Мехмед Карахюсеинов се самозапалва по време на Възродителния процес, за да спаси името си
За него Константин Павлов пише, че е унищожил тялото, за да спаси душата. Дъщеря му Севара - че се е самозапалил, за да запази честта си. Когато обаче на 2 февруари 1985 година българският поет Мехмед Карахюсеинов се спира на излизане от стаята, вперил за дълго поглед към дъщеря си, никой не подозира, че след няколко часа ще открехне друга, непозволена и страшна врата - най-тъмната, тази към самоубийството. Тогава Севара е петнайсетгодишно момиче, а баща й още e в разцвета на силите си, ненавършил четиридесет. Близките му ясно помнят песента, която е слушал замислен хиляди пъти, преди да посегне на живота си. Иглата на грамофона в апартамента му в София е разранила плочата с Висоцки, разказваща за своенравните коне, препускащи към ръба на пропастта. В спомените на семейството му е запечатана тази картина: дрезгавият болезнен глас на Висоцки и вцепенението, с което Мехмед слуша песента за конете отново и отново. А навън е било сковано от лед, през студения февруари на 1985 година, когато Възродителният процес удря своя пик и шества победоносно из цялата страна: сменят се имената на хиляди български турци против волята им. Вместо да се откаже от името си, в навечерието на собственото му преименуване, Мехмед се оттегля в малка къщичка на Витоша, притежавана от семейството му. Обзет е от пределно отчаяние, с кибрит и туба бензин.
Но да се върнем в началото.
Историята на самозапалилия се български поет Мехмед Карахюсеинов е премълчавана години наред и се знае в детайли единствено от близките и семейството му. Днес него го няма, дъщеря му живее в Бургас, съпругата му в София, синът му в Стокхолм. Приятелите му го помнят като Мето, така го наричали. Някои от тях пазят негови картини, които им е подарявал - освен поет Мехмед е и добър художник. Стиховете му никога не са публикувани в книга приживе от официалните издателства по време на социализма. Повечето го помнят като красив и вглъбен мъж, с богат вътрешен свят, огромно чувство за достойнство и прекрасна поезия. Изключителна повторяемост в описанията на близките за Мехмед имат две думи: едната е "чувствителност", другата "честност".
Роден е на 8 октомври 1945 година в село Севар, но прекарва по-голямата част от живота си в София. Говори и пише на български. Светски човек, не религиозен. Учил е в столичната Руска гимназия.
Превежда десетки турски поети и писатели, сред които и Назъм Хикмет. Със съпругата си - Шемсие, или Шери, както я наричат всички, се познават още от ученическите си години. Оженват се млади, след като Мехмед свършва с казармата. Заживяват в София. Поетът сменя различни професии - печатар, уредник, строител. Бил е и осветител в Киноцентър "Бояна", където се запознава с големия Константин Павлов по време на снимките на "Чуй петела". Павлов харесва стиховете на Мехмед и го окуражава да пише. През 1970 г. се ражда дъщеря му Севара.
"Татко ми четеше на глас. Вкъщи имаше и още има страшно много поезия. Спомням си нещо - онази песен на Висоцки, за конете, които препускат към пропаст. Около запалването, нея слушаше постоянно на грамофона. Тръпки ме побиват, като си спомня и за един портрет на поета Назъм Хикмет, беше окачен в стаята. На тоя портрет лицето на Назъм Хикмет е обвито в пламъци и той гори. Умирах от страх. И сега ме хваща страх. Това, с този портрет, не беше случайно", споделя дъщеря му.
Не беше случайно
Бащата на Мехмед е Хасан Карахюсеинов - издигнат в партията човек, журналист, поет, депутат, работи и към външния отдел на ЦК на БКП. Зам. главен редактор на сп. "Нов живот", член на Съюза на българските писатели. Близък е на Георги Джагаров и Пенчо Кубадински. Хасан Карахюсеинов е човек със сериозен авторитет сред турците в България. Има четири издадени стихосбирки. Самият той подкрепя Възродителния процес и е един от основните пропагандатори на преименуването на българските турци.
