Стефан Вълдобрев реши да се почерпи с мемоари навръх рожден ден № 50. Актьорът, музикант, поет и фронтмен на „Обичайните заподозрени” се впусна в нов жанр – микс между лирика, спомени и всичко останало. 360-те страници в „Книга за песните” включват текстове на хитове, носталгия, изповеди, снимки, факсимилета на тефтери и нотни тетрадки. Официалната премиера, която трябваше да бъде в афиша на юбилейния концерт в НДК с участието на „Обичайните заподозрени” и „специално запоздозрени” колеги и приятели, за момента се отлага – за по-безвирусна дата. „След време сегашната реалност ще изглежда като сън. След време ние ще сме тези, които ще изиграем стотиците спектакли и филми, посветени на този сън. Това, което после изиграем, ще остане за хората от бъдещето като истинската реалност. Помнете всичко, за да сме достоверни и вълнуващи. Имаме най-невероятната професия“, обърна се Вълдобрев към своята гилдия.
В томчето на „Книгомания“ Вълдобрев, който е роден на 20 май преди 5 десетилетия, разкрива честно, без маниери и преструвки как е създал 41 песни от 80-те години до днес – от случайно хрумване, срички, каламбур или произволна словесна или музикална фраза, пречупена през контекста на обществените събития и през призмата на личния му живот. „Актьорството е центърът на тежестта ми. Това е академичното ми образование, това е моят занаят. Създавам песни, защото не мога да не го правя. Моделът, който ме е формирал, е рокендрол с китари, идеи и послание. Изкрещяно, понякога фалшиво, но въздействащо и честно“, споделя Вълдобрев. Той за първи път допуска своята публика толкова близо до себе си, за да й покаже начина си на мислене и ценностите си и това как е възможно музиката да звучи в ума му... Всичко е с хумор и самоирония, с радост за малките неща от ежедневието, с вярата, че нищо в живота не е случайно.
„България ми приличаше на чудно хубава жена, която не носи грим, не ходи на прическа и педикюр, няма татуси и пиърсинг. Естествена, дива, на ръба между хаоса и реда. Това страшно ми харесваше, понеже прекаленият ред по света беше започнал да ме плаши. Никъде не бях срещал толкова много разнообразна красота, побрана на толкова малко място, както у нас. Когато шофирах, пейзажите на всеки петнайсет минути се сменяха изцяло и ставаха различно хубави от предишните. Смисълът беше да се наслаждаваш на момента и да запомняш“, излива душата си Стефан. „Когато си на двайсет, мислиш за „големите“ неща - как следващият ти албум ще покори света, ще се появят компаниите гиганти, ще счупиш рекордите, ще шашнеш MTV. И пропускаш най-важното – песните се правят не за целия свят, а за един конкретен човек и конкретен триминутен миг от неговия живот. Тогава ти и той сте заедно и тази силна връзка е завинаги“, пише Вълдобрев.
Сяда на 5 пред пианото
Още дори не е тръгнал на училище, когато сяда пред клавишите. Свири 8 години – под зоркото родителско око. След това решава, че пианото му е скучно и грабва китарата. Влюбва се в жиците, въпреки че в началото е само класиката. Пише първите си песни в гимназията, където е организирал няколко поп групи. Кръщава една от тях “Алея “Аля” – на Аля от София, която гастролира през ваканциите в Стара Загора. Много е влюбен в нея. Театърът влиза в живота му към края на гимназията – струва му се най-лесно, но скоро разбира, че лекотата е напълно измамна.
О-о-обичам те, мила...
