Ценностите у нас отдавна са подменени, казва известният режисьор и продуцент
Известният режисьор и продуцент Станимир Трифонов, който има "Златна роза" и "Златна ракла", неотдавна получи една от големите награди на нашенската филмова академия - за сериала "На границата" на БНТ по сценарий на Димитър Стоянович, вдъхновен от военните разкази на великия Йордан Йовков. Трифонов се прочу още на времето, когато негова документална лента за най-нашумялото училище на елита беше стопирана по най-безцеремонен начин. По-късно се класира сред отличниците с "Хайка за вълци" и с няколко прекрасни документалистики. В края на май и началото на юни Трифонов беше шеф на журито на третия фестивал за ново европейско кино "Златната липа" в Стара Загора. Той е и професор - преподава занаята си в Югозападния университет "Неофит Рилски" и в Нов български.
- Господин Трифонов, как ще коментирате филмите от "Златната липа"?
- Фестивалът е много важен и трябва да бъде подкрепян - казвам го извън приятелството ми с неговия художествен директор Магдалена Ралчева. Защото какво се случва извън София в културата? Навсякъде живеят българи, които са точно толкова важни, колкото и тези в големите градища. А що се отнася до филмите - хората си гледат жанра. Когато има качествена драма и мелодрама, тя надхвърля езици и прескача граници. Като "Сивас" - изключително добър турски филм за приятелството между куче и дете. Неслучайно беше в конкурса на Стара Загора. Автентичността е решаваща. Без нея ще се чешем през главата - като роднините ни, както твърди Дарвин. Проблемът с подмяната е стар - още от следосвобожденска България. От преобръщането на цивилизационния модел. Но важното е в Европа да не гледат на нас като на някакви географски любопитности. И да не се държат като емисари в Патагония.
- В Стара Загора разказахте емоционална случка: Васил Михайлов участвал с гласа си и без хонорар в чудесната ви лента за големия Буров. Има ли талантът цвят?
- През 1992-а отидох при Ламбо, за да го викам да чете зад кадър в "Отговор на едно писмо". Тогава своите му бяха обърнали гръб, а чуждите го плюеха. Той много добре знаеше какви са моите философски позиции - още повече, че съм режисьор на първите телевизионни студиа на СДС. И Ламбо се изненада: "Ти луд ли си, та точно мен каниш?". Отвърнах му: "Човече, ти си Стефан Данаилов - нищо друго няма значение". Вярно е, че докато снимахме "Хайка за вълци", с него по цели нощи се деряхме в партийни спорове. Ама здраво политиканствахме - разбира се, с много приятелски чувства и в името на спорта. Пък и бяхме на негова територия - той по майка е от Ловеч.
Талантът прескача всичко
Та двамата не спирахме до сутринта. Казвах му: "Отивай си лягай, че ще имаш торбички под очите". А трябваше да играе героя си като млад. Стефан обаче винаги спореше аргументирано и интелигентно. Славен е той, Господ го е погалил. В "Изпепеляване" пък Цветана Манева с много такт и финес искаше поправки в диалога, който не съответства на комплекса от възгледи, от който се състои нейния вкус. И съм се съгласявал с нея. Тя е невероятна - там направи малка, но зашеметяваща роля.
- Действителните личности във вашите документалистики са европейци от висока класа...
- Най-новият подобен филм, на който съм продуцент, е "Художникът и времето" - за Хараламби Тачев, авторът на герба на София. Работил е адски много за родината си - близо половин век. Естествено, споминал се по баналната българска схема - като куче. В канавката на живота, през 1941-а. Негови керамични плочки има на Централната баня и на църквата "Свети Никола Софийски" в градинката на "Опълченска". През 1890-а е измайсторил нашия павилион за световното изложение в Париж, в Лион. Изключителен художник - започнал е дори да изографисва хрониките за най-важните неща в историята ни. Невероятно продуктивен и качествен.Направил е указът за провъзгласяването на националната независимост. Защото юридически България започва да съществува отново върху картата на света от 22 септември на 1908 година. По мое скромно мнение това е националният празник. На всичко друго турците му викат уйдурма - измишльотина. Използвам думата, защото до тази дата сме били провинция на османците. Трябва да се знае, че третото царство съществува от 1908-а до 1946-а. Печално кратко време. Та "Художникът и времето" е тъжен разказ въобще за съдбата на изкуството у нас. И не само. Защото България е част от света - особено пък когато се случат тъпанарски тоталитарни режими. Тогава става още по-лошо. Или псевдодемократични - тип африкански.
