Оцеляването ни ще бъде изпитание за ума, а не на чувствата, казва писателят
Георги Данаилов днес ще почерпи любимите си родопчани за 80
Днес Георги Данаилов ще почерпи обичните си съселяни в Ковачевица. Навършва 80, не е малка работа, пък и те са му сред най-близките хора. Не е ли и за тях написаното в неговата "Весела книга за българския народ":
"Аз със сигурност няма да науча края на приказката, няма да разбера, какво ще стане с българите, с хората въобще. Жалко, защото съм любопитен човек! Но струва ми се, че нещо съм доловил: никой не ме е питал дали искам да се родя на този свят, никой няма да ме пита дали съм съгласен да умирам, когато още ми се живее. Никой не ме е питал дали не бих имал някои възражения да се родя българин. И сега като се оглеждам, като премислям, като връщам времето назад и си го подреждам, тъй както ми се иска, и като си спомням хората, които съм обичал от все сърце и те повечето са българи, казвам си - не съжалявам, може да
не е особено голям
късмет да се родиш българин,
но е интересно и поучително, и опасно и весело! Както беше казал великия поет: "Страшно е майко и весело!..."
Известният писател, киносценарист и драматург ще празнува юбилея си с филма "За къде пътувате" (1985), на който е съсценарист заедно с режисьора Рангел Вълчанов. Сред книгите му са "Деца играят вън", "При никого", "Убийството на Моцарт", "До Чикаго и назад, сто години по-късно", сборникът с разкази "За Жан-Жак Русо и други глупости", есето "Усмивката на Пан". Автор е на много пиеси и филмови сценарии: "Хирурзи", "Похищение в черно", "А сега накъде?""Лагерът". Признание и литературни награди получава и с последните си литературни творби "Къща отвъд света", "Спомени за градския идиот", "Зимникът на рая", "Към никъде", "Цената на безсмислието", "Доколкото си спомням" (в три части), "Весела книга за българския народ". Между 1975-та и 1990-та написва 10 пиеса, сред които "Краят остава за вас", "Несериозна комедия", "Есента на един следовател", "Солунските съзаклятници", която и в момента се играе в Народния, а "Господин Балкански" - в Младежкия театър, "Една калория нежност", "Почивка преди Рая". Творбите му, още с излизането си, се възприемат като културни събития. Книгите, филмите и пиесите му свидетелстват, че е свободен човек. "Опитвал съм се да бъда свободен човек, но не винаги съм успявал. Това, че доживях до тази възраст го доказва", споделя писателят в интервю за Лира.бг преди дни.
Малцина знаят, че писателят е
с диплома по физика от Софийския университет
Потомъкът на известен свищовски род е роден в София. Но през 1950 г. комунистическият режим интернира семейството му и от София то се завръща обратно в Свищов. Тогава Данаилов става учител, а 13 години по-късно вече е асистент в Катедрата по органична и обща химия във ВХТИ - София. След още 13 години е драматург в театър "Сълза и смях". "През 1992 година напуснах "Сълза и смях". Блага Димитрова ме помоли да оглавя все още неучредената "Агенция за българите в чужбина". Нямаше как да й откажа. Уважавах дълбоко Блага, а през последните години бяхме се сближили чрез общия ни и незабравим приятел Стефан Гечев. Съзнавам, че сглупих, намесих се в политиката и това впоследствие ми донесе само огорчения. Набедиха ме, унизиха ме, проверете в Интернет - Уикипедия за Георги Данаилов - там пише, че съм получил световно признание за творчеството си, и накрая, на нов ред с червени букви, че съм бил агент на Държавна сигурност. И двете твърдения не са верни. Питат ме защо толкова дълго време не пиша пиеси. Не знам, но си мисля, че за да пишеш драматургия - трябва да си в театъра, да работиш там, да дишаш неговия въздух, да общуваш с тези неповторими личности - актьорите. А аз се разделих с тях. Забравих дори действието на моите пиеси. Добре че приятелите, почти насила, ме накараха да ги издам в книга. Прочетох ги отново. Не са лоши! Нали?", казва Георги Данаилов през 2010-та, когато излиза томчето му "Избрани пиеси"
Всъщност Данаилов си подава оставката от Агенцията, когато Жан Виденов спечели изборите.
