Мамо, като чуеш, че съм загинал, погреби косите ми, казал Дякона на прощаване
Вторникът на 18 юли през 1837 г. - точно преди 177 г., е бил съвсем обикновен ден. В един малък подбалкански град хората изпълнявали ежедневните си задачи. И въобще не подозирали, че в този ден се случва нещо необикновено, което ще промени съзнанието и съдбата на българите за поколения напред. В този ден едно семейство очаквало второто си дете. Бащата Иван Кунчев, рус и синеок, бил бояджия по занаят, но изхранвал фамилията си основно от правене на гайтани. Сред съгражданите си бил прочут с честността си и чувството си за справедливост.
Майката Гина била дъщеря на занаятчия - неземна хубавица с черни очи, описват я съвременниците й. В този хубав летен ден тя родила Васил. Детето наследило нейните решителни черти на лицето, а русата коса и сините очи взело от баща си. Семейството имало общо 5 деца. Най-голямата е Яна, следват Васил, Христо, Петър и Марийка, която починала на 4 години от шарка.
Семейството живеело в малка едноетажна къща с двор в северната част на българската махала в Карлово. Построена е през XVIII век от Кунчо Иванов - дядо на Апостола. Около годините на Освобождението къщата рухва, тъй като дълго време е необитаема. През 1933 г. по проект на арх. Димитър Иванов е реконструирана с помощта и даренията на карловци, дъщерите на сестрата на Левски - Яна, и войниците от местния гарнизон. Къщата музей отваря врати за посещения през 1937 година. В двора има паметник на майка му Гина. В съседство се намира и Чардаклиевата къща, където живяла лелята на Левски Дона Чардаклиева. Днес в нея се пазят много ценни вещи, снимки, документи в оригинал и картини, изобразяващи живота на Дякона. През 2000 година в музейния комплекс е включен мемориалният параклис "Всех святих болгарских ", построен в памет на Апостола. В него в стъклена кутия се съхраняват косите на Левски, които той отрязва, когато решава да се посвети изцяло на революционната борба. Това се случва навръх Великден през 1864 г. Дякон Игнатий е с двама приятели в местността Алтън Чаир, където днес се намира улица "Васил Караиванов". Младият монах иска да отрежат косите му. Те обаче се стъписват и отказват. Тогава Васил сам се подстригва и ги моли те да минат с ножицата неравностите. След това отива при майка си, за да заяви, че поема по нов път. Дава й косите с пророческите думи: "Мамо, вземи косата ми, та я скрий в съндъка си, защото аз се отделям от тебе, и когато чуеш, че съм загинал, да я извадиш, за да се опее и погребе вместо мене, защото може би ще остана неопят и непогребан."
Днес Карлово е малък град, разположен на хълм, скрит в полите на величествената Стара планина. През 1482-1485 г. околните землища били подарени на Карлъзаде Гаази Лала бей от султан Баязид Втори. Оттам идва и името на градчето. В периода от 1953 до 1962 г. е прекръстен на Левскиград. После обаче връщат старото му име.
Още със слизането от влака на малката гара с 4-5 коловоза
човек усеща нещо различно, което липсва в големите градове
Дали е уханието от розовите градини, или пък свежият полъх от Балкана? От влаковата спирка целият град се вижда като на длан на фона на върховете на Стара планина. Уличките са малки и павирани, а повечето къщи са строени преди Освобождението.
На почти всеки от високите дувари има плоча, която напомня, че оттук е минал Апостола. В къщата на Неда и Гана Тачеви Левски се е крил от заптиетата. Там е съхранявал и архивите на революционния комитет. В дома на Райно Попович - виден карловски учител и просветител, младият Васил ходел на уроци по църковнославянски език и църковно пеене. Той бил връстник и приятел със сина на даскала - Теофан Райнов. От тази къща поема и последния си поход - през Балкана, Троян и Ловеч към Къкрина, където е заловен.
В дома на Ганю Маджереца, член на карловския революционен комитет, Левски винаги е намирал подслон. Тук е ушито знамето на карловския комитет, поръчано лично от Апостола, което днес се съхранява в къщата музей. При подготовката на Априлското въстание домът на Маджереца е посещаван от Георги Бенковски, Панайот Волов, Тодор Каблешков и други революционни дейци.