- Каквото и да се случва, винаги излиза, че артистът е недооценен на тези 111 000 квадратни километра...
- Колцина са щастливците, които са се родили тук в коприни и са ги изпратили в златна катафалка с тълпи от почитатели? Няма ги. Спонтанността в историята ни е твърде малко - като поклонението пред тленните останки на Негово величество цар Борис Трети Обединител. Не говоря за тълпата пред мумията, която лежеше на мегдана, нито за организираните сълзи пред портретите на касапина Сталин през 1953-а. Виж, митингът на Орлов мост няма аналог. Когато Борис Карадимчев се отчайваше от всичко, което ставаше наоколо, му казвах: "Маестро, колцина са композиторите като вас, които могат да се похвалят с подобен концерт в кариерата си?" За съжаление, тези години безвъзвратно отминаха. Но пък в това е нашият късмет - че живеем в интересно време. Въпреки че според китайската поговорка си е живо наказание.
- Като заговорихме за Хараламби Тачев, може би пак е полезно да зададем стария и досаден въпрос: Познаваме ли героите си?
- Нищо не знаем за тях. А историята ни е като арабско петролно поле - трябва само да се наведеш, да боднеш и златото бликва. Проблемът е, че не искаме да го направим.
- Защо?
- Виновни са четирите годишни времена, международното положение, глобализацията, световното затопляне, досиетата Х и широкото разпространение на кариеса между децата. Най-вече.
- До кога?
- Явно е, че 45 години не стигат. Разбира се, винаги е имало и ще има хора будни. А и животът е прекрасен.
- Какви бяха тийнейджърските ви страсти?
- В някогашното радио "Свободна Европа" имаше няколко редакции за комунистическия блок. Румънската излъчваше всяка събота в четири след обед музикалната класация "Метроном". Във Велико Търново, от където съм аз, започнахме да учим езика на съседите, за да разбираме какво се говори. И досега помня думите от заставката. Антените по панелните гета в града бяха насочени към Румъния. После палачинката се обърна, сатрапът Чаушеско реши да изплати накуп борчовете си, и румънците започнаха за разпъват антени към България. Както софиянците - към Белград. Първото ми следване беше в търновския университет - всичките му там "канички с кафе" и "хазяйки" от хитовете на "Тангра" са от онзи период. С автора на текстовете Сашо Петров бяхме колеги в "българска филология". Маса поети са от тамошната Алма матер - световният Борис Христов, Калина Ковачева, Марин Георгиев, Таню Клисуров, Ани Илков започна с нас... После в киното отидохме моя милост, Красимир Крумов-Грец, аниматорът Красимир Иванов...
- Чувствахте ли се боляри и бохеми в онази епоха?
- Абе, издавахме един алманах, та Държавна сигурност ни разкулачи. В него за първи път се появиха стиховете на Борис Христов. Цялата работа беше в три-четири екземпляра - на пишеща машина под индиго. Иван Радев, единственият извънстоличен академик, тогава се застъпи за нас. Той беше учителят ни по възрожденска литература. Разбрах, че кадесерят, който отговаряше за университета във Велико Търново, вече е покойник, но не само заради това мога да кажа добри думи за него. Мек човек се случи. Ако беше ястреб, щеше да изкълве очите ни на мига. Някога за киното в Държавна сигурност пък отговаряше съвсем нелошия поет Чавдар Тепешанов. Понякога не е само до система, а до човек. Можеш да налетиш на лумпен, на реваншистки настроен към света маргинал.
- Каква беше ситуацията във ВИТИЗ, когато вие започвахте?
- Приеха ме в Академията през 1980-а - кризата вече се задаваше и нямаше пари за кино. Един от учителите ни беше Димитър Пунев, Бог да го прости. Много мил човек, въпреки че беше апаратчик, служител на ЦК на БКП. Оставяше ни да вършим чудовищни простотии, защото знаеше, че инкубаторът е в училищния двор. Та Пунев беше изключително толерантен към младежките дивотии, с които обливахме света. Не бяхме мъдри, само пламтяхме. Асен Траянов ни водеше телевизионната режисура. От даскалите ни е жив, дай, Боже, още дълги години, само Иван Терзиев. Филмите му са самолети. Той не е снимал от 1978-а. Дойде да ни преподава във втори курс - от помощно заведение от особен тип.