Ахмед, брат на Мехмед: Баща ни пишеше по поръчка. За да ти отпечатат някоя книга и си турчин тогава, трябваше да има 4-5 стихотворения, посветени на родината. Мехмед също беше пратил стихосбирка, но тя се залежа в едно издателство и нищо не стана. Искаха от него да защити Възродителния процес и само така щяха да му я публикуват. Мехмед, разбира се, отказваше да направи нещо подобно. Бяхме му пратили нещата в "Народна младеж". Седяха там 3-4 години. Бяха 3 папки с поезия. Отказаха ни с мотива, че "в момента има по-важни неща".
Единствената реална възможност за Мехмед е била да действа като самоусъвършенстващ се интелектуалец, което го предпазва от каквато и да било политическа конюнктура. По природа той е аполитичен, лиричен поет: цената, която властта изисква от него обаче е да замърси стиховете си с пропаганда, за да бъде публикуван.
Янко Станоев, писател: Често ходех на гости при баща му. Той четеше негови стихотворения. Синът ми пише добре, така казваше. И на мен стихотворенията на Мехмед ми харесваха, взех няколко и ги занесох в "Литературен фронт", но дали ги отпечатаха? Не помня. Но си спомням, че след като четяхме поезията на малкия, баща му казваше: "Синът ми е много самотен. Няма разговор с мен, отчужден е, не мога да стигна до него. Син ми е, а не мога".
Мехмед е безкомпромисен. Не желае да се включва като системник в йерархията на питомците, която социалистическата власт обгрижва. "Те са купени хора", неведнъж казва за голяма част от българските писатели, разбира се, без да включва сред тях любимия му Константин Павлов. Често цитира и Хемингуей с думите, че само бездарниците се обединяват в съюзи. В един момент все пак публикуват във вестник негово стихотворение. Щастлив да види, че най-сетне е достигнал до хората, той замръзва, когато дочита стиха: сменяли са му думи, зачерквали са изречения...По-късно Мехмед написва в бележника си следното стихотворение:
Редактори
Накъдето се обърнеш в този град,
отвсякъде редактори извират.
Походката ти, облеклото редактират,
говор, жестове, желания,
носове, крака, уста,
редактират мълчания...
Те биха редактирали и красотата,
биха редактирали човечността,
а ако имаха и още малко власт,
те биха редактирали и вечността.
Отказът му да обслужи "редакторите" очаквано принуждава Мехмед през целия си живот да чете стиховете си предимно на неговите роднини. Единствените му книги издава братът Ахмед и неговата племенница Алина Караханова, заедно с мъжа й. Разбира се, те са "самиздат", в роднински тираж. Едната Мехмед озаглавява "Слухар" и е отпечатана едва в 11 бройки. Другата излиза отново апокрифно, през 89-та, в четиридесет бройки.
Искаше да изкрещи
В началото на 80-те поезията на Мехмед става все по-мрачна. Той се затваря в себе си. Често е непроницаем за околните, а какво става вътре в него, можем да гадаем единствено от стиховете му.
"В душата му беше водовъртеж. Той искаше да изкрещи", казва дъщеря му. През 1983 г. Мехмед написва стихотворението "Виновният".
Виновният
Ако нещо някъде се крадне,
ако някой е паднал,
ако някому слагат окови,
аз съм виновен.
Ако някой е болен,
ако някъде някой загива
или пък умира безлично и тихо,
аз съм, аз съм виновен.
Ако някой е пълен с омраза,
ако подлецът е с миро помазан,
ако някой никого не обича,
ако има двуличник,
ако мерзавец пълзи нагоре,
аз съм, аз съм, аз съм виновен!
През това време хватката на властта около българските турци се затяга. Възродителният процес въвлича бащата на Мехмед, който е принуден да защитава едно от най-големите престъпления на тоталитарната власт. По думите на близките му: без особено желание, със срам и тъга. Прекарал е целия си живот в партията, немислимо е било да откаже.
