През есента на 1948-а Ърнест Хемингуей и четвъртата му съпруга посещават за пръв път Венеция, която очарова писателя. Тогава той е почти на 50 и не е публикувал роман от цяло десетилетие. И ето, че не само градът грабва сърцето му, но и негова жителка – Адриана Иванчич, красива венецианка, току-що завършила гимназия. Връзката им - по твърдение и на двамата чисто платонична – продължава дълги години, през които Адриана вдъхновява с 3 десетилетия по-възрастния Хемингуей да завърши великите си финални творби. Всичко това разкрива увлекателната книга на Андреа ди Робилант, която по-скоро се чете като роман, отколкото като биография. В нея срещаме любовници, бивши съпруги, приятели, издатели и дори напълно непознати хора, които Папа увлича в своите празнувания, мании и драми.
Андреа ди Робилант е роден в Италия, получил е образованието си в Колумбийския университет, където специализира „Международни отношения“. Автор е на „Венецианска любов“, „Лучия: венецианският живот в епохата на Наполеон“, „Неустоимият север: от Венеция до Гренландия по следите на братята Зен“ и „В преследване на розата“. Живее в Рим. Той дава чудесен старт на новата литературна година, като ни повежда към Венеция с тази спираща дъха история за Хемингуей и неговата последна муза. Самият автор ще представи творбата си в София на 22 януари в Casa Libri с вход свободен. Ето и откъс от пролога на „Есен във Венеция“.
„През есента на 1948 година Ърнест Хемингуей и четвъртата му съпруга Мери Уелш пътуват до Северна Италия и за пръв път посещават Венеция. Не са го планирали така: първоначалното им намерение, когато отплават от Куба, е да слязат на сушата в Южна Франция, да пътуват с кола през Прованс и да се отправят към Париж. Но механична повреда ги принуждава да спрат в пристанището на Генуа. Хемингуей добре е опознал града през младостта си: тъкмо от Генуа той отплава към дома на борда на „Джузепе Верди“ след Първата световна война и на два пъти се завръща там през двайсетте години – веднъж със задача като млад репортер и втори път на почивка с първата си съпруга Хадли Ричардсън.
Когато Хемингуей стъпва на италианска земя, старите спомени се събуждат и той се поддава на копнежа отново да види страната. Двамата с Мери поемат на продиктувано от случайността пътуване, което ги отвежда в езерната област в Ломбардия, после до Доломитите и накрая във Венето и Фосалта ди Пиаве, където Хемингуей е гледал смъртта в лицето вечерта на 8 юли 1918 година като дързък хлапак от Оук Парк, Илинойс, и са оставали две седмици до деветнайсетия му рожден ден.
Фосалта е на не повече от двайсет и пет километра по права линия от Венеция. Младият Хемингуей никога не е имал възможност да посети този град – ранен е само дни, след като се озовава на фронтовата линия. Накрая успява да го види 30 години по-късно – пристигат там с Мери в ясна лунна вечер. Венеция надхвърля надеждите му – тя е „абсолютно дяволски прекрасна“.
На Хемингуей му остава по-малко от година до петдесетия му рожден ден. Не е издавал роман от близо десетилетие и се бори с неоформен ръкопис. Критиците го смятат за автор от миналото, сега цялото внимание е за новите млади писатели, създали си име след Втората световна война. Бракът му не предлага особено много удоволствия. Всъщност пътуването до Европа поне отчасти е опит да се съживи един креещ съюз.
В това отношение първите няколко седмици в Италия изглеждат обещаващи: Хемингуей е в отлична форма и Мери рядко е виждала съпруга си в такова приятно настроение. Но в началото на декември нещата вземат неочакван обрат. По време на лов на патици в лагуната Хемингуей среща Адриана Иванчич, впечатляваща 18-годишна девойка, току-що завършила гимназия, и се влюбва в нея. По-късно Хемингуей пише, че когато видял Адриана за пръв път, изпитал усещането че е „поразен от светкавица“ – клише, което вероятно никога не би използвал освен в оригиналния митологичен смисъл, за да опише своята безпомощност пред каприза на боговете.