Беше напълно разсипан - заради историите около неговия неповторим и абсурдистки филм "Селцето". Що актьори е открил - Велко Кънев, Иван Григоров... Скоро въртяха "Господин Никой" - дебюта на Иван Терзиев, който няма нищо общо с оногова автор на романа. Киното се храни от литературата и от актьорите. Винаги се връща към каноничните истории. "Беднякът милионер" е сниман с телефон. Това не попречи на оскарите му.
- Различни ли сме на Балканите?
- Когато за сефте отидох през 2000-та в Белград - след бомбардировките и голямата криза - разбрах какво значи достойнство. За първи път през живота си видях дрехи и обувки "втора употреба" на изплащане. Нито за миг не чух някой да изквичи. Ако всичко това се беше случило тук, майко мило, небесата щяха да се срутят. Щяхме да опищим света. Ако перефразираме свещената наша книга, в която пише "По делата им ще ги познаеш", ще стане: "По освобожденията им ще ги познаеш". Който се е освобождавал сам, носи с чест парцалите и скъсаните кондури. Квичи онзи, на когото му поднасят всичко на тепсия - а той мушморокства и се промушва през историята като шушумига. Разбира се - при всички жертви, които е дал народът ни. Който нищо не върши, всичко го харесват. Понякога съм леко объркан.
- Какво ще кажете за паметника на Самуил?
- Той е във фотографически стил - няма нищо лошо в това. Какво са гракнали? "Стандарт" е изключително тежък и престижен вестник и не бих искал да цитирам в него сравненията от плажния български фолклор, с които наричаха паметниците, издигнати за 1300-годишнината на държавата - особено онзи в Шумен. То немахме угода. Каквото ще да е. Преди време дойде един и вкара в някакви прилични индийски-африкански норми дотогавашните заплати от 5 долара и пенсиите от 2 долара. Обвиниха го за убиец, а таксиметровите шофьори бяха с мерак да го съборят - при всичките грешки на неговото управление. После се появи Симеон Втори. Припламна голяма любов народна - след три години се изпари барабар с организацийката на Негово величество.
- Защо навремето Елиас Канети отказа да застане пред вашите камери, а пък вие се изхитрихте и направихте "Отговор на едно писмо"?
- Аз съм последният българин, получил ръкописно писмо от Елиас Канети. Трима сме у нас - преводачката Пенка Ангелова, колегата й Венцислав Константинов и моя милост. Написахме на Канети, че искаме да го снимаме. Той ни отказа с финес - не на машина, на ръка, с прекрасен почерк. Зарекъл се да не се снима. Имаше някакъв филм за него на една от швейцарските телевизии - не беше дип стока. И затова така решил.
- Защо, според вас, нямаме Нобел?
- Тази награда е много коварна - върти се из комшиите, но досега не е кацвала у нас. Но пък тя е и компенсация за гузната съвест на господин Нобел, изобретил динамита като средство за избиване на човеци. Ама явно не сме особено симпатични на академиците в Стокохлом. Не ми се мисли как изглежда отвън нашето дране вътре.
- Какъв е следващият ви проект в игралното кино?
- Като продуцент и режисьор - "Часовникът на Брежнев" по сценарий на Емил Спахийски. Брежнев не можеше да пътува със самолет и веднъж дойде до София с влак - доведоха го при Петър Димков. Тукашните другари получиха армаган за тази услуга - 2 милиарда долара заем за родната икономика. Много интересна история - тип екшън от близкото минало, което се оказва бързо забравено. Не вярвах, че за четвърт век паметта ще бъде подменена. И като чуя, че едно време имало всичко и било евтино, ми идва да си направя едновременно харакири и сепуко, за да не се мъча.
- Напоследък в родното седмо изкуство стават доста разправии...
