Навсякъде нося макети с любимите ми влакови композиции, споделя рок динозавърът в автобиографията си
Защо пиенето и сексът за еднакво важни за рок звездите? Колко е значима първата кола за всеки мъж? Какво е усещането да станеш баща и дядо почти едновременно на 66? Това са едва част от въпросите, чиито колоритни отговори получаваме от самия Род Стюарт в откровената му книга „Род. Автобиография", която вече жъне успехи и на бг пазара, издадена от „Сиела".
В този по-скоро шантав роман авторът не спестява никакви подробности от своя жизнен и творчески път още от ранните си детски години до ден днешен. Не премълчава нито за борбата с рака, нито за страстта към блондинките, нито колко е трудно се прави секс в спален чувал.
Отклонение - в което нашият герой се захласва по един доста шоки ращ и отнемащ много време навик
През декември 2010 г. достигнах до крайъгълен камък в кариерата си. Появих се на корицата на списание „Мо дел Рейлроудър" за втори път. Появяването на корица на списание „Ролинг Стоун" е нищо в сравнение с това.
През 2007-а, когато „Модел Рейлроудър" за първи път публикува статия за това, което строя на най-горния етаж в къщата ми в Лос Анджелис, отзивите, които получих, бяха невероятни. Хора идваха и ми споделяха: „Много добре, Род. Аз от години тайно строях умалени макети на влакове, а сега, след като една рок звезда го пра ви, никой не се притеснява да си го признае".
Удоволствието е изцяло мое. Мога да спомена и Роджър Долтри, с когото от години разменям мейли за не говия английски макет, както и Джулс Холанд, който ре довно споделя с мен снимки и иска една моя сграда за своя макет. Франк Синатра-младши също е един от нас.
Но също така такива са и стотици хиляди други хора и аз
не се срамувам
че правя макети на влакови ком позиции. Може би съм леко внимателен, като повечето от нас, заради типичния отзвук, който се получава, за глупавите „Пуф-паф, Род" заглавия и т.н. Аз притежавам диплома от „Националната железопътна макетна асо циация на Америка", удостоверяваща, че съм „Експерт-строител на железопътни композиции". Извинете, че го казвам, но те не се получават само ако правиш влакчета и релси.
Във всеки случай не става въпрос само за влакове. Те не ме интересуват чак толкова. Аз не съм колекционер на влакчета и не различавам различните видове локомотиви, нищо такова. Онова, което ме интересува е моделиране то на един град и ландшафта около железопътната ли ния, опитвам се да го направя както трябва, да изглежда истински. За мен влаковете са просто сърцевината на всичко това, на моделирането.
Онова, което татко ми подари, когато бях на седем – това вече беше влакова композиция, един малък кръг от релси „Трианг" и електрически влак. Все още си играя с него, след като електрическата система се скапа, бутам влака по релсите ръчно. Когато станах тийнейджър, за почнах да строя от картон първия си голям макет, 180 см на 120 см, който ми изглеждаше огромен по това време. Но тогава татко ми купи първата китара и железопътните релси бяха изтикани назад за известно време.
Те си останаха там до пенсионирането на татко и преместването на родителите ми от „Арчуей" в една спретната къща, намираща се на две пресечки, на „Кену уд Роуд" 24 през 1966-а. Изградих макета в спалнята си, на нивото на перваза, върху картон с широчина 60 см, с един подемник с панти в началото – доста сложно от инженерна гледна точка, макар стаята да беше малка. На правих склонове от папие-маше, които биваха пресичани от тунел. Леглото ми беше натъпкано под перваза. Мама винаги трябваше да прекрачва внимателно, когато идва ше сутринта, за да ми даде чаша чай.
Рони Ууд пренощува веднъж на „Кенууд Роуд" – това може би беше по времето, когато „Джеф Бек Груп" съще ствуваше през 1967-а. Мама дойде със сутрешния чай, Рони се изправи в леглото: „О, благодаря ви, госпожо Стю арт" – и си прасна главата в долната част на макета, един инцидент, който той винаги ми припомня. А през една топла вечер изгубих цял влак с вагоните, когато той дерайлира и изхвръкна през прозореца, пръсвайки се на парчета върху бетона долу. Но вие сигурно сте чували за този инцидент: той остана в историята като Големия железопътен инцидент на „Кенууд Роуд".