Рядък жест на съвременната ни политическа сцена. Всеки път, при подобни изпитания, отвратен от големия град във всичките му измерения, Данаилов се приютява в Ковачевица. И както го е съветвала Вера Мутафчиева, си повтаря думите: И това ще мине. "Тук е много по-красиво, много по-истинско, много по-кротко от столицата.
Дори самотата е привлекателна
и разпилените боклуци не дразнят тъй остро. Когато по задължение идвам в София, изпитвам някакво чувство, което бих нарекъл погнуса. Жалко, че думата съвпада със заглавието на роман от Сартър. Уви - и тук хората, с които общувам, един по един се преселват на хълма над селото, където се намира гробището. Но самотата е дар Божи", каза преди време пред "Стандарт" писателят. Тогава призна и друго - че с удоволствие би говорил за музиката
която слуша много и обича да споделя с приятели. За нея би говорил с радост и тъга. "С радост, защото тя за мен е най-висшето човешко творение. И ни откъсва от суетата на деня, отдалечава ни от хаоса, в който живеем. С тъга, защото не успях да овладея някой инструмент достатъчно, та да направя удоволствието си още по-голямо. Мога само да пея, но с годините височините ме затрудняват, а и българите все по-малко пеят", допълни със съжаление авторът на "Господин Балкански", за когото изкуството е достатъчно въздействащо, "ако привличащата му сила сграбчва сърцата, едни ще го забележат и ще му се поклонят, други ще си умрат, без да изпитат вълнението на човека, който за пръв път пристъпва прага на катедрала и звуците на органа го спират бездиханен и занемял. "За всичко това обаче младите трябва да имат избор, трябва да им се предоставя възможността сами да се насочват. Нека те преценят дали ще останат верни на техномузиката, или ще се заслушат в Бах. Точно този избор липсва в нашата културна среда и за това не са виновни децата, а ние, алчните старци. Ние
създадохме консуматорското общество
и леснодостъпните наслади. Според мен писаното слово ще пребъде.
Никой не е в състояние да направи екранна версия на "Критика на чистия разум" на Кант нито на "Разбунтувалият се човек" на Камю. Колкото добри артисти и велики режисьори да се опитват да екранизират "Малкият принц" или "Мечо Пух", творбите им не могат да бъдат равностойни на книгите. Просто защото създаденият от друг образ винаги се противопоставя на нашето въображение, малко или много ни се натрапва. В това отношение литературата е повече свобода. Да не говорим за поезията - тя е вечна. Бъдеще ще има онази литература, която все по-трудно ще се поддава на екранизация. Питате ме какъв е смисълът да се пишат книги. А какъв е смисълът да се живее?
Беше преди доста години, когато запитах писателя върви ли човечеството към гибел от пренебрегване на духовното заради материалното. Но отговорът му тогава сякаш е казан днес: "Духовно и материално са понятия, които трудно могат да се разграничат точно. Радиоапаратите, магнетофоните и телевизорите са вещи, но могат (за жалост рядко ) да създават духовност. Това вече зависи от душата на притежателите им. А колкото до човечеството, бих попитал, кое доказва, че е съдено да оцелее? Може би Господ-Бог е създал човека, за да унищожи живота на Земята! Неведоми са пътищата господни, нали? Целият Йелоустон бил кратер на огромен вулкан, той изригвал веднъж на шестстотин милиона години. От последното му изригване са минали шестстотин и двайсет милиона, да го пита човек, защо още се бави? Това не е глупава шега, геофизиците са я доказали. Така че вероятността да загинем заради прищявките на природата са налице, но вероятността да се самоизтребим е още по-голяма! През двадесет и първия век, не се ли направи нещо обединяващо и целебно за планетата, гибелта ни ще бъде сигурна. Ако оцеляването на човечеството е негова главна грижа през този век, тя ще бъде изпитание за ума, а не на чувствата. Лошото е, че се осланяме на ума на тези, които ни ръководят. Разчитаме на професионалните политици повече, отколкото те могат да мислят. Тяхната грижа е днешният ден, за утрешния не им стигат нито силите, нито познанията, нито желанията."
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
