След Бъдни вечер, 24 декември - датата, на която е роден синът му Иван, и Стефановден, на който освен за своето здраве, Теди Москов пие и в памет на баща си и на дядо си по майчина линия, известният режисьор продължава с „измислянето“, което той нарича „най-великото удоволствие на света“. Изключителният театрал, който наскоро навърши 60, е благословен с чудесно семейство и великолепни приятели, което за него е достатъчно, за да бъде щастлив. Ето какво още сподели той за „Стандарт“ преди старта на 2021-а.
- Преди време казахте, господин Москов, че вашият неписан - нещо като девиз, нещо като принцип - е "Измислям, следователно съществувам". Какво измисляте в момента?
- При мен измислянето е психическо заболяване, което окончателно е изместило мисленето. За нормалното мислене става въпрос. За причинно-следствените връзки, за способността да различавам вредното от безвредното и да трупам „ползи“ за съществуването си. Пречи ми и на общуването. Способността да се концентрирам в изслушване, на когото и да било, изчезва. Ако някой ми говори нещо, чувам само думите, които биха ми свършили работа за това, над което работя в момента. Гледайки пиеса или филм, мислено си добавям, съкращавам, размествам. А попита ли ме някой нещо, усещам, че почвам да бръщолевя щуротии.
Напоследък ме преследва мъглявата фраза „Пътят е извървян“. Заглавие ли е? Какво е? Още не знам, но звучи подходящо за човек на 60 години. Възраст обичайна, дори банална за равносметки и тям подобни. Чувствам се като автобус, превърнал се в спирка. Пътят е извървян… Нямам какво повече да желая в професионално отношение.
А сега конкретно на въпроса: В момента измислям „Хамлет“ за Малък градски театър „Зад канала“. Не че Шекспир не си го е измислил, но като се вгледам в публиката, която пък се е вгледала в телефончетата си, на Хамлет му трябва малко „олекотяване“! Неслучайно тая пиеса има толкова версии. Тежката на Хайнер Мюлер /“Машината Хамлет“/, ведрата на Иво Брешан /“Хамлет в Долно Туткаво“/, комедийната на Алдо Николай /“Хамлет в пикантен сос“/, че и Мел Гибсъновата екшън интерпретация. Изчаквам „Ковид“ да ни позволи нормални репетиции. Да се репетира по интернет е чудесно за здравето и ужасно за резултата.
Колкото по-скоро се съберем очи в очи, толкова по-добре, но... Има ли смисъл „да рискуваме живота си“ за един спектакъл? И кой е този спектакъл, който би заслужил този риск!? По комунизма някои рискуваха местоработата си, дори свободата си, за да изразят себе си, но сега става въпрос за живот. Айде, ако е само твоят - иди, дойди!
Честолюбието би могло да измести инстинкта за самосъхранение.
Но става въпрос за животи на артисти, на технически персонал и на зрители.
- Направихте "Редки тъпанари" и "Тъпи ентусиасти", сега се каните да поставяте "Глупаци" на Нийл Саймън - не става ли прекалено?
- Според Айнщайн
глупостта е безкрайна като вселената.
Съответно изследването й също е безкрайно. Смятам, че след „първоначалния си взрив“ глупостта „се разширява“ също като обкръжаващата ни вселена и тепърва ни готви неприятни изненади. "Глупаци" на Саймън преработих основно. Ще реализирам тая преработка във варненския куклен театър, но все още не е ясно кога. Написах я с помощта на студентите си по актьорско майсторство от пловдивския университет и я кръстих „Триумф на глупостта“. Действието се развива в град Експериментск, където жителите са „оглупявани“ нарочно от властта. Трябват им визи за „умните страни“, които не без основание се страхуват от тях, така че излизането от територията на експеримента е невъзможно. При първа възможност студентите ми ще дойдат да я изиграят в „Сити Марк арт център“.
- Бяхте обещали нов моноспектакъл за Мая Новоселска - след абсолютния триумф на "Едно малко радио"...