- Петър Вълчанов и Кристина Грозева с техния "Урок", сниман без държавни пари, направиха добра демонстрация на статуквото. През последните 25 години съм бил във всичките тези какаманги - в сформирането на Националния филмов център, в обсъждането на закона за киното, за авторските и сродните права - опитвал съм се да помагам с каквото мога. Не вярвах, че ще се стигне до тук - да имам угризения заради това, че в НФЦ нещата не са съвсем наред. В момента там действа френският модел на държавно участие във филмопроизводството.
Но той се побългари
Какво правят сега комисарите? Не може хем да четеш сценариите, хем да попълваш картата си с молив, хем да заседаваш с гумичка в ръка. Бил съм в комисия в общината по програма "Култура". Четохме проектите, попълнихме картите по къщята си, върнахме текстовете и си казахме "довиждане". Не сме се събирали, за да се доизясняваме и доуточняваме. Нито сме си звъняли по телефони, нито е имало осемчасови заседания с крясъци и валидоли под езика. Това са глупости. Трябва да има точки, които се сумират - и който от където е. Без разправии. Асоциацията на режисьори предлага и карти, и обсъждане, и гласуване... Сложна работа е изкуството. Не е изпит по математика. Но проблемът е друг - парите са малко, а хората, които искат да правят кино, стават все повече. На входа на хамама се събират много кандидати, а той е тесен и няма вода за всички.
- Обаче има подстрекатели и сеирджии...
- Кандидатствах за субсидия с проекта си за Буров още на първата сесия на Националния филмов център. Там влезе един, който и до ден днешен се изживява като баща на демокрацията. Та той беше написал: "Не ми е ясен политическия възглед в този сценарий". И това за Буров, моля ви се. Жалка работа.
- Докато снимахте "На границата", младите съзнаваха ли, че Йовков е гений?
- В момента се смята, че по българските земи имаме голям проблем с четенето. Както казва Харалан Александров, разцивилизоваме се. Актьорството е шеметна професия - не е за нормални хора. Кой нормален човек ще преживява чужди животи, любови, смърти, оргазми... Ако режисьорът успее да създаде правилната атмосфера пред камерите, тя жегва най-дълбинните пластове на неговите артисти. Важното е те да имат самочувствието на съавтори - а не на марионетки. Не съм от режисьорите, които завличат актьорите по кьошетата и започват да ги сваряват и сугестират.
Изкуството не е боксов мач
Всичко зависи от личностите. Особено ако литературата не е достатъчно добра. Да не споменавам лошо избродирани ковьорчета като "Титаник". В нашето кино има невероятни арии - Красимир Доков в "Обърната елха" държи монолог на офицер от резерва, чието дете се е споминало. Пет минути седи на стол и говори. Като се сетя, веднага мога да ревна. Все едно да обясниш Жан Габен - седи, мълчи, гледа със сините си очи. И светът се побърква.
- Обаче в тукашните салони няма зрители...
- Моловете, тези ТКЗС-та, не са единствените виновници, че бокс офисите са слаби. Нещата са много по-сериозни. 30 000 гледаха "Стъклената река" - почтен филм в неподходяшо за кино време. А сега подобна цифра е мечта. Колеги приключват с 800 влезли на прожекциите. Тъжна работа. За "Стъклената река" трябваше да заобиколя френското законодателство, за да снимам Наталия Дончева. Нали се сещате, че там актьор от нейната висока европейска класа струва по няколко хиляди евро на ден? Най-важното за шефа на НФЦ е да не се опитва да преценява кой да снима и кой - не. Това е фатално. Разбира се, не говоря за Павел Васев, който все още е и.д. И е важно телевизиите да се върнат към сериалите - по-малко биг брадъри, литъл систъри и другите глупотевини. В телевизията се работи за слава, в киното - за пари, в театъра - за изкуството и насладата от него. Казваше го големият Асен Траянов, който е лансирал една камара актьори в кариерата си. Но тогава по БНТ имаше 52 спектакъла през годината - всеки понеделник. Как се поддържа занаята с пет-шест заглавия за 12 месеца? И тези, които идват, започват да трупат хъс и реваншизъм. Разбирам ги. Но ако не се намери приемлив вариант, за да работят това, което искат, междупоколенческата бездна ще зейне още повече. Понякога си казвам: Станимире, да не си в гащите на най-младите. От 86-а съм работил само професията си. Не съм отварял магазин за хранителни стоки или видеокасети. Страшен късметлия съм. Много съм признателен на Бога.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