Последната седмица преди запалването на Мехмед трябва да е била особено тягостна. Брат му казва - "това беше момент на отчуждаване, чувствах, че хората охладняват един към друг". Съпругата му си спомня, че щом на партийното събрание казали на турците - даваме ви една седмица - от понеделник до петък, за да си смените имената, всички се смълчали от страх. Именно мълчанието е сгъстило тъмнината вътре в Мехмед. "Той беше вглъбен и мълчеше. Приличаше на разклатена и пълна с газирана течност бутилка, но с тапа отгоре: чувстваш как шишето всеки момент ще се взриви", споделя приятелката му Катя.
Ахмед, брат: По това време той работеше в полиграфическия комбинат. Вече се бе разчуло, че ще има смяна на имената. На едно партийно събрание в комбината, това става началото на януари, Мехмед става и ги пита - вярно ли е? Отговарят му - не, няма. После той казва: "Аз моето име няма да го сменя".
Севара, дъщеря: Вечерта, преди да отиде в онази къщичка на Витоша, си говорихме дълго. Беше петък. Говорихме си за имената. Аз бях малка, на 15, но ме беше яд. Възмущавах се и много се палех. Съвсем не разбирах защо и как така ще ми сменят името. И татко се ядосваше. Не разбирахме защо трябва да става всичко това. Спомням си, седяхме на леглото и си говорихме. После той се облегна на вратата, поседя малко така. И тръгна.
Шери, съпруга: Къщичката е във Витоша, кв. "Люти Дол". То е една стаичка, малка. Вътре имаше легло с пружина, инструменти, чинии, мотика, печка. Дървена маса, столове. Когато ходихме тримата с дъщеря ни, вечеряхме към 8-9, после излизаш и гледаш - звездите, гора има наоколо, хубаво беше. Мехмед много обичаше да ходи там. В деня, в който трябваше да сменят имената аз отидох на работа, но той не. Беше петък, 2 февруари, 1985 г. Отишъл е там, носел е и туба с бензин.
Севара, дъщеря: Полял се е отгоре. Бензинът го е облял най-много в горната част на главата, раменете и гърба. Горял е с пламъци, дрехите му са изгорели, излизал е дим.
Ахмед, брат: Той блъсва вратата, излетява от къщата, излиза на улицата. Февруари е, беше навалял сняг. Крещял е и се е търкалял в снега. Виждат го някои хора, никой не смее да му помогне. Снегът го е спасил. Било е страшно. Пълзи цял километър, докато стигне до автобусната спирка. Там го намира някакъв таксиметров шофьор. Вижда го ужасен и го качва.
Шери, съпруга: А той после ми каза, че го хванал срам - понеже нямал пари за такси!
По-късно ми сподели: "Усещах как се подувам, бузите, цялото ми лице..."
Таксиметровият шофьор откарва обгорелия Мехмед в "Пирогов". Той е в съзнание до входа на болницата. После припада. В следващите 20 дни изобщо не идва в съзнание.
"Извърши го тихо, без героични пози. В това време на фалшиви герои, той ни доказа, че човешкото достойнство е по-велико от пресметливата смелост", пише за самозапалването му Константин Павлов.
Белези
Мехмед е преименуван, докато е в кома - от баща му. "Свекърът дойде, Мехмед беше още в кома. Взе моя и неговия паспорт. Отиде някъде и ги върна. Вече бяха със сменени имена. Той беше Мехмед Хасанов Карахюсеинов и стана Методи Асенов Караханов", разказва жена му. Лекарите не вярват, че ще оцелее, близките се надяват на чудо. Възстановяването на Мехмед протича с месеци. Единственото място, където не е горял, според сестра му Несрин, е ивицата кожа, която е под колана. Кожата на горната част на главата му е изгоряла, няма коса. Изгорели са бузите и ушите му, до ушните миди. Следват пластични операции вземат кожа от краката му, за да я пришият върху лицето, раменете, гърба. Мехмед обаче намира вътрешни сили. Животът му стана мил и съжаляваше, казват брат му и жена му. През нощта, понеже му е забранено да се движи, става и се раздвижва. Един ден докторът го вижда да прави гимнастика, което е почти немислимо. "Първите писма, които ми пишеше, бяха с крив почерк, нали го бяха оперирали целия и трудно пишеше. Нощно време слизал от леглото, правел една стъпка, втора стъпка, бавни и трудно, но искал много да ходи", разказва съпругата му. Всеки път след училище дъщеря му Севара отива под прозореца в болницата. Не я пускат при него - още е в интензивното. Той обаче й пише писма, прави ги на самолетче й ги хвърля към нея през прозореца: само така могат да общуват.