Музиката още веднъж ми попречи
когато соловата ми кариера и „Фейсис" тръгнаха нагоре, и хобито ми бе изоставено до 1971-ва, когато си купих къща на улица „Кранборн Корт", близо до Уиндзор, където съединих две спални. Това си беше сериозен макет: направих две основи, поставих релсите и свързах кабелите.
Но макетът трябваше да бъде изоставен, когато се преместих в Америка през 1975-а. На улица „Каролууд Драйв", Бевърли Хилс, където живях с първата ми съпруга Алана, аз се занимавах със строенето на сгради от кон структори, но нямах макет, върху който да ги поставя. Сегашният ми макет стана възможен, когато построих къщата, в която живея сега, в „Бевърли Парк" през 1993-а, докато бях женен за Рейчъл Хънтър. Малкълм, личният ми асистент по това време, който работеше за „Страйдър", но после дойде във „Фейсис", също изготвяше макети и ми помогна да положа релсите.
Намира се на тавана в къщата, в една стая с дължи на петнадесет метра и ширина шест и половина, има и работилница по протежение на коридора. Макетът е базиран на американски град в преходния период между парата и дизеловото гориво; дизелът току-що е навлязъл. Значи става въпрос някъде за 1945-а, краят на войната. Обикновените покриви показват това: няма тела на кли матици или тръби, освен по някои от големите фабрики, които по това време започват да поставят охладителни системи. Има и една градска част, която би могла да е от всеки голям град от този период, с небостъргачи, някои от които са високи метър и половина, има и индустриа лен район, с фабрики и нефтена рафинерия, а релсите пре минават през цялата околност. Макетът е подобаващо осветен, навява се усещане за следобедно слънце, а и има озвучителна система за околни шумове. Около две трети е завършен, така че имам още работа. Ник Бароун, кой то управлява магазин „Общи макети на влакове" в Ел Ей, идва и ми помага с нещата, които не мога сам да направя – електричеството не е силната ми черта – а мостът над реката е моделиран по Бруклинския мост и бе направен от един приятел, който изготвя архитектурни макети. Но с изключение на това, сградите, уличните платна, из рисуваните човешки фигурки са направени от мен.
Сградите ме очароват, особено процесът на ста реене, ерозирането. За сравнение правя много снимки на сгради, особено когато съм на места като Чикаго или Канзас Сити, големите влакови градове. Дори и най-простичките неща, като ръждата по парче нагънато желязо, може да се окаже много сложно за копиране. Един ственият начин за направата им е гледането на фото графиите и правилната работа с боите, пастелите и мастилата. Все едно си архитект: понякога поставяш сгради, а те изглеждат неправилно и трябва да се махнат. Но аз имам око за точното им разположение и за размери те им.
Постройките, които правя, са от конструктори, или приспособени от конструктори. Три куфара с меки стени пътуват с мен навсякъде, в които куфари има бои, инструменти и модела, над който работя в момента. Големите конструкции ги правя на части и после ги сгло бявам, когато се прибера. Тези куфари пътуват из целия свят. Когато резервираме стаи в хотелите по време на турнетата, изискваме голяма и удобна маса и силно ос ветление, и от Джакарта до Саскатун, много тихи и до някъде свободни следобеди биват прекарани в моделиране.
Когато съм вкъщи, казвам, че един ден е прахосан, ако поне малко време не изкарам в работа по макета. На жена ми Пени ѝ харесва, понеже си стоя горе и не ѝ се пречкам из къщата за известно време. Но това си е доста пристрастяващо – и изцяло поглъщащо времето.
Светът из чезва, докато работя.
Обаче няма никакво носене на шапки с козирки, раз махване на флагчета или надуване на свирки. Дори още по вече, ако някой, намиращ се близо до макета, бъде хванат в издаването на влакови шумове, ще бъде изхвърлен със сила, без никакви допълнителни обяснения.
Дъщеря ми Руби наскоро се качи горе и каза, че се е за мислила за следното нещо: „Ако не познавах баща си, щях да кажа, че човекът, отговорен за всичко това, е психо пат."
Ами, това си е една гледна точка. Аз предпочитам да си спомням онова, което татко ми каза. Той винаги по втаряше: „За да се чувства задоволен един мъж, има нужда от три неща, сине: работа, спорт и хоби."
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
