"Алеко и Бай Ганьо са нашите Дон Кихот и Санчо Панса. Гениалният автор и емблематичният му герой са вечната двойка в народопсихологията ни. Всеки от тях няма как да съществува без другия. Нацията също не може без дуета. Понякога ни се струва, че са останали в миналото, в историята - но не, те винаги са тук", казва Тамер Халил. Скулпторът от Харманли, който е завършил Факултета за изящни изкуства във Велико Търново, се записа в хрониките на бг културата с двата монумента в етнографския комплекс "Дамасцена" в Розовата долина край казанлъшкото село Скобелево. "Те обаче са навсякъде. "Изваял съм Алеко така, както го вижда цяла България - злободневен и незабравим, изключителен аналитик на нравите в следосвобожденското ни общество. Неговият ум, невероятният му интелект са винаги на мода. Както и черният му хумор. А "моят" Бай Ганьо изглежда добър и почти благ, седнал пред Розоварната. Може би защото всеки момент ще дочака мускалчетата си, ще ги сложи в дисагите и ще атакува Европа - за да си търси келепира, естествено. Но, моля за внимание: никога и по никакъв повод не съм смятал, че Бай Ганьо е негативен персонаж. Колкото и някои да се опитват да го изкарат лош и черен! Та той е един от нас. 120 години след гибелта на Алеко е неизменна и задължителна част от колективния образ. Тъкмо в това е феноменалността на писателя. Не откривам топлата вода - това са фактите. Бай Ганьо го има от долу до горе и обратно - от "обикновените" хора до висшата каста в различите сфери. Жив, действащ, неуморен. Не бива да се срамуваме от него".
Според маестрото Алеко няма да се изненада особено, ако види какво се случва тук и сега, в постсоциалистическа България, която явно няма намерение да излезе от така наречения преход. "Алеко сигурно ще възкликне: "Нищо не се е променило. Колкото и да ми се е искало." Той води Бай Ганьо със себе си във времето. И обратното. А защо не се променяме ли? Ами не желаем. Постоянно чуваме за опити - от ляво и от дясно. Но всъщност
никой не си дава зор
нещо да се случи действително. Добре ни е в руслото, комфортно ни е в него. Нямаме намерение да нарушаваме правилата и навиците. Колкото и да я искаме тази промяна, колкото и да се мъчим да я гоним, тя ни плаши. Българският народ е свикнал да се задоволява с малкото. Само че не говоря за философската концепция, че на човек не му е необходимо чак толкова много, за да живее добре. Става дума за липса на мераци към "по-високото".
Тамер Халил обаче е доволен, че напоследък в неговата гилдия има динамика. Скулпторите работят - разбира се, монументите са най-често по поръчка и това е съвсем логично. Съгласен е с Вежди Рашидов, че баш мъжкарите са в този занаят. "При нас всичко е като на длан - триизмерно, въздухът и енергията се усещат наоколо. Докато зад живописното платно не можеш да надникнеш. Харесва ми това, което правят колегите. Не всичко се получава така, както се очаква, но нещата се случват.
Напоследък е модерно да се създават царе. Бюст паметниците обаче са монотонни, еднотипни, грозни, ниски, забити. Все едно че са отрязали главата на човека. Къде е естетиката?", коментира Тамер, който работи като експерт в културния център в Харманли, където организират изложби и семинари. Често работи и малки пластики, но пазарът е силно редуциран и трудно ги продава. Преди две години прави класически войнишки мемориал в центъра на Харманли на загинали местни жители - с меч и Георгиевския кръст за храброст за чест и слава. "След като го открихме, започнаха да ни хулят: "Къде щели да играят децата? Като общината била толкова бедна, защо е похарчила тези пари?"
Е, как ще си знаем историята, като не си тачим паметта
Винаги ще се намерят критици, които да оплюят и да принизят най-патриотичния порив. А на мемориала са изписани имената на 18-годишни момчета, които са загинали на фронта за България. У нас е заложено да мърморим, да недоволстваме, да намираме кусури - но не и да търсим начин да се променим. Важното е да се гледа в канчето на другия. Но нищо ново под слънцето. Това сме ние".
Тамер е щастлив съпруг - жена му го подкрепя във всичко, въпреки че няма общо с неговия жанр. Дамата от Димитровград е юрисконсулт в НАП. Различни сфери, но си пасват като характери. Тя споделя неговото преклонение пред шедьоврите на Роден и липсата му на ентусиазъм пред крайните и самоцелни екстравагантности в изкуството и въобще в живота. Затова пък и двамата свалят шапка на Емил Попов, Павел Койчев, Стефан Лютаков, Валентин Старчев, Чапа... Неслучайно Тамер не е особено възхитен от възможността творбата на Валентин Старчев до НДК да бъде демонтирана. "Паметниците не бива да се разрушават - каквото и да става. Къде отива духът? Стигне ли се подобна полемика, става ясно, че има нещо не особено здраво в атмосферата".
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