- Събирам парични средства за изграждането му. Репетициите започват в края на януари пак в „Сити Марк арт център“. Засега заглавието е „Да ти е светло под шапката“- едно от творческите пожелания на нашата учителка Юлия Огнянова. Този път оставям на Мая основните идеи, на сина ми Иван - видео заснеманията и монтажа, а по- голямата част от репетициите ще ги проведе досегашният ми асистент Атанас Кр. Атанасов. Ще се явявам за „качествен контрол“ и ще „поемам руля“, ако се наложи. Мая е избрала да интерпретира живота ни от името на Свободка Карагьозова - пияната старши научна сътрудничка от телевизионното шоу „Улицата“. Така че предстои ни забава!
- Ще поставяте ли "Д-р" на Бранислав Нушич, та да се развеселим по балкански, че напоследък е малко мрачно?
- Бих му направил съвременна версия, но пиесата е много неблагодарна за игра. Ролята е само една. Всички други са второстепенни, а
артистите са суетни същества.
Накараш ли ги пък да играят по две-три роли, не могат да се концентрират в нито една от тях...
- Не се шегувате с вируса, но навярно не се и плашите от него - особено след всичко онова, което преживяхте заради ужаса в Германия преди 22 години...
- Плаша се. Спазвам мерките за оцеляване. Някои мои колеги вече загубиха живота си от „Ковид“. Доста други се разболяха и го изкараха тежко. Други пък - леко. Това не значи, че можем да се шматкаме наляво-надясно без маски и да се събираме на групи. За секс става въпрос - ха, ха! Колкото до катастрофата ми в Германия, не мога да се отърся от нея. Тя промени изцяло характера, душата и тялото ми. Не я възприемам като знак, че мога да оцелявам във всякакви ситуации. Нито като Божие наказание. Без да вярвам в магии, вроденото ми суеверие ми подсказва за някакво групово зложелателство, материализирало се в този инцидент. Същото така ме кара да се надявам, че засега доброжелателството към мен взема връх над зложелателството.
- Да върнем времето още по-назад: бяхте ли отчаян и разколебан, когато ви скъсаха в Художествената академия и за актьорско майсторство във ВИТИЗ?
- Доста бях омърлушен. Стреснах се от това, че ценностната система на моите родители не съответства на тази на комисията на Художествената академия. Беше ми внушено от мама и от тате, че рисувам добре. Картините ми бяха видени от художници - Иван Кирков, Андрей Даниел - но също така бяха деликатно премълчани от тях. Тачо Дуков пък директно ми каза, че не ставам за художник аниматор. Помня, че
чак се просълзих от тази присъда.
Въпреки всичко кандидатствах сценография. Отидох на първия изпит по рисуване на глава - скъсаха ме… Аз предпочетох да сметна, че съм скъсан поради неблагонадеждния си произход от семейство на „врагове на народа“. После поумнях и се убедих, че наистина не рисувам добре и се примирих. Явно не всеки, обявен за „враг“ трябва да е непременно и талантлив. По-трудно ми беше да приема, че според актьорската комисия във ВИТИЗ не бях и артистичен. Разбрах и коя точно е настоявала да ме скъсат на първи кръг по актьорско майсторство заради уж тежък дефект в говора, но няма да я кажа, за да не й вдигам цената. Това, че на следващата година ме приеха режисура в кукления отдел, ме срещна с Лео Капон, с когото бяхме съавтори и сърежисьори и наложихме нов вид студентски театър. Благодарение на него изградих и добих увереност в днешния си стил. Мислехме като един. Такова разбирателство в работата не съм имал с никого другиго. Разбира се всичко това нямаше да се случи без учителката ни Юлия Огнянова и без съучениците ни кукловоди: Кръстю Лафазанов, Мая Новоселска, Антонио Угрински /брат на Румен/, Пламен Бочев и Надя Белева.
- Ако днес бяхте министър на културата, какво щяхте да предприемете в коронакризата?
- Не знам. Затова не съм министър. Не съм и чувал за някой министър, преборил се с епидемия. На министъра на културата му отива да се бори - но не с вирусите, а с простотията, против която обаче „бронебойни патрони няма открити, няма открити.“
- От къде да се зареждаме с вяра и усмивки в това време разделно?
- От себе си. От близките си. От снимките от детството. И от всеотдайността на докторите, поемащи борбата с безпощадния вирус. Бог да ги пази!
- С какво забавлявате внучките ви?
- Те ме забавляват. По-артистични са от баба си и дядо си.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