Мехмед остава белязан в оставащите му пет години живот. Още в болницата рисува макет на шапка, каквато ще носи. Тя е широкопола и черна, нахлупена, която да прикрива колкото се може повече белезите му. Превръща шапката в знак - "подписва" картините си с нейна малка рисунка. Прилича на шапката на Екзюпери - онази с боата, глътнала слон. "Много страдаше от това, че хората го наблюдават. Болеше го най-много от това, че децата плачат, като го видят", разказва приятелката му Катя. В онези тежки дни Мехмед пише стихотворението си "Бавно завръщане":
Няма край залежалото време -
миналото е изпепелено,
бъдещето е недостижимо ...
Кръг след кръг душата в пъкъла пропада
или на гребена на някоя вълна замръзва мисълта
от ненадейна люта зима.
И сме безсилни, лесно уязвими -
съдбата най-безцеремонно
книгата ни разгръща ...
Гордо изправени или пълзящи -
пред прага на смъртта се озоваваме мигом,
като че ли се прибираме вкъщи.
Немислима е болката на бащата на Мехмед. Подложен на екзекуцията на съвестта, той чувства безкрайна вина. Писателят Янко Станоев разказва: "Само един път говорихме за това. Хасан не искаше да говори директно за сина си. Само ми разказа една история за вавилонски цар, който е победен и пленен. Покрай него минават пленените му войници, той плаче, минават военачалниците му - той си скубе косите, и накрая вижда дъщеря си, жена си, сина си - и в очите му няма нито сълза. Победителят го пита. "Защо плачеш за другите, а не за най-скъпия си човек? А той отговаря: Защото това е мъка, която не може да се изрази."
През последните пет години от живота си Мехмед пише много. Рисува портрети на роднините си и им ги подарява. През 1987 г. се налага да претърпи белодробна операция. Причината е рак. Дробовете му са също засегнати от изгарянията. Пенсионират го по болест. Въпреки физическата си неспособност се опитва да работи за кратко на строеж. Няколко негови стихотворения се появяват в литературни вестници. Голямата екскурзия посреща със скептицизъм. Въпреки отворените граници нито веднъж не споменава за емигриране в Турция. Доживява рухването на Берлинската стена. Когато пада режимът в България, заедно с дъщеря си Севара ходят на митингите пред "Александър Невски".
Над бюрото си Мехмед някога е държал листчета, прилепени с тиксо. Те отдавна са свалени от там. Дъщеря му обаче ги пази. Едното е стих на Назъм Хикмет:
"Ако аз не изгоря
ако ти не изгориш
ако ний не изгорим,
как ще стане тъмнината,
светлина?
На друго листче е записал думите на Хемингуей: "Човек може да бъде унищожен, но не и победен."
Мехмед умира от рак, на 3 май 1990 година.
Памет
Тази седмица излиза антологията на цялото му творчество "Болката на откровението", благодарение на фондация "Мехмед Карахюсеинов-Мето". Тя е втората посмъртно издадена стихосбирка на Мехмед, след като през 1999 г. бе публикувана книжката "Не по ноти" от издателство "Стигмати" и покойната вече Малина Томова. В "Болката на откровението" са събрани най-ценните творби на Карахюсеинов. Публикуват се седемдесет години след рождението и трийсет след самозапалването му. Много ли време е минало? Броенето на години е мъчно усилие. Иглата на грамофона докосва с острието си плочата. Конете на Висоцки все още препускат към пропастта. Стиховете на Мехмед все още остават.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