Прелестната, прелъстителна и палава Адриана става муза на Хемингуей в най-класическия смисъл на тази дума. Тя внася радост в живота му, вдъхновява го, кара го да се чувства отново млад – понякога дори дете, ако се съди по игривите му приумици. И най-важното, нейното присъствие напълва пресъхналия кладенец на творческите му сокове и го води към забележителен литературен разцвет в късния сезон на живота му.
Плод на първото пътуване на Хемингуей във Венеция през 1948–1949 година е „Отвъд реката, сред дърветата“, загадъчен и дълбоко автобиографичен роман. Следва „Старецът и морето“, съвършената новела, написана от него в блажения период, когато Адриана му гостува в Куба. Докато е в плен на нейното очарование, Хемингуей пише голяма част от „Безкраен празник“ и напредва с два романа, вехнали с години и издадени посмъртно – „Острови на течението“ и „Райската градина“. Любовта към Адриана предоставя на Хемингуей творчески подем, убягвал му от години, какъвто Мери при цялата си преданост към своя мъчен съпруг невинаги е способна да извика. Много е изговорено и писано за това дали Хемингуей и Адриана са били любовници. Няма спор, че отношенията им са носели силен сексуален заряд от самото начало – писмата им свидетелстват за това. Имало е моменти на голяма интимност помежду им – във Венеция, в Париж, в Куба, когато границата може да е била прекосена. Но аз вярвам, както Адриана винаги е твърдяла, че връзката им е останала по същество платонична. Самият Хемингуей е гледал на нея като на идиличен съюз, напълно отделен от земния живот. Понякога я е назовавал с испанския израз „una cosa sagrada“ – нещо свещено, което всички, дори съпругата му, трябвало да уважават и закрилят. Разбира се, да придава святост на любовта си към Адриана е било още един начин да снеме напрежението и отговорността от нея. Но това не променя фактите: той е женен мъж, прехвърлил петдесет, вече попрецъфтял, безнадеждно хлътнал по два пъти по-младо от него момиче.
Хемингуей открито обсъжда с Адриана желанието си да напусне Мери и да се ожени за нея. Но Адриана твърди, че никога не е гледала сериозно на подобна възможност, а я е приемала като чиста фантазия – тя произхожда от консервативно католическо семейство и живее в страна, където разводът дори не стои за обсъждане. Самият Хемингуей е наясно, че това никога не е било реална възможност, но му е доставяло удоволствие да си бленува.
Междувременно клюкарските вестници и списания не млъкват по темата. Скандалът е надвиснал над Адриана от самото начало и с времето става все по-отровен. Хемингуей е пределно наясно каква вреда нанася на репутацията ѝ (може би не чак толкова добре осъзнава психологическите последствия в дългосрочен план). Но угризенията му никога не са чак толкова силни, че да го накарат да сложи край на тази двусмислена и неловка ситуация, та дори и това да означава евентуално да съсипе живота на обичаната от него млада жена...
Като младеж – тогава живеех в Ню Йорк – научих, че Адриана сама е отнела живота си след продължителна борба с депресия. Погребана беше в малко гробище близо до къщата ни. Надгробната плоча бе красиво издялана от „пеперино“, тъмносив камък, типичен за региона; надписът бе на немски с готически букви: Адриана, графиня фон Рекс. Когато и да минех покрай гробището, виждах, че гробът е добре поддържан и 9 вечнозелените средиземноморски храсти са грижливо подрязани.
70 години по-късно венецианците още говорят за това, сякаш е клюката на сезона. Един ден отидох да посетя Джанфранко, по-големия брат на Адриана – бил е като по-малък брат на Хемингуей и дълги години е живял с него в Куба. Джанфранко бе наскоро прехвърлил деветдесет и не беше в много добра форма. Но бях заинтригуван да науча, че неотдавна е продал последния си набор писма до Хемингуей на библиотеката „Джей Еф Кей“ в Бостън, където се помещава „Колекцията на Хемингуей“.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
