва за морализаторство. Проблемът е в лицемерното отношение към вярата. Преди да станат политици, тези хора не са имали потребност да влизат в църква.
След като вятърът отвее тези личности от политическата сцена, те отново губят интерес към храма
Той им е нужен само за да бъдат забелязани там. А когато влязат, не знаят какво да правят - затова само се кланят пред иконите и палят свещи.
- Кои от артистите на България - писатели, поети, театрали или кинаджии - бяха приятели на баща ви и вие ги помните от детството си?
- Бях на пет години, когато татко почина и спомените ми от него са малко. Спомням си обаче добре един човек, когото той много е харесвал - художникът Александър Поплилов. Деликатен, благодушен, винаги благоразположен, ненатрапчив, отстъпчив. Не е имало начин да не са се харесвали взаимно - споделяли са едно и също възпитание, едно и също поведение сред другите. Трудно ми е да говоря за баща ми. Неговата липса и неговото присъствие белязаха целия ми живот. Обмислям възможността да напиша документална пиеса за "случая "Тютюн" -за тридневното обсъждане на романа през 1952 година, когато почти всички писатели и критици са го нападнали. Нападнали са го до смърт.
- Какво най-много ви харесва напоследък от спектаклите в София?
- Истината е, че не следя в детайли спектаклите, защото в повечето случаи се разочаровам от кресливост и самоцелен модернизъм. От дълги години работя с младия режисьор Стилиян Петров. С него направихме театралния вариант на моя роман "Майките" - игра се над пет години. Сега работим върху "Влакът за Емаус", които трябва да излезе до края на сезона. Много силно впечатление ми направи "На ръба" на Сашо Морфов. Всяка гротеска, която наблюдаваме на сцената там, вече сме я видели по телевизията или сме я прочели във вестника -или се е случила пред очите ни на улицата. Но колажът не се получава от механично налепени изрезки. Спектакълът е почти безмълвен, защото на ръба няма какво да се говори.
Всичко е ясно на всички - затова сме на ръба
Първата дума, която се произнася на сцената, е "изроди", последната реплика е "Няма ги вече". Изроденото е обречено на изчезване. Този закон е вложен във вселената от Твореца. Никой не може да го надхитри. Нашата голяма национална плиткост са опитите ни да го надхитряваме. Другата ни голяма национална плиткост е да се дразним, когато ни се казва истината за самите нас. Грозотата, безсмислието, абсурдността, безнадеждността в спектакъла ни разтърсват - и точно това е оздравителното, целебното, здравословното. Запалената искра между публиката и сцената е това, което ще ни спаси.
- Какво, според вас, се случва в българската литература тук и сега?
- Доскоро казвах, че тя е в съвсем здравословно състояние. Но вече си мисля, че това не е правилният отговор. Обраства в графомания - това е истината.
Романът се превърна в луксозен и почти задължителен аксесоар. Особено за скучаещи съпруги на богати мъже
Критериите са напълно размазани. Награди масово се връчват и получават единствено по конюнктурни съображения, които имат малко общо с литературата. Там критериите за оценяване са също занижени и размити. Има и изключения, разбира се, но те по-скоро потвърждават правилото. По медиите се разхождат писатели и писателки, които не се стесняват да каканижат баналност след баналност. Читателят едвам се оправя в този хаос. Липсват рубрики със сериозна литературна критика, които да поставят нещата на място и да казват истината. Дори литературното пространство е превзето от тази мъглявина и привидност, която е обхванала цялата държава. От друга страна обаче "Ороци" за два месеца почти изчерпа втория си тираж.
- Когато пътувате по света, имате ли усещане, че сте се прераждала някъде - и къде?
- Има само едно ново раждане - раждането в познанието и вярата в Христос. В този смисъл всяка църква на което и да е място ми е близка, родна.
- Над какво работите в момента?
- Отново над евангелски сюжет. Тази тема е дълбока, безкрайна и вечна и съдържа в себе си всичко.
- За какво мечтаете?
- Българите да не напускат повече България. А тези, които са я напуснали - да се връщат. А това означава нормалност в държавата. Единствено това - нормалност.
- Нима е възможна, след като, примерно, гробът на една емблематична за нацията поетеса като Елисавета Багряна тъне в бурени...
- Случи се така, че минах покрай гроба на Багряна на Централните софийски гробища. Лъха на забрава, немара и униние. Двата горни ъгъла на малкия паметник са счупени - и после са залепени с бял цимент накриво и непохватно. Паметник се поставя, за да се пази паметта. А не, за да показва нашето безпаметство към най-голямата ни поетеса. В съседство е и паметникът на Елин Пелин. Килнат настрана, потънал в забрава. Който няма поглед назад, няма и в бъдещето. "Вечная памет" са последните думи на молитвата, която казваме, когато изпращаме покойник. Молим се духът му да бъде приет в рая, защото раят е мястото на вечната памет у Бога. Тоест мястото на забравата, на безпаметството е ад.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
