- Ще открием и надеждата, и благата вест, когато станем по-смирени, а политиците ни потиснат алчността си
- Ние имаме колективната мъдрост да се запазим като народ, но в индивидуален план сме неврастеници
- Анонимността на големия град у нас не създава свобода и уважение, а агресия
- Да служиш на обществото без корист е било принцип на всички велики българи, казва Станчо Пенчев
Премиери, министри, царе, новобогаташи, наши и чужди агенти, хора от ъндърграунда. Това са героите в двата романа на писателя Станчо Пенчев. След "Марсов венец", който излезе през 2017 г., на пазара вече е и продължението му "Децата на Уран". Двата романа са събрани в една книга и се четат на един дъх.
- В първата част на романовия диптих - "Марсов венец", сложихте "венеца" на т. нар "преход", като разказахте как са били създадени групировките. В "Децата на Уран" обаче се оказва, че "венецът" не е краят. Същите герои отново са на сцената, появяват се и нови играчи. Това означава ли, че "преходът" не е завършил? Какво е изкуплението, което трябва да направим, за да влезем в новата ера?
- Преходът ще свърши с последните поколения, които са участвали в него. Идеологията създава устойчиви състояния на съзнанието. Не може когато си възпитаван да живееш по правилата и законовите норми на един изолиран свят, да повярваш, че той е загинал в историческото движение. Комунистите не можаха да спечелят за утопичните си идеи поколенията, които бяха заварили. Помня с каква ирония се отнасяха хората от поколението на дядовците ми към тях. Те бяха възпитавани в друго време, с истински добродетели и социалното инженерство, подлостта и лицемерието само събуждаха тъжна усмивка и скрито презрение в тях. В нашия смесен край се използва един турски израз "Гечени" за човек, който се врежда, намества според ситуацията и посоката на политическия вятър. Възрастните поколения не уважаваха такива хора, следващите поколения ги намираха вече за нещо естествено, за успяващите в системата. Историческите промени ни завариха такива - несигурни, защото не отговаряхме за своя собственост, занаят, съсловни и професионални организации, лицемерни и страхливи, защото бяхме управлявани и никога управляващи. Всъщност от промените обикновения човек не получи почти нищо. Господарите останаха същите, само че сега по-алчни и държащи цялата собственост и финансови инструменти. В живота ни влезе и хаосът, естественото състояние на обществата в трансформация. Всъщност у нас не се възцари народовластие, каквото означава демокрацията. Властта не беше у народа въпреки привидната възможност за свободен избор, защото кандидатите бяха посочвани от новата олигархия, която държеше и пълен конрол над медиите. Всеки от новите политици трябваше да направи сделка с нея, за да участва във властта. Като сложим и широката мрежа от агенти на влияние, наследени от съветско време и използвани активно от Русия, шансовете за естественото развитие на страната бяха нулеви.
- За първия си роман използвате символа Марс - бог на войната. Кои са участниците в тази война и кои са потърпевшите?
- Войната е за контрола върху изразходването на държавните финанси, а в последствие за европейските субсидии и фондове. Новата олигархия не беше подготвена за пазарно стопанство, още по-малко за европейска конкуренция. Тя имаше единствено възможността да ограбва собствената си държавна хазна чрез обществени поръчки. След време следващите поколения ще се учудват на тази потресаваща некадърност за няколко десетилетия да не построиш нормални икономически и правни отношения в една страна с образовано население и великолепни природни условия да изхрани десет пъти по-многобройно население. Всъщност населението нямаше никаква възможност да се намеси в преразпрелението на благата, то нямаше опита да се справя в една пазарна среда, а нямаше и собственост, с която да се издържа. Беше уплашено и след дългогодишната дресировка, на която го бяха подложили тоталитарните власти. Гражданите се разбунтуваха едва когато властта /на бившите комунисти/ фалира страната и предизвика хиперинфлация. Резултатът от този бунт, обаче, беше краткотраен.
- Във втория роман символът е Уран - бащата на боговете, който е ужасен от децата си и ги заточава. Едно от тях обаче - Кронос, го убива. Как тази битка по върховете отеква към простосмъртните?
- Човешката история е учебникът на простосмъртния. Елитът, ако е наследствен или добре образован, познава този учебник. Ние нямахме такъв елит. "Шаячните момчета", както обичаха да се наричат т.нар. комунисти, бяха хора с нисък духовен и морален потенциал. Бяха дошли на власт с чужда окупационна армия и знаеха в себе си, че могат да я загубят при следващо по-голямо разместване на световните силови центрове, затова правеха всичко, каквото се правеше във "Великата съветска страна". С годините никой от червената партокрация не вярваше в собствената си идеология. Това доведе и до патологичното лицемерие да пропагандират нещо, което знаеха, че отдавна е мъртво. България загуби много и от своя насилствен изолационизъм. Цели поколения живяха като закрепостени. Не могат да се отрекат социалните придобивки, но тях пак ги плащахме ние, обикновените хора, с уравниловката и ниските заплати. След промените първото нещо, което отпадна, бяха точно тези придобивки, защото вече трябваше да ги плаща не държавата, а тези, които бяха придобили нейната собственост.
