В "Дума по дума" Силви Вартан разкрива душата си и разказва на феновете всичките й съкровености и тайни. Новият автобиографичен роман на българската арменка, покорила Франция и света, излиза на 7 април. Авторката ще я представи на 23 април - ден преди концерта си в зала 1 на НДК.
В "Дума по дума" Силви увлекателно споделя наблюдения, мисли, емоции и впечатления. Изреченията са всъщност ключ към личността й. Трогателните страници за нашата родина, излезли изпод перото на Вартан, ще развълнуват всички българи, но и ще ни покажат как в свободното общество девойка от скромно семейство на имигранти може да направи кариера, сливайки се с културната среда на друга страна.
"Все пак си оставам оптимистка", обобщава тя. И допълва: "Когато си дадем труд да опознаем другия, ни става ясно, че в основата си всички сме еднакви, независимо от разликите в културата и произхода. Усещам го в пълна мяра всеки път, щом замина на турне: пея пред безкрайно разнообразна публика из целия свят, но емоцията всеки път си е същата."
Това е втората автобиографична книга на Силви. Първата "Между сянката и светлината" разказва за софийското й детство, за първите години в тясната хотелска стая в Париж, за опустошителната любов с Джони Холидей и за истинската връзка между София и Париж - Дарина, българската дъщеря на Силви, която тя и съпругът й Тони Скоти осиновяват.
Детство
Детството е периодът в живота, когато човек трябва да бъде закрилян най-добре. Аз съм много привързана към моето детство, черпя от него цялата си сила. Детството ми е моята утеха. Много се боях да не затъна пак в него, когато се върнах в България - не исках споменът да бъде осквернен, да се заличи и да изчезне. Ала въпреки пътуването и безкрайните емоции, които изживях заради него, детството ми си остана непокътнато. Днешната реалност не развали вчерашната. Аз се доверявам на живота и на себе си главно защото като дете винаги съм била обичана, дори много обичана. Колкото и далеч да отида в спомените си, раснала съм сред любов и покой, с едно усещане за вечност, което не съм си представяла, че може да бъде накърнено. Когато човек е бил обичан така, както от жените, така и от мъжете в рода, взаимоотношенията с другите в живота стават по-простички. Днес децата вече растат без семейства, няма домашни събирания на трапезата, изобщо големи събирания, съвременният живот разпръсва членовете на семействата, ограничава кръвните връзки. Когато боледувах навремето, леля ми постоянно идваше да ми разказва приказки. Дядо ми заемаше в моя живот съвършено особено място. Всеки член на семейството ми е донесъл нещо различно и силно, което някой ден щеше да има значение.
За мен самата всичко, което представлявам днес, бе в действие между моето раждане и седемгодишната ми възраст. Един приятел, психоаналитик, ми е казвал, че обикновено децата нямат много ясни спомени от първите си пет годинки - и все пак някои мои спомени са свързани с живота ми на осемнайсетмесечно бебе! Тъй... беше малко драматично събитие, бях изгълтала хапчета, които даваха на брат ми, бях се отровила и ме откараха в болница, за да ми промият стомаха. Помня черните и червени линии по тръбичката, която ми вкараха в гърлото, от която ми се събраха очите. Задушавах се, не можех да дишам, една госпожа току ми повтаряше на български, че ще ме върнат при майка ми. Това са извънредно точни подробности като за спомен от онази моя възраст. В замяна на това спомените ми от периода, след като започнах да пея като шестнайсетгодишна, са доста неясни. Разбира се, помня много събития от живота си, но не със същата точност и не със същата острота. Много е странно...
Когато се върнах в България, се разходих пеша, за да потърся една от къщите от моето детство. Казали ми бяха, че вече я няма, че на нейно място са изникнали кооперации, но аз се доверявах на паметта си, докато се шляех, открих улицата, разпознах земята, вдигнах глава и ето че къщата бе там, пред очите ми. Стори ми се, че ще припадна. Имаше построена кооперация в градината пред къщата, но самата тя не бе унищожена. Това бе къщата, където се помещаваше някога холандското посолство, в което живееха приятели на моите родители и там бях прекарала безброй часове през годината, преди да заминем. Бяха я превърнали в детска градина, госпожата, която отговаряше за нея, ме позна и ме попита защо съм обляна в сълзи. Децата ме зяпаха учудено, бях много развълнувана. Тя ме пусна да вляза, качих се до тавана, огледах всичко и преоткрих къщата, моята къща - помнех отлично някои места. Това се случи през 1990 година, Берлинската стена бе паднала преди няколко месеца, още нищо не беше променено. Къщата на дядо също бе налице, само дето беше съвсем порутена, стените - ожулени, боята - опадала, но си беше същата боя, цветовете бяха същите, както и бравите на вратите, същите тапети, кресла, всичко си беше същото. Бях в плен на силно вълнение, дори не можех да говоря, сякаш в сърцето ми бе забит нож...
