"Стандарт" представя войните между автори от миналия и края на по-миналия век, които присъстват рамо до рамо в антологиите и конспектите по литература на матурите. И ако абитуриентите днес си представят достолепни люде, които заедно са поставили основите на литературата ни, би трябвало да се разочароват - между тях от време оно съществува същото разделение, което можем да видим и в наши дни. След като в миналия брой ви разказахме как Елин Пелин е съдил Йовков за плагиатство, сега ви предлагаме дуела между патриарха на следосвобожденското слово Иван Вазов и баща и син Славейкови.
Спорът между Иван Вазов и кръга "Мисъл", воден от втората страна основно от Пенчо Славейков, се приема основно за литературен, независимо от множеството лични нападки. Въпреки това, патриархът на литературата ни е кръстосал шпага първо с Петко Рачов Славейков -бащата на стожера на българския модернизъм Пенчо Славейков. При това - заради жена, както гласи неофициалната информация, макар че официално темата за дуела е обявена "по литературни причини". В началото Петко Славейков е смятан за лидер на литературата ни, а Вазов, все още начинаещ писател го брои за свой кумир. Когато малкият Иван е на две годинки, Славейков-баща всъщност издава първата си стихосбирка. А след време Вазов отива да се запознае с любимия си автор и да му покаже свое произведение. Петко Славейков отказва с аргумента, че е много зает. Когато Вазов е едва на 30, Славейков пише за неговата поема "Грамада" като за "последно издихание на един увехающ талант". По това време и двамата живеят в Пловдив. Когато приятели на Иван Вазов опитват да му намерят работа в столицата, Славейков пише: "За него е потребен някой по-затънтен град като Берковица или Белоградчик". По-късно, когато след "Епопея на забравените" и "Под игото" интересът към Вазов взема превес, Славейков започва да се дразни от постепенно навлязлата слава на по-младия си колега. При това литературната им битка е обагрена и от интереса към една жена - пловдивската красавица Пелагия. Вазов я среща по време на почивка в Хисар, който тогава бил модерен курорт, и се влюбва в нея.
Славейков обаче също не е равнодушен към хубавицата. След няколкогодишна любов с Иван Вазов, плавдивчанката установила, че все пак поет къща не храни и заложила на по-сигурна партия - руски полковник, с когото заминала за Москва. По същото време битката между двамата придобива нови измерения - Славейков обвинява Иван Вазов, че е продал музата си. Вазов иска извинение и в модната по онова време традиция, навлязла от Европа, се заговаря за дуел. Славейков пише "Ако Вий от амбиции искате да мъстите, хвърляйте ръкавицата и аз ще я приема". Той дори нарича колегата си "чревей в нужник" и чете тази сатира пред приятели. Дуелът е бил насрочен на 2 март през 1884 година в Градската градина в Пловдив. Класиците на литературата ни се канели да стрелят с револвери, но секундантите им успели да уредят срещата да се размине без нито един изстрел и дори Вазов, като по-млад, да помоли за извинение. Всичко завършило със софра и дамаджана станимашко вино, което Славейков много обичал.
Примирието обаче явно е приключило с финалните капки от еликсира в дамаджаната, защото по-късно враждата се пренася в следващото поколение - между сина Пенчо Славейков и Вазов. И ако в първата битка Вазов не е бил обичан и оценяван, защото е младият, в битката с автора на "Кървава песен" той вече е в ролята на стария. В началото, когато кръгът "Мисъл" се създава, неговият основател кани и Вазов като литературен доайен да пише в едноименното списание. Скоро обаче се разбира, че Славейков и Вазов имат непримирими естетически позиции. По-старите автори се принуждават да напуснат поради разнобой в разбиранията си за литература, но само Пенчо Славейков отправя лични нападки срещу патриарха. "Вазов херой?", иронично пита той. "Настана война - Вазов бега в чужбина. Настана дуел - Вазов пак бега", пише той, намеквайки за неосъществения дуел с баща му.
Вазов, останал извън кръга на писателите модернисти, първо решава да отговори на доктор Кръстьо Кръстев, като пише: "Даже няма кой да го изпсува". Думите му, естествено, не се харесват на кръга „Мисъл“, който още не може да се примири с факта, че по повод 25-годишния си творчески юбилей през 1895-а Вазов е обявен за народен поет. Поради това Пенчо Славейков използва статията си за най-изтъкнатия сръбски автор – Змай Йованович, за да го развенчае редом с българския му еквивалент: „Общества млади, прозяващи се още в културна просъница, като сръбското и нашето, имат мерак да се покажат пред истинските културни общества, че и те са нещо, та при сгоден и несгоден случай търсят все голям полог да снесат своето малко яйце.“ В отговор Вазов пише стихотворението "Болната змия", в което метафорично надълго и нашироко разказва как е стъпкал змия, а след това посочва по адрес на Славейков "Аз знам влечуга друга, зла, язвителна,/ срещал съм я на моя друм./ Тя неведнаж хапала е краката ми/ и с колко ярост, злъчка, бес!"
Вазов печели още един психологически двубой с кръга „Мисъл“, взимайки под крилото си един от най-близките им сътрудници - Кирил Христов. Промяната се усеща през 1903 година, когато излиза стихосбирката „Избрани произведения“. Предговорът е написан от народния поет. Битката между двете фракции се ожесточава - по това време те публикуват стихосбирка на Яворов, като в предговора специално акцентират върху това, че народни поети и любимци може да бъдат само тези, които говорят по народному.
Конфликтът навлиза в нова фаза, когато Вазов прави откровена литературна мистификация. На страниците на списание „Българска сбирка“ той публикува „Японски силуети. Из стихотворенията на Геваша Хито-Хито“, които твърди, че е превел от френски. Всъщност това е история, изцяло измислена от патриарха на българската литература, с която той се надсмива над своите опоненти. В следващите 4 години до спирането на списание „Мисъл“ през 1907-а печатът става бойно поле между двамата, но и между двете литературни течения, които си разменят реплики в стихове и проза. Според д-р Кръстев ореолът на Вазов е разрушен, а поетът казва за критиката, че „тя с малки изключения продължава да бъде израз не на обективна оценка, а на литературни кръгчета, на интелектуални котерийки и главно – на лични страсти“.
Личното си отношение Пенчо Славейков засвидетелства и с това, че в периода 1908-09, когато е директор на Народния театър, не е поставена нито една Вазова пиеса. Не е допусната и кандидатурата на Вазов за Нобелова награда, тъй като когато неговият преводач Йенсен се кани да го предложи, Славейков и хората от "Мисъл" не спират да му говорят срещу автора на "Под игото". За това пише в спомените си професор Иван Шишманов. По-късно самият Пенчо Славейков е предложен за приза, но така и не го получава.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