Вълдобрев се среща в Академията с русчуклията Камен Донев – двамата са от класа на Крикор Азарян. Бъдещият учител, който ще споделя възгледите си за народното творчесто с хиляди фенове, пита бъдещия автор на тоталния хит „По-полека“: „Като си от Стара Загора, знаеш ли песента за белите маратонки?“ Стефан, разбира се, я знае – от бригадирските купони. И я превръщат на майтап в страхотен дует. На връщане от турне във Виена, където в Дом Витгенщайн играят дипломния си спектакъл „Черна дупка“, хората от класа искат „Белите маратонки“. Камен вади гребена си, някой му подава целофан, а Стефан раздрънква връзката с ключове. И се започва един безкраен празник, докато минават границите от Австрия насам – бъдещите царе на импровизациите, макар и все още в младша възраст, се отдават на безкрайно стихоплетстване, а всички се заливат от смях, забравяйки досадното висене пред бариерите. От тогава и досега – въпреки вече култовия статус на „По-полека“ – „О-о-обичам те, мила“ е сред десертите на много партита и музикални фиести. Днес Вълдобрев нарича всичко това „витизчийски порив за изява, за медийност, за популярност от времето, когато се чувства „допингиран с театър”. Но първата му песен, която се появява в национален ефир, е „Май” – все още е студент във ВИТИЗ.
2012 – Обичайните заподозрени
Кръстникът на групата е Иван Лечев. Когато пита Стефан с кого ще свирят в тайфата, която все още няма име, той му отвръща „Със Стунджи, с Еко, с Миро“. Тогава цигуларят китарист поставя акорда: „Ясно, с обичайните заподозрени“. И веднага тръгват на минитурне из клубовете из страната. Текстовете и музиката са на Стефан, аранжиментите – общи. Той никога прави сет листа преди шоу – всичко е динамика, избухване на емоции, размяна на енергии...
Че Гевара в „Евита“
След пореден триумф със „Заподозрените“ в Пловдив, Вълдобрев се нави да влезе в кожата на Че Гевера за мюзикъла „Евита“ на операта под тепетата. Хич не се притесни, че зрялата публика свързва образа с Антонио Бандерас във филма с Мадона. 10 партии разучи тогава той за творението на любимия си композитор Андрю Лойд Уебър – по 12 часа репетиции в денонощие. Къртовски труд с аромата на много рокендрол - 160 души са на сцената и тотална еуфория.
Вътрешната суета е по-опасна
„Преди години бях от суетните мъже. Освен всичко друго, винаги исках да изглеждам добре, да съм облечен супермодерно. Не след дълго това престана да ми бъде интересно и се отдадох на вътрешната суета – а тя е много по-опасна. Провокира ме да се впусна в различни жанрове, предизвиква ме да върша нещата максимално добре. Понякога изпадам в постоянна неудовлетвореност. В подобни моменти съм адски досаден за близките си хора, въпреки че те отдавна са ме приели. Но се старая да се озаптявам, доколкото мога, да си слагам юзди. Опитвам се да се справя с живота, без да правя компромиси“, бил е искрен Вълдобрев. Тъкмо заради това не приема и всякакви роли. „Когато житейската философия на героя съвпада с моята, се чувствам страхотно. Аз съм ретро романтик и леко консервативен в душата си... Донякъде наивен, малко над нещата. Неслучайно съм отказвал някои образи, които не съм усетил със стомаха си. Сцената е моето място - надявам се, че от нея вълнувам хората. В началото, когато бях тийнейджър, всичко беше заради момичетата. Свирех с китарата рок енд рол, те ми ръкопляскаха, а после ми обръщаха внимание. По-късно във ВИТИЗ усетих, че нещата са по-дълбоки, че смисълът да бъда на сцената се променя. Най-същественото е зрителите да не остават безразлични“, категоричен е Вълдобрев.
Фото Павел Червенков
"По-полека" до последно си седя нахвърляна върху листи с разлято кафе. Хем ми ухаеха на утро без аларма, хем ми приличаха на някакви звездни мъглявини в нощно небе над морето...“, разказва Вълдобрев. И – по традиция – измисля текста в последния момент в студиото. „Песента беше написана, изсвирена, почти изпята. Бях решил как ще се казва – „По-полека“. Но нещо все още ме притесняваше. Още чаках моя емоционален барометър да се задейства и да ми каже, че съм си свършил работата правилно. С годините успях да изградя в себе си един вид душевен тест за силата на дадена песен. Понеже не пиша по готови формули, а следвам инстинктите си, се впускам в някакъв мисловен поток, вътре съм в тунела, в някакво полутрансово състояние, без да съм наясно дали ще трае седмица, месец или година… Денонощно търсене, надграждане, опитване, опипване, докато най-накрая не се появи моментът, който очаквам“.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
