Стоянка Мутафова, която си отиде като истински любимец на Бога – на 97 и навръх Никулден - преди години получи страхотна титла от любимата си приятелка Невена Коканова: Осмото чудо на света. Ето защо ви предлагаме уникалния й изказ едно към едно – така, както е говорила пред „Стандарт“ на пореден рожден ден.
- Госпожо Мутафова, винаги изглеждате като от витрина. Стоите ли дълго пред огледалото?
- Боже, какво говорите? По принцип не се занимавам с външността си. Още повече че никога не съм минавала за хубавица. По-важно е обаянието. С него можеш да победиш. Благодаря на Господа, че ми е дал чар. Заради него успях като актриса.
- Вашите мераци за сцената бяха ли насърчавани от супер образованите ви родители?
- О, не, разбира се. Майка ми беше завършила класическа филология в Сорбоната, баща ми – във Флоренция. Те си говореха на френски, за да не ги подслушва домашната помощница. Когато за първи път чух фраза на този език, се потресох – толкова превзет ми се струваше. Търкулнах се на земята и започнах да ритам. После винаги съм учила немски – оправям се доста добре с познанията само от гимназията, без да съм била в Дойче шуле и да съм взимала частни уроци. След седмица в Германия съм супер. Италиански пък научих сама, докато си превеждах откъси от Голдони за кандидатстването в Академията. С портиер в Мадрид проговорих и испански, докато чаках братовчедите ми да се завърнат от Ибиса. Някога четях постоянно. От много години обаче имам проблеми с очите - уча ролите си от листа, изписани с огромни букви.
- Съжалявате ли, че не станахте археолог, каквато е била мечтата на баща ви – професор Константин Мутафов?
- Понякога. Като момиче се отнасях подигравателно към баща ми, който ме убеждаваше, че класиката е моето призвание. „Айде, ще ходя да ти копая делви и черепчета“, репчех му се аз. А той отговаряше: „Но ще потъваш в неочаквани светове“. И беше прав. И винаги, когато ме е било яд на театъра, съм си мислила: „Боже, защо не съм някъде, където мога да открия нов град.“ Всъщност баща ми ме призна за добра актриса, едва след като неговият приятел Кръстю Сарафов ме похвали, че ставам за тая работа.
- Вие сте най-директният човек на света – острият език пречеше ли на кариерата ви?
- Разбира се. Нанасях си беди, но не съжалявам за нищо. Дъщеря ми все ми вика: “Недей, бе, мамо, бъркаш, работиш срещу себе си.” “Не ме учи, ти до къде си стигнала?!”, пък й казвам аз. Когато баба ми, живяла дълго време в Румъния, искаше да обясни, че съм много буйна и шантава, подхвърляше на майка ми: “Ех, Кате, това дете вече е динкаля афар”. Може фразата да не е съвсем точна, но преводът й е: “Извън пътя”. Ето това бях аз – извън нормите и правилата. Но все пак в по-късните години внимавах. Бях скандално откровена – но не докрай. Нямах намерение да ходя в Белене.
- Имаше ли цензура в Сатирата?
- Не. Защото бяхме като развързани от синджири кучета – свободни да правим каквото искаме, да импровизираме до полуда, да говорим забранени истини. Бяхме глезени. Всъщност тъкмо заради това от този театър се пръкнаха толкова много звезди – както никъде другаде.
- Но ващият съпруг Нейчо Попов е бил недолюбван от властта...
- Той пострада заради рода си. Неговият дядо е бил българският Онасис – не по мащаба на богатството, а заради флотилията си. Първите частни кораби в България бяха негова собственост. С един от тях е бил внесен пеницилина за първи път у нас. Това е станало заради майката на Нейчо, но въпреки това не са успели да я спасят. Родителите на мъжа ми са били и страхотно образовани, не само заможни. Едната му баба - французойка, другата – германка. Нейчо носеше онази смесена кръв, която прави хората интересни. Той притежаваше толкова голяма култура, че по някое време се наложи да я поприкрива. Не беше много удобно да я показва в обществото ни. Доста преживя, доста изпати. А беше толкова талантлив и харизматичен – сравнявам го с Марчело Мастрояни. Нейчо е мъжът, когото не съм заменила с никого.
- В съдбата и в любовта ви няма нищо случайно – надали бихте могли да изгубите главата си по обикновено момче...
- Със сигурност. Въпреки че не съм сноб. А има и много изключения от правилото. Ето Методи Андонов – баща му беше шивач от село Калища, майка му, баба Цана, беше простодушна жена. А Мето притежаваше невероятен финес и интелект – широко скроен. Все му виках: „Абе, откъде у теб тоя аристократизъм и чувство за хумор – та ти си от Калища.“ Не беше излизал от България, а правеше по европейски модерни спектакли. А той се задяваше: „Комшийското село е Кондофрей. Може да съм се объркал с някой конт, тоест – граф.“ Макар че в България тия работи не вървят – чудо голямо.
- Кои са най-шантавите хора в живота ви?
- Любимата ми приятелка Невена Коканова беше от тях. Публиката я познаваше като красавица, а тя беше щура комедиантка. Хората дори мислеха, че сме лоши – забелязвахме най-смешното у тях. Търкаляли сме се от кикот – въпреки че можех да й бъда майка. Годините нямат значение, важна е кръвната група. Когато осъзна, че краят й наближава, не изохка, не изпъшка. Само един път много бойно ми поръча: „Искам зад главата ми да запалиш две свещи. Разбра ли – там, в църквата.“ И аз също толкова категорично й обещах. Защото гевезлъци между нас не вървяха. Мъжки понесе всичко. В „Спомен за близначката“ нейната героиня, също Невена, си слагаше сама инжекции, защото беше болна от рак. След премиерата бях изтръпнала. Трябваше да й кажа нещо по телефона. „Ашколсун, изигра го както трябва“. В „Преди последния спектакъл“ играеше Краса Красавицата. И се направи на грозна. „Писна ми да ме използват само за хубавица“, разфуча се тогава. Реши да прави, каквото си иска – беше за последно. Режисьорите я набутваха в клишета, а тя можеше да изиграе много характерни роли. Но ние сме ограничени. За последния си Великден с вече тънките си ръчички изрисува прекрасни яйца. Беше приготвила подарък от кристал за всеки от приятелите си. Твърда, та твърда. Когато се събираме с Мара Статулова, другата ми приятелка с бясно чувство за хумор, усещаме, че Невена идва при нас.
