Пътят към злите роли минава през психози и желязна дисциплина
Не е никак случайно, че смъртта на Джаро и оттеглянето на Куката от "Под прикритие" предизвикаха масова покруса сред феновете на кримката. Понеже, напук на морала, антигероят почти винаги приковава вниманието по-силно и от най-големия добряк. И едни от най-култовите образи в киното ("Кръстникът", "Белязаният", "Криминале", "Боен клуб") обикновено са хора, чиято душа и дела отдавна би трябвало да стоят зад решетките.
Как се прави добър антигерой е сложна задача - първо на сценариста, а после и на актьора, който трябва да наложи кожата на лошия върху своята. Всеки от майсторите в жанра на злодеите има собствена технология, метод и стил, които се учат с години. Към това можем да добавим и неизбежната помощ от гримьорите, които знаят как да придадат на едно лице необходимата коравосърдечност, ако тя липсва в самия актьор. Така или иначе малцина са истинските таланти, които умеят да влизат докрай в природата на злото. Ето какви са техните тайни.
Йосиф Сърчаджиев: Походката на змията
Може би най-добрата роля на злодей в българското кино изобщо завинаги остава дело на Йосиф Сърчаджиев. Стоманеният поглед на Караибрахим във "Време разделно", първичният ужас, който предизвиква още с появата си и някакво могъщо усещане за власт и жестокост са запазената му марка. Йосиф Сърчаджиев разказва, че след ролята на еничаря, който сънува протегнатите ръце на майка си, дори хората по софийските улици са го отбягвали. "Дяволски принц от царството на мрака, измъчван от детските си спомени", пише за него Ален Бургмайстер във вестник "Фигаро". Как обаче големият български актьор постига такова съвършенство?
"Аз не мога да играя такава роля. Това ми е чуждо, не е свързано с моята същност", казва Йосиф на Людмил Стайков, когато режисьорът го моли да влезе в ролята на Караибрахим. Людмил обаче настоява. "Моля те, искам това лято да се опиташ да се движиш бавно. Искам да станеш на змия", отговаря Людмил. Йосиф приема предизвикателството. Променя погледа си, походката си, докато стигне до онзи плавен и властен темп, с който Караибрахим се движи в Родопите. "Райна, жена ми, ми казваше: Ти не си змия, ти си гаден змей! Подготовката за ролята дори направи атмосферата вкъщи тежка и неприятна", спомня си Сърчаджиев. Който въпреки безупречното си превъплъщение все още носи тъжен спомен за една от сцените - тази, в която минава през отрупана трапеза и рита храната. Йосиф си спомня лицата на натуршчиците, участвали като масовка във филма, когато започнал да ходи върху хляба: "Гледам около мен лицата на хората, виждам как си казват - това не е кино, това е живот, и тоя човек мачка моя хляб. И аз се ужасих! Запитах се: Какво правим ние, какво правя аз? Изкуство ли?! Не! Това е жестоко нещо!". Но сякаш е неизбежно: змията, още с библейската си поява, не е склонна на компромиси. Както и Караибрахим, когато прокарва ръка през главата си и казва, че душата му отдавна я няма.
Джаро: Всичко е техника
Михаил Билалов е от актьорите, които рядко говорят със симпатия за образите си - особено за издигнатия в култ от феновете Джаро. Билалов често твърдеше, че героят трябва да получи възмездие и дори го наричаше "боклук и парцал". Обикновеното актьорите стигат до образа по обратния път - като се опитат чрез силна емпатия да проумеят и пресъздадат начина, по който персонажите им са станали антигерои. Мишо обаче никак не щади Джаро, което говори за следното: Билалов просто е брилянтен техничар. Той е от малкото актьори, които имат желязна дисциплина, живеят с мисълта за персонажа, упражняват на макс интонацията, гримасите, погледа, походката. Способен е така и да не се привърже към героя си и въпреки всичко да изглежда потопен в него сякаш са близнаци: рядка дарба, подплатена с много труд и талант.
Хопкинс играе на принципа на подводницата
Хемингуей има една прочута фраза: "Хубавата проза е подобна на айсберг, седем осми от които е скрит под водата." Антъни Хопкинс прави същото в киното. "Обичам да играя като подводница - повече да скривам отколкото показвам, но зрителите сами да отгатват какво тая на дълбоко", казва човекът със стъклени сини очи и "Оскар" за "Мълчанието на агнетата". Сър Антъни притежава страхотното чувство за такт и овладяност, което прави всеки негов злодей още по-заплашителен. Понеже яростта, гневът, крясъците издават слабост и страх. Друго е да видиш злодей, който е смразяващо сдържан, вглъбен, с онази застинала психарска полуусмивка, която е специалитетът на Хопкинс. Антъни е голям противник на основния метод, който повече актьори ползват - ако трябва да изиграят зъл герой, те се изолират от средата си, нарочно провокират злото в себе си, опитват се да се слеят в мисълта си с образа и се подлагат на жестока психоатака, за да достигнат желания персонаж. "Изобщо не го разбирам това. Повечето актьори умишлено се докарват в състояния, в които да се чувстват напълно нещастни. На снимачната площадка стават напълно гадни копелета, понеже нали трябвало да не излизат от образ. За мен това е работа и само работа. Няма да превръщам живота си в ад, просто за да изиграя човек, чийто живот е такъв", казва сър Хопкинс.
