Стефан Цанев получи от Съюза на артистите почетния „Икар“ 2019 за цялостно творчество. „Човек винаги трябва да внимава кой и за какво го награждава. Когато наградата идва от държавата, може да означава само две неща – че искат да те купят или че вече са те купили. Защото държавата най-малко мисли за талантливите“, казва прочутият автор на стихове, пиеси, исторически хроники, публицистика. В „Цигуларката на Бога“ – една от най-новите му драматургични творби, която пише за съпругата си Доротея Тончева, звучат серия от разтърсващи сентенции за изкуството. Някои от тях обаче са спестени в хитовия едноименен моноспектакъл, с който Доротея жъне овации из България. Самата тя признава, че любимата й „съкратена“ реплика е: „Между ръкоплясканията и шамарите има само един лакът разстояние“. Стефан Цанев обича да цитира брилянтната мъдрост на Виктор Юго: „Славата е златен креват, пълен с дървеници“. А самият той допълва в „Цигуларката на Бога“: „Известността превръща живота ти в кошмар. През цялото време живееш пред очите на всички. Постепенно губиш естествеността си, другите те превръщат в суетна марионетка. Известността не означава признание и обич, тя предизвиква завист и омраза“. Ето какво сподели още пред „Стандарт“ поетът драматург.
- Господин Цанев, помните ли изначалния си миг в театъра - кой ви заведе на първото ви представление, кой ви отвори очите към бъдещата ви съдба?
- Миговете са два. Съществуваше традиция - не знам от кога - в село Червена вода, където съм роден: учениците да правят театрални представления за Коледа и за Великден. Тези представления ги играехме във физкултурния салон - първото се гледаше от цялото училище, следващите две-три се посещаваха от цялото село. Когато бях в III-ти прогимназиален клас (сегашен VII-ми), поставих със съучениците си „Хамлет“ и играх самия датски принц.
„Хамлет“ беше в прозаичен превод, вероятно съкратен вариант на трагедията. Помня: книжката беше с мека жълта полупрозрачна корица, а спектакълът траеше час и половина. Царските си костюми правехме от цветна хартия, една такава нагъната.
След финала преживях страшна обида
Учителят по литература излезе пред завесата и съобщи, че режисьор на постановката, която гледахте, е Стефан Цанев. Аз се мислех за артист, той ще ме нарича режисьор! Думата „режисьор“ чувах за пръв път и ми звучеше като нещо занаятчийско, унизително. Това дотук с усмивка. Вторият миг се случи през 1952 година – вече бях ученик в русенската полукласическа гимназия „Баба Тонка“. Водеха ни задължително на театър, на симфонични концерти. Първото професионално представление, което видях, беше „Коварство и любов“ или „Дон Карлос“ на Шилер, не помня точно, но и досега пред очите ми са Катя Зехирева и Спас Джонев. Бях потресен от съвършенството на играта им.
Съвършенството понякога убива
Изпитах срам за себе си и повече през живота си не съм и помислил да се кача на сцената. Но театърът ме очарова, обсеби ме целия. Продадох душата си на театъра и десет години по-късно се качих отново на сцената, но като автор.
- Защо написахте първата си пиеса, какви бяха емоциите около нея? Някога бил ли сте така крайно отчаян покрай спираните ви драматургични творби, та да си кажете: „Край, бях до тук!“
- Беше лятото на 1962 година. Среща ме на „Раковски“ Христо Фотев и ми вика: „Назначен съм драматург в бургаския театър, тръгвай с мен да пишем пиеси!“. Тогава нямахме ни квартири, ни багаж някакъв - от „Ръкси“ направо на гарата и се озовахме вечерта в Бургас. На другата сутрин - в Созопол. Наехме стаичка с една маса и два стола и започнахме да пишем. Написах за седмица ексцентриадата „Истинският Ивайло“ - много смешна пиеса, актьорите не можеха да репетират от смях. Но краят беше тъжен. Седмица преди премиерата дойде 40-членна комисия от министерството на културата, от ЦК на БКП, от окръжния комитет, критици, директори на южните театри и прочие... И след дълги скандални среднощни дебати пиесата бе забранена. Човекът от ЦК я обяви за вражеска, а един полковник викаше: „Това гнусно съчинение е достойно за трибунал!“ Беше първият жесток удар, бях на 26 години, понесох го тежко. Както и да е. Едно не мога да им простя:
убиха ми чувството за хумор
И ми трябваха още 10 години, за да се освестя от удара и да стигна отново до сцената. Случваха ми се и нататък други подобни премеждия, но вече бях стрелян заек. И никога не казах: „Край, бях дотук!“. Но трябва да кажа и кой ме спасяваше, кой ми помагаше да оцелявам всеки път - артистите, тяхната любов, тяхното съзаклятие. Благодаря им. Без тях щях да се самоубия в прекия или в преносния смисъл на думата.
- Каква е мисията на театъра днес в България - служителите на Мелпомена вписват ли се в нея?
- За мен артистите са светещите хора на планетата - те всяка вечер изгарят на сцената като живи факли с надеждата да запалят светлинка в душите на хората. От всички изкуства театърът е най-силно въздействащото. Нищо не може да се сравни с него - нито киното, нито телевизията, нито литературата, нито живописта. Може би само музиката при публичните концерти. Само в театъра се създава живата, пряката и хипнотизираща съзаклятническа връзка между актьори и публика. Това е съвременното шаманство. Артистите имат велика и свята мисия и тя ги задължава да не се предават (да не се продават) при никакви обстоятелства.
- До каква степен чиновничеството в театралната гилдия пречи на движението й към стойностните постижения - в драматургията, режисурата, актьорството?
- По този въпрос не ми се говори. Ще кажа само, че да обявиш театъра за стока, е равносилно да обявиш и раждането на деца за стокопроизводство. Макар и за едното, и за другото да трябват пари. Но и двете не се измерват с пари.
- Върху каква пиеса работите в момента?
- Работя върху голяма многолюдна пиеса. За духовните убийства през новия ХХI век. Аз съм споменавал вече заглавието ѝ: „Убийството на Богородица“. Ще видим...
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
