Светослав Иванов броди с перо из горещите точки на планетата
Животът е пътуване. Накъде и как, всеки избира сам. Маршрутите на Светослав Иванов се разминават с екзотичните острови, шезлонгите край басейна и коктейлите с много лед. Няма никакви писмени сведения водещият на предаването "120 минути" по бТВ да е бил на подобни места. Днес една книга, на чиято корица стои неговото име, сочи най-добре посоките, към които през годините е крачил телевизионерът - "Там, където загинаха дърветата". В нея мирише на барут, смърт, горещо е, дори когато е зима, добри хора живеят до жестоки убийци...
В село Дара базмар, на около 30 километра от град Ербил по пътя за границата с Иран, има едно дърво. С това изречение започва книгата на Светослав Иванов. Иракчаните смятат, че въпросното древно растение е дух. Ако имаш мечта или болка, трябва да забиеш пирон в ствола му и желанието се изпълнява, а болката отминава. От хилядите забити пирони днес дървото е изсъхнало, сгърчило се е безпомощно и само хиляди мравките намират убежище в него. В Израел пък дънерите на някогашни маслинови градини, изсечени навярно за отмъщение на врага или мерки за сигурност, стърчат нелепо, забравили, че някога са давали плод и че клончето на техните прадеди е станало символ на човешкия мир. В столицата на Афганистан Кабул е друго... И същото: За тридесет години война там не е останало нито една дърво.
Това пише скитащият из горещите точки журналист. Светло, райско кътче, с пеещи птички в книгата му няма. Разказът му е уж за дърветата, а в действителност научаваме повече за хората. "Политиците не са любимите ми събеседници. Обичам хората по улиците. Пред очите ми още е онзи дядо, който в град Ербил, на север в Ирак, бе седнал на тротоара да продава броеници. Привлякоха ме изразителните черти на лицето му, а думите му никога няма да забравя: Дано вие, младите, живеете в един по-добър свят. В устата на някой лъскав политик това би прозвучало патетично, но не и в неговите. Той страдаше, но и вярваше. Срещал съм много интелигентни хора и те винаги са ми помагали", казва Светослав.
След това за миг разказът му ни отнася в санаториума за деца, пострадали от взривове край Кабул. Там има и цех за протези. В земята на Афганистан са заровени 20 милиона мини. Те гърмят и не питат за възрастта на тези, които ще убият и или осакатят. И най-невинните не са пощадени. Какво не пожелахте да напишете в тази книга, питам го. Репортерът се замисля: "Няма такова нещо. Стремял съм се да пресъздам преживяното, като съм се въздържал да говоря за неща, които не си спомням ясно. Не исках да изкривявам събития и образи."
Всеки от десетте репортажа на Светослав Иванов далеч надминават рамките на един филм. "В телевизията има закон: Не можеш ли да го покажеш, не го казвай. В книгата мога да говоря повече за нещата, които съм почувствал. Тук съм повече аз, с всичките ми страхове и наивност, над която днес се надсмивам", казва той. После се връща към първото си пътуване. "Когато тръгвах за Ирак, бях само на 23. Повлиян от репортажите на световните агенции, реших да си пусна брада и да заприличам на местните. За два месеца обаче само нелепо окосмях. Гидът, който ме посрещна, се засмя: Абе момче, обръсни се, дошъл си сред нормални хора. Защо си се направил такъв?", продължава да разказва Светльо.
Ето и една весела история от донякъде страшните пътувания. Не става въпрос за някакъв велик герой, а за човек, поел риска заради честта на професията. "В Афганистан бях непрекъснато сред военни от американската армия. Носех бронирана жилетка и каска и това ме плашеше много. Облечен така, за останалите бях военен, не журналист. Затова още на втория ден свалих бойното снаряжение. За мен бе много по-безопасно да се разхождам по улиците на Кабул цивилен, отколкото да пътувам с военен конвой, който може да бъде ударен." И пак на шега телевизионер подчертава, че в тази част на света той няма вид на типичен чужденец. Няма ги русите коси и сините очи - американецът от голямото списание, който пътува из Кабул, винаги легнал на задната седалка на джипа.
Лондон е единственият голям европейски град в книгата на Светослав. Авторът попада там за първи път преди 13 години. А при следващите си пътувания забелязва, че най-мащабният мегаполис на Стария континент вече е приютил най-неочаквани персонажи. В него спокойно действат организации, забранени в половината свят. Вижда протестни акции с искания за всеобщ халифат. "Парадокс, но политиците от Острова с много енергия предупреждаваха за заплахата от източноевропейската емиграция, а в същото време допуснаха всякакви хора безконтролно да се впият в техните общества. Аз съм толерантен човек, но това, което видях в Лондон - демонстрации за крайно мюсюлманско господство, наистина ме потресе."
Точно в Лондон Светослав разбрал какво се е случило с онзи затворник от Гуантанамо, който приехме в България. След като пристигнал у нас, той лежал няколко месеца в болница. Тук се оженил за приятелката си. Някаква лондонска организация събрала пари, за да го спаси от мизерията. В английската столица има офиси, където това се разказва съвсем спокойно, без никаква мания за конфиденциалност.
Религията ли е виновна за лошотията на тази земя, е въпросът? "Не мисля", е отговорът на човека, видял толкова много световни конфликти. "Хората са едни и същи навсякъде. Раждат се еднакви. И в същото време в доста страни децата горят в мъка и тотална липса на образоване. Усмивката им изчезва, изродена в тъга. Те озверяват от малки, за да се превърнат в лесна за манипулация армия от милиони необразовани сенки. Не религията е виновна", категоричен е журналистът. Просто между цивилизациите е зейнала дупка. Издигнала се е стена, която не могат да разрушат.
"Много ми се иска, размечтава се авторът на "горещата" книга, след години, когато хората четат пътеписите ми, да се питат: Ама настина ли е било толкова трагично? После да поглеждат навън и да виждат, че всички дървета цъфтят".
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