Ал Пачино: Първо луд, после улегнал
Майкъл Корлеоне, Тони Монтана, Сони в "Кучешки следобед" и още куп гангстери. Как Ал Пачино успява да се намъкне в душата на злите типове? В първите си роли, особено в "Кръстникът", Ал действа на принципа на максималното вживяване. Докато снимат култовата лента на Франсис Форд Копола, Пачино непрестанно поддържа гангстерското си излъчване и не излиза от ролята дори и вън от снимачната площадка. "Бях щастлив, вдъхновен, готов да се раздам докрай. Бях Майкъл Корлеоне във всеки един миг", разказва години по-късно големият Ал. След време обаче Пачино решава да смени метода и просто да се придържа към безупречния си професионализъм. "Ако можех да се върна в младостта си, щях да си кажа: Човече, престани да бъдеш актьор през цялото време. Просто бъди себе си. Когато си на снимачната площадка бъди актьор, но после недей. Важно е да влизаш в ролята, но е важно и да умееш да излизаш от нея", споделя Пачино. Самият той твърди, че винаги му е било странно как големият пробив в кариерата му е настъпил с куп криминални роли. "Всъщност през целия си живот обичах най-много театъра, комедиите, Шекспир. Но просто се случи така - хората ме знаят най-вече като човек, който държи пистолет и крещи, независимо от това дали е престъпник или полицай", изповядва се култовият актьор.
Дей-Люис е маниак
Даниел Дей-Люис е вероятно актьорът, който прави най-големи жертви за ролите си, а поведението му по време на снимки често граничи с лудост. Щом веднъж влезе в ролята си, Дей-Люис отказва да излезе от нея, независимо дали камерите снимат или не. По време на снимките на "Линкълн" той постоянно подписва съобщенията си с "А" (от Abraham), а за загрявка прочита над 100 книги за живота на президента. В "Моят ляв крак" Дей-Люис играе парализиран мъж и отказва да стане от инвалидната количка на снимачната площадка, принуждавайки екипа да го пренася на ръце над препятствията. А когато с жена му Ребека Милър правят заедно "Балада за Джак и Роуз", Даниел се изнася от къщи, започва да живее на палатка и иска всички да го наричат Джак. Най-откачената му проява е по време на снимките на "Последният мохикан". Тогава единственият актьор с три "Оскара" за главна роля се научава собственоръчно да ловува и дере животни. На всичкото отгоре отказва да яде всичко, което не е убил сам. Дей-Люис дава заявка за странностите си още в началото на кариерата си. Като млад играе Хамлет в Националния театър в Лондон. Но по средата на представлението напуска сцената. Обяснението му - видял призрака на собствения си баща и изпаднал в нервно разстройство.
Машината Браян Кранстън
Breaking Bad, сериал номер 1 в историята на телевизията (с най-висока оценка в IMDB и признат за такъв от "Гинес"), дължи успеха си на куп фактори, от които най-важният е изумителната игра на Браян Кранстън. Актьорът, който беше не особено познат добре преди ТВ сагата, получи фенско писмо не от кой да е, а от самия Антъни Хопкинс. В продължение на пет сезона го виждаме в страхотна амплитуда - от отчаян и болен от рак 50-годишен учител по химия до главатаря на наркомафията в американския Югозапад. Браян има славата на един от най-трудолюбивите актьори зад Океана. Той е прецизен, рационален тип, който методично следи прогреса на ролята и знае как леко и незабележимо да премине от герой в антигерой. В Breaking Bad той следи внимателно килограмите си - в началото е леко затлъстял, а с всеки следващ епизод смъква малко от теглото си, за да постигне реална фигура спрямо напрегнатата си работа на готвач на амфетамини. С времето походката му става все по-бърза, стойката все по-изправена, погледът - все по-студен и пронизващ. "Обичам този преход - от несигурност към самоувереност. Това беше моят преход в живота, такъв е и този на Уолтър Уайт в Breaking Bad. Може би заради това образът му ми допадна толкова много", казва Кранстън.
Тактиката на сценаристите
Основното правило при построяването на добър антигерой според майсторите на сценариите е да го напълниш със сантимент, привързаност, чувство за дълг и любов. Тоест, онази филмова хватка, при която симпатизираме на образа, защото злото, което върши, идва заради нещо нежно и красиво в сърцето му. Добрите антигерои съчетават странна смесица между безскрупулност и копнеж към нещо. Енциклопедичният пример за това е Дон Корлеоне - брутален мафиот за всички останали, в основата на който обаче стои неизразима загриженост към семейството му. Формулата става бетон, ако през образа манифестира реално и споделимо с всичко хора човешко чувство. Например тягата към отмъщението, която всеки изпитва, когато се чувства предаден. Антигероите са особено симпатични и заради това, че постоянно са поставени на жестоки изпитания, пред които един добряк няма как да застане, тъй като е по дефиниция опазен от личния си морал. Всяко брутално действие може да бъде или разбрано, или оправдано, ако е мотивирано от нещо добро в душата на злодея. Освен това антигероите са истински машини за добри реплики - достатъчно е да си припомним лентите на Тарантино, които бъкат от тежкарски лафове.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