Духът на града те връща назад във времето и виждаш как историята се твори пред очите ти.
Докато ходиш из улиците,
можеш да си представиш как се е зараждала идеята за свобода
как местните са предавали от уста на уста слуховете, че се създават български легии в Сърбия и Румъния, в които участва и съгражданинът им Васил, синът на Иван и Гина. И как чрез тайни завери се създават революционни комитети, в които се говори и работи непрестанно за Освобождението на България!
Витае и споменът за турските зверства, извършвани над мирните жители. На 20 юли 1877 г. са избити над 1000 карловци. Орди от башибозуци убиват почти цялото мъжко население. Сечта е безмилостна. Голяма част от жертвите са от местната интелигенция - учители, свещеници, търговци, лекари. Този гибелен ден от историята на малкото градче е познат като Страшното.
Сега на почти всяка улица има чешма, която е построена в чест на някой прочут карловец. А хората и до днес пият вода със специални черпаци, както е било едно време. Из целия град има билбордове с цитати на Апостола.
Местните хора са съхранени, като че ли излезли от Вазовия роман "Под игото". Те са любезни, добри и гостоприемни - нещо рядко срещано в днешни времена. По кафенетата и на пейките на площада по-възрастните още разказват истории на младите за славните революционни борби срещу османските поробители.
Седнах да пия кафе в заведение близо до паметника на Левски. Възрастен мъж веднага разпозна, че не съм местен. И не пропусна да ме върне назад във времето, когато тук е бил Апостола . "Едно време ей там имаше една къща, в която Левски се е крил! Минаваше се през едно тунелче под къщата и право на улицата излизаш. И аз съм минавал. То беше ниско и на колене вътре лазиш. С времето обаче се разруши къщата".
Днес в Карлово има десетки паметници, сгради и плочи, напомнящи за Апостола на свободата. Градът, освободил се от османско иго на 8 януари 1878, е невероятен културен и духовен център, който всеки българин трябва да посети.
Паметникът на Левски се намира в центъра на Стария град
близо до църквата "Св. Никола". Построен е през 1903 - 1907 година по проект на скулптора Марин Василев. Дяконът е изобразен в цял ръст. В дясната си ръка държи револвер, а лявата сочи към небесета, сякаш се опитва да вдигне народа. До него е застанал ревящ лъв, който символизира разбунтувалия се български дух. В най-ниската част на монумента са изписани имената на карловци, дали живота си за Свободата.
Недалеч от паметника е църквата "Света Богородица". Левски служи като дякон в нея от 1859 - 1862 година. Построена е през 1851-а от майстори-строители от Карлово и Брацигово, а изтъкнати зографи от Банско, Трявна и Самоков рисуват иконите. Камбанарията е вдигната през 1897 година и е висока 25 метра. На северната част на църквата карловският художник Дечко Тодоров е изписал момент от ръкополагането на Апостола в дяконски сан.
До храма "Св. Николай", който се намира срещу историческия музей, е гробът на Гина Кунчева. Тя успява да дочака Освобождението и умира едва няколко дни след това от мъка за внучките си.
От манастира до бесилото
Васил Иванов Кунчев е роден в Карлово на 18 юли 1837 година. Родната къща на семейството се намирала в северната част на българската махала, а съседите им били турци. Майката Гина е дъщеря на занаятчията Иван, майстор на чешми и каменни настилки. Гина имала още двама братя - Генчо, търговец и собственик на хан, и хаджи Василий - монах в Хилендарския манастир.
Васил завършил местното килийно училище, където се научил да чете, да пише и да смята. Той бил обзет от желание за знания и искал само да учи. 1 година след смъртта на баща си Васил се премества при вуйчо си Хаджи Василий. Той обещал да му осигури образование, но в замяна искал помощ при събирането на милостиня. Но за младежа това е крайно унизително, защото съселяните му вече са крайно бедни и изстрадали. Василий го запознава подробно с църковната служба, а когато открива, че има необикновено хубав глас, го праща на уроци. През 1855 година, по нареждане на манастира, Василий е преместен в Стара Загора. Там той взима и своя племенник. Хаджията все пак изпълнява обещанието си и записва Васил в местното трикласно училище. От школото се събира църковен хор, в който Васил участва. По-късно се включва в курс за свещеници. На годишния изпит изкарва най-високата оценка и се доказва като най-добрият ученик. Доволен от резултатите, Хаджията заявява, че ще изпрати племенника си да учи в Русия, а там по онова време се получавала най-високата степен на образование.