Семейство
Семейството е най-важното нещо в живота ми, аз съм се изградила за и около него. То е гнездо, сигурност, щастие. Семейството бе люлката на моето щастливо и обичливо детство - и когато аз създадох собственото си семейство, исках да предам любовта, която е основа на моето равновесие.
Като дете бях покъртена от прочита на романа на Ектор Мало "Без дом". Сънувах сънища, кошмари - не можех да си представя какво ли е да живееш без семейство. Самата аз бях закриляна, обичана, обожавана - поставях се на мястото на момченцето и преминавах през ужасяващи премеждия, представях си чудовищни обрати и сама плашех себе си. Макар да е възможно семейството да стане средище на омраза и на рани, да бъде човек без семейство ми се струва най-голямото нещастие, защото живеем, поне аз живея, за и чрез семейството си - аз не правя отклонения от моя път благодарение на семейството си и се надявам, че живея за него. Разбира се, Андре Жид е казал прословутото: "Семейства, мразя ви". Това си е страшно, но и да се опитваме да се измъкнем, и да не се опитваме, семейството е нещо основно, основополагащо, което ни сочи нашия път. Имала съм късмета да се изградя заедно с моето семейство, а не против него, нямаше нищо, което да ми тежи или да ме потиска - така че то си остана пристан, в който всичко е покой, нежност и мир.
Филм
Най-прекрасната ми преживелица в киното, най-хубавият ми филм без съмнение е "Черният ангел" на Жан-Клод Брисо. Той направи чудесни филми и по онова време възможността да работя с него страшно ми допадна: от една страна, той бе писал ролята за мен, а от друга страна - героинята беше ужасно хичкоковска.
Интригата се разгръщаше в херметичния и отровен свят на буржоазията от Бордле - без морал и закони - където главното бяха парите. Стефан, ролята, която играех, беше като черен ангел - затъпяла и безчувствена сред този свят. Естествено, имаше убийство, смущаващи чувства, желания...
Беше разкошно. Снимахме в Бордле, в един много красив замък, Жан-Клод Брисо ме наставляваше, правехме първи дубъл и на втория се получаваше! Така е то... певците били по-умели от актьорите, той така ми казваше.
Даваше ми за пример Франк Синатра. Той е играл в "Оттук до вечността" с Монтгомъри Клифт. Клифт бил възпитаник на "Актърс Студио" и за да остане доволен, му били необходими по петнайсет дубъла, докато Синатра се справял още при втория и ако снимали още, изпълнението му се влошавало... Певецът свиква да бъде директен, мята се незабавно във водата - нямаш избор, трябва да се справиш на мига, публиката е насреща ти. Също както и танцьорите, певците трябва да бъдат точни и съвършени още щом стъпят на сцената, защото са изложени на показ, няма втора възможност след дадено изпълнение, няма спасителна мрежа. Това изисква сериозно самонаблюдение, дълбока мотивация, цялостно владеене на тялото и дълги, многочасови репетиции.
Жалко, снимането на "Черният ангел" ми се стори кратко, така се кефех. Много ми харесва атмосферата на снимачните площадки. Аз съм участвала във филм като мъничка - исторически филм, екранизация по много известния роман на един от най-големите български писатели, Иван Вазов, в който се описват различни събития около окупацията на един град от турците през ХIХ век. Действието се развиваше в училище, имах съвсем нищожна роличка, но въпреки това си останах в селото три седмици. Запазила съм невероятни спомени, помня как си казвах, че сигурно е невероятно да бъдеш актьор, да се превъплъщаваш в различни образи. Когато сме деца, липсва граница между действителното, реалното и нереалното, въображаемото. Тъкмо затова децата са такива добри актьори, те забравят, че играят, раздават се докрай, просто са си на мястото, играта става действителност. В този първи филм се появявам за по-малко от две минути на екрана, но ми облякоха костюм, сложиха ми грим и оттогава киното си е за мен детска мечта, която преживях отново в прекрасното приключение с Брисо.
