Теодора Димова е сред най-известните и четени писатели. Авторка е на 9 пиеси - "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" - играни в български и световни театри. Романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", повестта й "Последният рожден ден" печелят родни и международни отличия. „Майките“ има 11 издания в България, издадена е на 9 езика - немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски.... "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. "Влакът за Емаус" (2013) получи наградата за проза на портал Култура за 2014-а, най-новият ѝ роман, "Поразените", излезе през август на 2019-а.
- Госпожо Димова, как минава един ваш ден в изолация?
- Оказва се, че за един писател самоизолацията не е ново и причудливо явление. Хората не са свикнали да живеят сами сред четири стени, сами по цял ден в една стая, а за писателя е ежедневие. Това е единствено възможното време за размишление, писане, четене... Не можеш да бъдеш писател и да не си свикнал да живееш сам в стаята си, сам пред компютъра си. Разбира се, усещането за изпитанието е факт, защото социалната изолация има още много измерения.
- Спогаждате ли се с другите членове на семейството в ограниченията, наложени от тази толкова неочаквана "корона"?
- Няма начин да не сме под напрежение, да не сме изнервени, на моменти унили, изплашени. Това е съвсем човешко и разбираемо. Но именно сега е време да проявяваме самодисциплина, самообладание, самонаблюдателност, да щадим хората около себе си, да им даваме сили и кураж, да ги разсмиваме. Има хора, които се държат така, като че ли току-що са получили лично от генерал Мутафчийски есемес, че са смъртни, че подлежат на тление. Като че ли въпросът за смъртта едва сега е достигнал до съзнанието им - не могат да овладеят истерията си, подлагат на унищожителна критика всичко и всички.
- Какво ви впечатлява от "опашките" пред супермаркетите - тези почти единствени арени на социално общуване, макар и с дистанция?
- Има хора, които спазват дистанцията. И такива, които по неясна причина се приближават до теб като че ли нарочно и когато им направиш забележка, започват да ти обясняват, че каквото имало да стане, щяло да стане. Подобно поведение няма как да не те разгневява. Прави ми впечатление също, че повечето хора станаха по-дисциплинирани, по-сдържани, по-внимателни.
- Започнахме ли да ставаме по-малко агресивни и изпълнени с повече съчувствие - или ни трябват още няколко седмици в този режим?
- Удивлявам се, трогват ме до разплакване прояви на емпатия, на съчувствие. Стотиците доброволци, хората на първа линия, момченцето, което отвори касичката си, в която си е спестявало пари за тротинетка и ги подари на болница. В същото време агресивните станаха по-агресивни - тоест всеки показва това, което е без маска, дори да носи маска.
- Кои, според вас, са качествата у българина, които го съхраняват в подобни критични моменти?
- Здрав, много здрав разум и чувство за хумор. И двете се проявяват във възхищението, което изпитваме пред генерал Мутафчийски и в смешките за него. Повечето от тях са очарователни, незлобни, находчиви, наистина разсмиващи. Лекарите показаха най-добрите страни от своята хуманна професия. Полицаите също печелят повече симпатии и подкрепа, учителите успяха да се нагодят към съвършено необичайна за тях ситуация. Телевизионните програми станаха по-малко комерсиални. Обществото ни се мобилизира и солидаризира, а точно това ни липсваше преди кризата.
- Дали тази пандемия беше единствената възможност на Вселената и на Бога да ни припомнят, че не сме безсмъртни и трябва да се позасрамим, че се държим като безсмъртни?
- Аз съм против това да намесваме Бога, да говорим от Негово име. По-добре би било да обърнем поглед към себе си. Да осъзнаем в какви излишества сме живели, да разберем колко малко ни е достатъчно. Но съм съгласна, че изпитанията и трудностите ни помагат да се приближим до Бога. По един парадоксален начин човек открива, че е безсмъртен тогава, когато осъзнае, че е смъртен.
- Вярвате ли, че най-маститите консуматори на материални и морални разточителства ще се затворят вкъщи и в себе си, а после изведнъж ще бъдат осенени от духовни прозрения, както ни обещават гурутата на приложната психология?
- Тъй като не съм гуру, чак такъв оптимизъм не мога да изразя. Човек се променя трудно. Точно тези категории хора, които споменахте, се променят още по-трудно. Кризите и катастрофите винаги са били и време за развихряне на измамниците и шарлатаните. Но те по принцип са малък процент от обществото, а в трудни времена мнозинството хора стават по-нетърпими към шарлатаниите.
- В пости сме, наближават светли празници - Цветница, Великден: смирихме ли се, имаме ли "очи" да очакваме Възкресението?
- Това е сътресение за всички ни, своего рода принудителен пост - дори за онези, които не постят. Но християнинът винаги живее с образа на кръста, а това означава двойствен живот - живот едновременно и със смъртта, и с възкресението. Затова ми се струва, че хората, които носят вярата в сърцата си, посрещат удара много по-леко - при тях унизителният страх от смъртта не е така всеобхватен, а радостта от тези празници е много по-дълбока и светла.
- Баща ви - изключителният и недостижим романист Димитър Димов, описва в "Осъдени души" епидемия от тиф, на чиито фон страстите и сблъсъците между героите изглеждат още по-обречени, още по-ожесточени - дали сегашната пандемия ще влезе в литературни и кино творения?
- Колко парадоксално нещо е литературата! Без войната и епидемията от тиф в лагера Пеня Ронда, този роман нямаше да бъде така магнетичен! Иначе си представям каква лавина от романи и филми ще се появи, когато всичко това приключи. Защото писателите живеят именно в тези духовни сътресения - за един писател именно те са неговият дом, неговите улици и площади, неговата храна. Сигурно ще се появят много литературни творби на тази тема, дано да има и на нивото на "Осъдени души".
- Споделете някои от смешките в Интернет, които ви накараха да се усмихнете...
- Янка Рупкина: Излел е Дельо Хайдутин.
Генерал Мутафчийски: Днес няма да излиза!
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