Месеците минавали, а вуйчото все не изпълнявал обещанието си. Племенникът споделя на майка си за проблема си. С нейната намеса хаджи Василий бил поставен в деликатно положение. Уверява ги, че ще изпълни обещанието си, но ще трябва Васил да се покалугери. Това се случва на 7 декември през 1858 в сопотския манастир "Св. Спас". Там Васил приема монашеското име Игнатий. Вуйчото обаче заминава за Божигроб и похарчва за пътуването всичките си спестявани. Така Васил разбира, че няма да бъде изпратен в Русия.
През 1862 г. Раковски създава Първата Българска легия, в която Васил е решил да участва. Вечерта, докато Хаджията спи, Дяконът взима своя жребец и тръгва на път. Стига до Ниш. Стъписва се като всички, които минават оттам - главният паметник на града представлява една могила от около 15-20 хиляди човешки черепа на християни, заклани по време на неуспешно въстание от 1816 г. От някои глави дори още висят коси. Но мъже, силни като Дякона, не се плашат от такива работи, а вярват, че е по-добре да се умре, отколкото да се живее като роб. В Ниш намира дякон Генадий, който е с не по-малко различна съдба от неговата. Като преминават сръбската граница, захвърлят калимавките, подрязват косите си и си купуват цивилни дрехи.
Веднага щом пристигат в Белград се записват в Легията. Там са всички хайдути и войводи, които са възпети в песните. Скоро Васил започва да изпреварва другарите си по умение и издръжливост. Сабята върти сръчно и стреля в целта точно. В Легията се запознава и с Христо Иванов - Големия, негов верен приятел до гроб. Докато легионерите тренират без почивка, напрежението между турци и славяни расте. Големият гръм идва на 15 юли, когато едно сръбско дете е убито от заптие. Започва битка, а легионерите се представят толкова блестящо пред сърбите, че са похвалени дори от княз Михаил.
Ситуацията се нормализирала и легионерите продължават своите ежедневни тренировки. Един ден имат за упражнение да прескочат ров от изоставено турско укрепление. Повечето отказват да скачат, защото се страхуват. Но Дякона прави няколко крачки назад, засилва се и прелетява през рова още от първия опит. Раковски веднага възкликва: "Левски скок!", а останалите го повтарят като ехо. Оттам Васил Кунчев получава знаменития си прякор - Дякон Левски.
След като даренията за Легията били спрени, тя се разпада. Апостола решава да се завърне у дома. Близките му са безкрайно радостни да го видят жив и здрав. Той разказва на младежите истината за отсъствието си, а те го слушат жадно, с интерес. Не всички мълчат обаче и Левски е арестуван. Хвърлят го в пловдивския затвор, откъдето Големия го освобождава. Прекарва известно време в Пловдив, след което се връща в родния си град. Там става все по-известен. Хората говорят, слухтят и питат, а заптиета започват да го гледат с подозрение. Отива отново в Пловдив, където за малко учи в училището на Йоаким Груев.
През пролетта на 1864 г. се завръща отново в Карлово. Работи като учител във Войнягово и в Еникьой. През 1867 г. се присъединява към Втората Българска легия. След смъртта на Раковски четите са прехвърлени под ръководството на Панайот Хитов. Левски участва в неговата чета като знаменосец. Легионерите претърпяват същия погром както в Сърбия.
Тогава Апостола се завръща в България. Ражда се идеята за създаване на комитети, които да се борят за Освобождението отвътре. Левски започва да пътува из страната, разговаря със свои доверени приятели и познати. Обнадежден от резултатите, той за кратко се завръща в Румъния. Следва втора обиколка из страната през 1869 г. Тогава се започва изграждането на Вътрешната революционна организация. Първият комитет е в Плевен. Следват и други градове. Отново се завръща в Румъния и с помощта на Любен Каравелов създават Български революционен централен комитет. В следващите години продължава да кръстосва страната и създава комитети в десетки градове и села.
На 27 декември 1872 г. след редица предателства е заловен при Къкрина, Ловешко. Осъден е на обесване. Присъдата е изпълнена на 18 февруари 1873 г. в покрайнините на София.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