Снимачният екип става като едно малко семейство, човек се чувства обгърнат, закрилян, външният свят престава да съществува. Днес пак ми се иска да правя кино, важното е обаче да се намерят добра роля, добър сценарий и добър режисьор.
Дълго съм съжалявала, че не се снимах във филма на Жак Деми "Шербургските чадъри" - докато не осъзнах доколко подобно приключение би променило моя професионален и семеен живот. Този филм бе трамплин за всички, участвали в него, особено пък за Катрин Деньов... Такъв особен филм, красив, поетичен - подир него бих се занимавала все с кино, никога нямаше пак да пея и нямаше да узная до какъв възторг може да ме докара този занаят.
Обичам вълненията, свързани със сцената, те обогатиха моята чувствителност. Естествено, да играеш различни роли сигурно също ти носи много, но преживяването е съвсем различно - пеенето ми стана като втори живот, то е част от всекидневието ми. Дори когато не пея всеки ден, пеенето е неизменен и важен елемент от живота ми, от равновесието ми. Но пък ако бях станала актриса, бих се радвала да се снимам при Хичкок, при Уди Алън, при Кешловски, естествено - при Шаброл, също при Алмодовар...
Франция
Каквото и да се случи, Франция си остава страната на свободата. "Франция" е дума, която често съм чувала от дядо, когато бях малка. Той беше франкофил, целият му род говореше добре езика на Молиер, брат му дори пишеше стихотворения. Всички бяха израснали във френски колежи, включително в един йезуитски колеж, където на моя баща е преподавал монсеньор Ронкали, преди да стане Йоан ХХIII. Както в много източни страни, френският бе езикът на интелектуалците, на елита.
Затова преместването във Франция, независимо от драматичните причини, които ни накараха да напуснем България, бе направо като мечта за едно седемгодишно момиченце, каквото бях тогава. Мечта, подкрепена от желанията на нашите родители, които виждаха в нея края на всичките ни беди - едно вълшебно и далечно "другаде". Недостижима звезда. Родителите ми бяха щастливи да се озоват тук, пък макар и без пукнат грош, бяха благодарни за това. Огромната признателност към земята, която ги бе приела, си остана дълбоко в тях. Според мен французите не обичат достатъчно своята страна. Хора като нас, движени от желанието и потребността да се преместим, насладили се на щастието да се озовем тук и да получим свобода, са може би като посветени в нова религия, много по-възприемчиви, по-чувствителни към местните събития, отколкото всекидневно живеещите в родната си страна хора. Струва ми се, че обикновеният французин не е много голям патриот, но може би пък аз съм "свръхпатриотка"!
Първите ми спомени от Франция са градините, паметниците, Сена, пристройката към Съдебната палата - Консиержри, която изглеждаше съвсем като театрален декор. Първото впечатление, когато стъпихме на перона на Лионската гара, бе горещото кафе със сметана. Наскоро пак пътувах с влак оттам и от крайния перон, където спира "Ориент-експресът", когато човек погледне нагоре, вижда същото остъкляване, същата атмосфера. Незабавно от дълбините на паметта ми изникна отново мъгливата зимна утрин, през която рано, в пет часа, пристигнахме на тази гара, без да имаме представа къде отиваме. Бях спокойна, тъй като бях с родителите си и знаех, че нищо лошо не може да ми се случи, а те явно бяха щастливи, че са във Франция. Беше около Коледа, имаше специално осветление, отидохме да видим витрините на "Галри Лафайет", а баща ми незабавно ни поведе да разглеждаме Париж. Какво откритие! Колко огромно бе всичко в сравнение със София! Всичко изглеждаше ново, съвсем новичко, имаше коли, все си спомням изобилието от храни, улица "Монторгьой", търбуха на Париж, сърцето на Париж, никога не бях виждала изложени толкова продукти за ядене. Същинско безумие, коридорите от сергии, крещящите зеленчукопроизводители, провесените връзки банани... Помня как при падането на Берлинската стена хората се бяха втурнали в магазините да купуват банани... За тези хора, както и за нас, те очевидно въплъщаваха екзотиката, богатството, откритието, свободата... Спомням си първия ми банан! Беше на италианско-френската граница, в Триест. Влакът, отвел ни към нашия нов живот, спира за малко по-дълго време, баща ми слиза да се разтъпче. Връща се възхитен! Изпил е първото си кафе със сметана и ни носи банани! Аз съм осемгодишна, никога не съм яла такова нещо, майка ми избухва в смях, гледайки ме как правя за себе си невероятното откритие.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
