Триумф на политическата коректност или нов глас в киното със страхотен потенциал, стил и маниер на снимане? Стив Маккуин спечели най-важния "Оскар" - "12 години робство" стана филм на годината, отнасяйки с историческата си драма мощни претенденти като "Вълкът от Уолстрийт" и "Американска схема". И като всеки победител си спечели и куп врагове. Чиято теза гласи: Академията спази добрия тон и задължителните за всяка либерална страна адмирации към продукт, занимаващ се с нечии права, страдания, робство.
Самият топрежисьор изтъкна и мнение, което също върви по линията на политкоректното, и дори настоява за него:
"Втората световна война е продължила пет години и има стотици филми за нея и Холокоста. Робството в САЩ е продължило 400 години и има по-малко от 20 продукции на тази тематика. Трябва да балансираме тези тенденции и да се задълбочим в този период от историята", каза 44-годишният Маккуин в първото си интервю след получаването на статуетката. Думи, които също бяха разчетени не особено добре: когато стане дума за политическа награда, то за коректност се застъпва по-скоро журито, отколкото авторът на оценяваното произведение.
Самият Стив Маккуин обаче е от онези режисьори, чийто бърз път в киното ("12 години робство" е едва третият му филм) е много встрани от търсенето на комерсиален успех. Стив е човек, който тръгва от независимото кино, ниските бюджети и високата класа, извън мисълта за бокс офис и световна слава. "Работя с Маккуин заради следното: този човек мисли извън правилата. Той прави филми така,
сякаш е първият режисьор на света
и не го интересуват никакви традиции". Думите са на любимия актьор на Стив - Майкъл Фасбендер, който играеше главната роля в "Глад" и "Срам" - лентите, с който Маккуин даде заявка, че му предстои много в света на киното. "Когато с останалите критици гледахме "Глад", в киното останахме без дъх. 18-минутната сцена, в която героят на Фасбендер говори със свещеника, беше достатъчна. След нея вече знаехме - в киното се е появил нов, свеж и оригинален глас и неговото име е Стив Маккуин", казва филмовият критик Джон Едуард, който пише за "Лос Анджелис таймс".
Кариерата на Маккуин изгрява в лондонските галерии - режисьорът започва като визуален артист и автор на клипове и реклами, преди да започне да пише и прави кино. Първата му мащабна работа е проектът Queen and Country ("Кралица и страна"), в който той има задача да направи арт инсталация, посветена на жертвите в Ирак. Маккуин решава да направи изложба с пощенски марки - 155 на брой, ликът на всяка от които обаче е на убит в Ирак войник. Решението на Маккуин е проектът да излезе извън галерията - той иска да изпрати пощенските марки на Кралската поща - опит, който дворецът обаче осъжда и отказва да приеме. Така или иначе след изложбата Стив става име в западните арт среди. Това обаче е само началото. Стив вече е натрупал опит с късометражното кино (през 90-те има четири кратки филма). И се хваща здраво с първия си сценарий.
"Глад" разказва за последните 6 седмици от живота на Боби Сандс, обявил гладна стачка като протест срещу отношението на надзирателите към него при конфликтите в Ирландия през 1981 г. Дебютът на Маккуин е посрещнат със суперлативи. А тандемът му с Фасбендер тепърва ще дава плодове. Майкъл е идеалният актьор за стегнатите, дълбоки сюжети на Стив, в които гмурването в дълбините на човешката психика е изострено до краен предел. "Мисля, че германската ми половина иска да държи всичко под контрол,
а ирландската иска да предизвиква хаос!",
казва Фасбендер, чиято основна сила е да прекосява ценната амплитуда от образа на стоманен човек към силна чувствителност, която винаги предизвиква емпатията на публиката. Предстои "Срам" - страховита история за човек със сексуална зависимост, отново разпънат на кръста, от едната страна на който стои Маккуин, а на другата - Фасбендер. Въпреки масовото одобрение за лентата Майкъл остана без номинация за "Оскар". "Фасбендер беше умишлено пропуснат от Академията. И ще ви кажа защо: защото Америка се страхува от секса. Журито е направо налудничаво. Но наградата все пак е американска, да правят каквото искат", беше обиден тогава Маккуин.
"Майкъл е актьор, който се трансформира и надминава себе си, и ти наистина му вярваш, такъв човек е той", добави още Стив. Слава Богу обаче, Академията никога не е била злопаметна и често е награждавала кинаджии, които само преди година са изсипвали куп критики към метода на журиране. Така или иначе обаче Маккуин продължава да бъде верен на себе си - и двата му филма клонят повече към арт киното, отколкото към холивудския кич.
В голяма степен "12 години робство" е най-масовият му филм. Въпреки всичко достойнството на Маккуин е, че без затруднение използва маниерите на независимото кино, но въпреки това не затвори вратите за широката публика и успя да придаде задължителния епичен размах, който Холивуд винаги е харесвал. Именно това е причината, поради която критиците зад океана хвалят "Робството" - в третия си филм Маккуин намери златната среда между високото изкуство и масовата аудитория, без да ограби от удоволствието нито на ценителите, нито на публиката, които просто гледат филми за удоволствие.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