- Който е запознат с историята на прехода, ще разпознае и прототипите на героите. Но в романите някои от тях са сложни личности - те са се опиянявали от неограничената власт, но са разбрали, че дори да са недосегаеми за законите на правото, за тях също важат тези на морала - когато си извършил зло, то възмездието рано или късно ще те застигне. Такъв е например генерал Смилов. Мислите ли, че истинските герои на прехода са способни на подобен катарзис?
- Не може да говорим за героите на прехода в множествено число, защото въпреки, че всички са в мрежите на моралната поквара, те са и хора с индивидуална съдба. Усещането на човек тук, на Земята, е уникално и не може да се предаде на друг. Всички изпитват действието на закона за възмездието, но по различен начин, а реакцията им зависи от характера, възпитанието, личния опит. Затова и няма рецепта за катарзис и изкупление. Това е едно дълбоко лично преживяване. Покаянието е характерно за по-крепките духом, защото то е освобождаване от греха. Слабият човек развива специфичен страх от действителността, който обикновено крие дълбоко в себе си. В образа на генерал Смилов виждаме всички проявления на покаянието и катарзиса, но в реалността те рядко са в толкова чист вид. Винаги обаче съществуват и с времето разлагат личността, ако е слаба.
- Интересен и донякъде трагичен герой е и Йоахим - той иска да живее като нормален човек, но миналото постоянно го тегли към бездната. Той има ли прототип или е събирателен образ на всички нас, българите, които не можем да живеем добре, защото постоянно влачим грешките от миналото?
- Йото-Йоахим е обобщен образ на едно поколение. Хората, които краят на системата завари в началото на зрелостта. Той е от т.нар. "изтървани деца", буен, свободолюбив и простодушен. Йоахим е и дете на "Прехода", той е понесен от вълната на промените, както мнозина от нас, без да може да разбере какво точно се случва с него. Той не е трагичен образ, защото в началото получава всичко, за което мечтаеше един млад човек тогава: пари, подкрепата на силните на деня, момичета, престиж. Среща и жената на живота си, има син. Всичко това обаче си има цена. И той я плаща, както обикновено се случва в живота, когато не си на правилната страна. Обратът е пълен, както е в българската орисия. Ние имаме колективната мъдрост като народ да преживеем няколко империи и да запазим себе си, но в индивидуален план сме често житейски неврастеници - непостоянни, нетърпеливи, роби на конюктурните обстоятелства. Надявам се младите поколения, освен самонадеяност, да си върнат и духовната дързост на дедите ни, които не се уплашиха от статута на триединната езикова норма и изградиха цивилизация, която разпространиха сред милиони и пренесоха през вековете. Йоахим е образ и на изграждащия се българин и човек. Този, който си връща паметта и дома.
- Във фокуса на събитията се завърта и едно дете, което страда от греховете на своето семейство. Какви ценности ще пренесе то в бъдещето?
- Вела носи надеждата, но и показва колко ранима и крехка е тя в човешкото сърце. Много е трудно да съхраниш надежда. Апостол Павел говори за "дълготърпението на надеждата", но къде у съвременния човек търпение, той иска да консумира всичко и веднага, затова й страхът при някои от естествените кризи на съществуването е парализиращ. Съвременният човек превръща преживяването си в ежедневна драма. Това го прави още по-безчувствен към другите и, разбира се, другите към неговите страхове и притеснения. Така обществото се фрагментира и не може да намери сили да преодолее и най-малките препятствия. Ние сме едно лишено от духовни сили, хленчещо общество. Здравата общност, доказвали сме го в миналото, може да преживее всичко: война, смъртоностна епидемия, катаклизъм, защото го приема като общо изживяване и намира сили да действа като общност.
- Намираме се в един много специален период - в дните на Великия пост, чакаме Великден. И в същото време като че ли не се вижда светлина - криза върху криза ни натискат, отново има избори, но те са още от същото, както си мислят повечето българи. Каква е благата вест, която може да размърда блатото, къде е надеждата, къде да намерим вярата, че предстои Възкресение?
- Трябва да върнем уважението помежду си, каквото съществуваше между по-възрастните поколения. Онези меки, внимателни отношения, в които и конфликтите се решават с такт и търпение. Все съм се чудил откъде е тази пълзяща простащина, особено в София. Тя не е резултат на прехода, имаше я и в зрелия социализъм. Не е и от "селяните", които уж са превзели свещеното Софийско поле, защото я няма в малките градчета. Това самодоволство, претенциозност на простака, който е готов да крещи и налита на бой когато са заели мястото му за паркиране, заградено с десетлитрови бутилки или са го изпреварили на пътя. Анонимността на големия град у нас не създава, както е по света, свобода и уважение към личното пространство на другия, а агресия. Ще открием и надеждата, и благата вест, когато станем по-смирени и разбиращи другите. Когато политиците и властниците ни потиснат алчността си и сребролюбието и си спомнят, че нямат живот на орли. Да служиш на обществото без облага и корист е било принцип на всички велики българи.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
