Сашка Братанова и Филип Трифонов са имали еднакво малки и скандални пенсии. Двама от най-играещите в киното актьори на 70-те и 80-те през 2018-а са открили заедно във Враца паметника на своя гуру – режисьора на „Момчето си отива“ и „Не си отивай“ Людмила Кирков, и са установили, че са били идентично и редовно унижавани от системата, отредила им малко над 200 лева за "прослуженото време". „Филип се оправяше сам – сам си пишеше пиесите, сам си ги поставяше, сам си ги финансираше... Аз правя същото – трудно е и е унизително“, сподели Сашка Братанова по Би Ти Ви. Тя и Филип преди доста години дълго време си партнират и в хита на театър "София" "Жестоки игри", а после остават извън борда на "щата".
А след като Филип Трифонов беше изпратен по последния си път с овации в столичния храм „Свети Седмочисленици“, стана ясно, че за малко е щял да бъде пренебрегнат и в смъртта си. Благодарение на факта, че поне е почетен гражданин на столицата, беше положен в Алеята на артистите в Централните софийски гробища – до поета Петър Караангов. До финалния пристан Филип беше изпроводен от трима от най-верните си приятели – Теди Москов, Елин Рахнев и Николай Гурдеров.
Историята на Филип Трифонов в киното, където ще се разпише в 40 филма, започва през 1955-а. Тогава Боян Дановски търси артисти за филма си "Точка първа от дневния ред" по Валери Петров, но отхвърля Филип Трифонов с аргумента, че „на това момченце му липсват вяра и наивност“. 17 години по-късно второкурсникът във ВИТИЗ влиза в новелата "Изпит" на Георги Дюлгеров по едноименния разказ на Николай Хайтов от сборника "Диви разкази". Героят му е бунтар – като Ран в "Момчето си отива". А когато за първи път прочита сценария на Георги Мишев, Фипо се залива от смях. Одобрява го и даскалът му – великият Апостол Карамитев. Пуска го с кеф на снимки – за разлика от другите преподаватели в Академията, които провалят първите роли в киното на не един и двама. И на терен студентът се озовава очи в очи с кралицата на седмото изкуство – Невена Коканова. Нейното секси Тинче само мълчи, а абитуриентът Ран всеки божи ден иска от сладкарката една боза от 6. Диалогът им с очи е уникален – наистина без аналог в БГ хрониките. Големият режисьор Людмил Кирков дори не им дава указания – те общуват съвършено пред камерите. Самият Филип обаче винаги казва, че тази хармония е била възможна единствено с Коканова.
„Много пъти са ме питали, особено на маса, имал ли съм "нещо" с Невена - като под "нещо" се подразбира някакъв плътски контакт. Започваха с репликите "Хубав филм беше „Момчето си отива“... Къде го снимахте? Във Враца ли? Ти на колко години беше? ... А Венчето?... Ей, тц, тц, тц..." Следваха няколко възклицания от сорта на "Как изпи толкова боза?!", за да стигнем до баш въпроса "А бе, ти, Венчето Коканова ... ли си я?" Аз веднага казвам "Няма такова нещо" и привеждам куп доказателства като "Тя е такъв свестен човек" и други подобни щуротии. След което събеседникът загубва интерес към разговора и видимо се натъжава. Истината е, че до 1973-та познавах Невена Коканова само от "Крадецът на праскови", където тя се целуваше с някакъв небръснат актьор на име Раде Маркович... И когато в "Момчето си отива" ме целуна леко по бузата, аз бях безкрайно приятно изненадан, но гладко избръснат. Като "целунат от Невена" после имах много работа в киното, за което съм ѝ безкрайно благодарен“. А бозата е важен елемент в арт изявите на Филип от най-ранно детство. Той е едва на 8, когато играе в първото си представление, „Зайко всезнайко“, а в паничката му вместо супа, е сипана напитката от хмел. Но истината е, че Филип Трифонов много пасва на историята, сътворена от Георги Мишев. Изключителният драматург в „Момчето си отива“ създава огледален на собствената си младост образ – чист, наивен, вдъхновен. Всеки от двамата – авторът и актьорът - сякаш дописва другия в още два екранни хита: "Преброяване на дивите зайци" и "Не си отивай".
В "Мадам Бовари от Сливен", последната лента до 10 ноември, в която влиза Фипо, той също е в стихията си. Казва, че филмът е незабравим за него, тъй като докато го произвеждат, чуват от радиото в хотела, че Тодор Живков повече няма да управлява България - не вярват на ушите си, но излиза самата „гола истина“.
Демокрацията обаче не се отразява добре на Трифонов. Между 1990 и 1992-ра мизерията в родината е толкова голяма, че заминава да работи като хамалин в Нюрнберг и, както сам се иронизира, се „издига“ до шофьор на камион. Пътува из цяла Германия – шегува се, че най-обича задръстването по магистралите, тъй като надницата му набъбва. Бачка като луд, за да докаже на германците, че българите не са най-големите мързеливци на света. Пробва се и в италианска фабрика за тортелини – реже мортадела. Но няма как яденето на корем да изкуши звездата в киното. Прибира се в София, за да подкара такси – без да се притеснява от смутените погледи на пасажерите. А после създава едноличния или европейския театър: „ЕТ-Трифонов“. Първият му моноспектакъл е по „Аудиенция“ по Вацлав Хавел. Следват авторските му изпълнения - същинско литературно кабаре: „Леки четива“ /„Секънд хенд“/, „Западна Германия - отечество мое“. В крайна сметка Павел Васев, който става шеф на Сатирата, кани Филип Трифонов на щат. Но нещата не потръгват и Фипо подава оставка с надеждата да се впише в Народния театър. Там се пенсионира, а пенсията му не надвишава 200 лева. През 2018-та Министерството на културата отхвърля молбата му за персонална пенсия за заслуги към БГ изкуството.
Филип Трифонов е известен и като отличен баща – на прекрасния скулптор Мартин и на Александра, която се занимава с културология. Най-много за актьора ще страда внучката Филипа.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