- Защо, според вас, Невена не отиде при Раде Маркович, след като мъжът й Любо Шарланджиев почина?
- Никога не сме разисквали темата. Ситуацията беше много деликатна. Аз съм устроена така – обичам ли някого, съм при него. Само веднъж й казах: „Да съм на теб, няма да се отделя от Раде – нали си щура по него.“ И затова той много ме уважаваше – все ме караше да ходим на вилата му в Будва. „Идете там, ма, Стояно, аз немам време от снимки“, все звънеше той по телефона. Веднъж ме намери в цирка, имахме гостувахме с Парцалев. “Кажи на Венче да дойде“, тъкмо рече той и насреща Любчо. Мале-е-е, ами сега – каква гадна роля трябва да играя. Но такъв е животът. Защото Невена имаше силни чувства и към съпруга си. Някога, в началото, са били лудо влюбени. Не можеше да го остави. Само страстта не е достатъчна, обичта е задължителна. А и я беше страх какво ще стане с кариерата й. Имаше много талантливи актриси в Сърбия. Езиковата бариера беше непреодолима. Дали беше готова да се прости с работата си в България? Едва ли. Нито пък аз – при подобна дилема. После настъпи мъката. Когато Нейчо почина и го изпращахме, тя ми каза: „Стояно, знам, че скоро и мъжът ми ще си отиде“. И след като това стана, Невена веднъж изплака: „Толкова много страдам за него, не съм очаквала. Никога няма да го забравя“. Любчо беше талантлив режисьор, имаше безкраен чар. Но пиеше много – това му беше слабото място. Но никой не е безгрешен. Беше ми мъчно и за двамата.
- Ходихте ли с Невена заедно при Ванга?
- О, да, Невена беше много близка с нея. Аз – не. Гледачките са ми ясни. Усещам ги, знам какво ще ми кажат. Не могат да проникнат в мен, имам броня. Разбира се, Ванга имаше интуиция. Но познаваше само на първите десетина души. Така взимаше акъла на останалите. От МВР-то в Петрич дори говореха, че предварително й давали информация за хората, които идват от Македония.
- С Пепа Николова също бяхте близки по душа и темперамент. Защо другите не я разбираха?
- Защото повечето от тях бяха прости, та прости. Трябваше да си много интилигентен, за да разбереш Пепа. Тя беше вселена. Нищо, че не беше образована. Попиваше интелекта от живота, от въздуха. Имаше размах, ум. Пишеше и говореше това, което мисли. Разни личности, ограничени, та ограничени, все възклицаваха: „Ау, ама как си позволява да е толкова откровена“. Седмици наред с Пепа и Муки сме живели в къщичката ми в Драгалевци – никога не пожелах да издигна дворец като тия, сегашните. Една вечер викахме за помощ, за да разберем кой ще се отзове. Побъркахме комшииите, докато виехме срещу луната с Пепа. „Е, браво, свестни излязоха“, заключи тя, когато накрая съседите пристигнаха с пушка в ръка. Абе, пълни циркаджийки. Кръстих я българската Джулиета Мазина. Това стана след кадър, в който очите на нейната героиня, проститутка, изразяваха срам, ужас, мъка. Разплаках се. Но никой не я оцени. Така си отиде горката.
- Поддържахте ли приятелството си с Блага Димитрова, след като тя стана вицепрезицент?
- О, цял живот сме общували. В училище бяхме страшна тройка – с нея и с Радосвета Бояджиева, първата жена диригент у нас. Тя пък ме караше в голямото междучасие да пея от първия чин увертюрата на „Севилският бръснар“, за да ме дирижира. През това време целият клас закусваше с питка и с леберкезе, ама не като сегашното. Текат ми лигите, а тя, лудата Радосвета се упражняваше. После се катерехме по Римската стена и изпълнявахме арии. Тогава нямаше никакъв пазар, цяла София се събираше там. Блага не можеше да ни уйдисва на щуротиите. Много ни се радваше, но тя не носеше от нашата лудост. Беше изключително премерена. Учеше бързо, а после свиреше по четири часа на пиано. Когато не излизаше на време, за да играем, хвърляхме камъни по прозорците у тях. Стигна до Шопен, до който аз не можех да се докосна – спрях до сонатите на Моцарт. Пробвах се с Лист, защото се влюбих в момче, което го изпълняваше феноменално. Имах ръка за акорд, обещаваха ми кариера на пианист, но аз съм мързелива. Докато Блага имаше техника, но нямаше оня божествен талант, който е задължителен. Бяхме близки до края. На погребението й щях да припадна, Валери Петров ме изгони от църквата. Тежко понесох смъртта й.
- Някога помагала ли ви е за нещо?
- Когато издържах конкурс в радио София, се оказа, че ми трябва тапия – да пише, че не съм била фашистка. Директор беше Орлин Василев – единият му кучешки зъб стигаше до брадата. Беше приятел на баща ми, но въпреки това си искаше документа. Та тогава Блага ми осигури въпросния кетап, въпреки че никога не е била член на БКП.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
