Вече никой не помни дали Владимир Пенев е бил "заслужил" или "народен" артист по времето на късния социализъм, но всички знаят, че неукротимият жрец на Мелпомена е републикански шампион по пътешествия. Като всеки играещ човек обаче Владо бързо, смело и сръчно комбинира изкуството на воаяжите с изкуството на сцената. В понеделник той и страхотната Силвия Лулчева се завърнаха от уникално турне, което е по силите и възможностите само на суперпрофесионалисти като тях. За месец те обиколиха градовете в САЩ и Канада с най-многобройни български колонии - за да приемат поредната доза овации за отличния си спектакъл "Дуети". В него инспектор Попов от "Под прикритие" и Славка Лютова от "Столичани в повече" влизат в кожата на по няколко персонажи - колоритни, смешни, тъжни, мъдри и инфантилни като самия живот. Пенев, който вече се е изпедепцал на технологиите, качи десетки фотоси във Фейсбук още в началото на гастрола им. А сега разказва за приключенията в земите на неограничените възможности.
Царе сме на интернета
Докато бяхме в Щатите, отново се убедих, че България притежава най-добре развитата интернет мрежа - бърза, ефективна, достъпна, действаща свободно на всякакви локации. За разлика от Западна Европа и Америка, където много често няма връзка дори в обществени пространства. Интернетът е толкова отчайващо слаб, че може да те подлуди. Особено в огромна страна като Америка - гигантска е наистина. С ужасяващи разстояния между местата, където живееш, работиш и се забавляваш. Страшно много път. Понякога се случва да прекараш между 6 и 8 часа в предвижване в двете посоки. Абсурдно е за човек като мен, който е роден на крачка от всичко, което е важно в живота му - училището, гимназията, Академията, театрите, телевизиите, терените за снимки. Дори не мога да си го представя - абсолютна загуба на време. Постоянно питах: Кога четете книги? Кога ходите на театър? Как стигате до киносалоните? Как откривате свободни часове за духовната храна, след като денонощно се трудите за всекидневното си битово благополучие? Много материален свят. Но въпреки всичко там съществува и висока духовност. Дори там, където най-малко очакваш - в по-бедни, по-слабо излъскани селища, за разлика от онези, другите, помпозните, направени за туристите. Първите са ми много по-интересни - привличат ме от раз. Като Френския квартал в Ню Орлиънс. Невероятно преживяване. Там се е родил джазът, там е свирил Сачмо, там е пяла Махалия Джаксън... За там е писал пиесите си великият Тенеси Уилямс. На всяка крачка витаят духовете на Стенли Ковалски и Бланш от "Трамвай Желание". Напълно материализирано усещане, осезаемо. Влажно, горещо, миришещо... Къщите са запазени в автентичния си вид - без мераци за атракция. Сещаш се за Скарлет ОТХара и другите от "Отнесени от вихъра".
Обиколихме доста градове, в които има достатъчно българи, искащи да гледат спектакъла ни. Както се знае, в Чикаго е най-голямата ни колония. Минахме през Детройт, Торонто и Монреал, бяхме в Бостън, Денвър, Сиатъл... За сънародниците ни беше празник. Играехме в петък, събота и неделя. В останалото време хората нямаше как да дойдат на театър - бачкат страшно много. Представлението свършваше, събирахме си багажа - сам сами, нямаше никакви технически екипи с нас - и се отправяхме към следващия самолет, с който летяхме поне по 3-4 часа. Беше голямо изпитание - особено за човек като мен, който не е в първа младост. В крайна сметка се справихме. Със Силвия сме супер екип - тя е всеотдайна, точна. Перфектни партньори сме. Грижихме се един за друг. Цял месец бяхме двамата, поделяйки си отговорностите.
Целувки с Ваня
В четирите почивни дни разглеждахме. Тръгнахме от Лас Вегас. Беше крайно вълнуващо, защото веднага отидохме на гости при Ваня Цветкова. Не се бяхме виждали поне година. Тя ни чакаше - щастлива, нетърпелива, подготвила се до последния детайл. Въобще навсякъде ни посрещаха с огромни трапези, като че ли ние тук гладуваме - което, видно, не е съвсем така. Личи си от пръв поглед. Ваня има голяма къща с басейн и други красоти, чудно ни беше. Но Лас Вегас не ми хареса. Нищичко в него не успя да ме докосне. Всъщност не е съвсем така. Там гледах суперзрелище на "Сирк дьо солей" за Майкъл Джексън. Сигурно е имало и други подобни изпълнения - технически сложни, много атрактивни, шоу от висока класа. Големи са майстори са в ентъртеймънта. И като си представя, че понякога го играят по 2 или 3 пъти на ден, направо изумявам. Правят го толкова заразително.
Минахме през пустинята, за да видим Големия каньон, но валеше и духаше кошмарно. През всички останали дни беше приказно. Пристигахме навсякъде в слънце, топлина и жега. В момента, в който си тръгвахме, ставаше студено и започваше да вали. Времето плачеше, направо ревеше за нас. И всички страдаха, че се разделяме. Абе, с всичко уцелихме.
Тролеите на Сан Франциско като по "Раковска"
Изключително ми хареса - старинен град със запазени улици. Съсипах се от смях, като видях, че има тролеи - като нашите, даже много по-стари и по-грозни. Раздрънкани, но вървят. Трамваите по баирите, "Голдън гейт" - прелестно. Въобще обожавам онези места, които можеш да обходиш пеша - съвсем по човешки. Не са някакви с гигантските размери, примерно, като в Чикаго. Съвсем наблизо за тях е през 10 небостъргача. Там обаче има толкова огромен български квартал, че ако не излизаш от него, спокойно можеш да си говориш на родния език. Всичко е нашенско - училища, църкви, магазини. Дори няма как да разбереш, че си в Америка.
Ню Йорк: Спомен за миличкия Чочо
Ню Йорк е различен по невероятен начин. Бързо, динамично, всичко е възможно - ти не си му чужд, той не ти е чужд, ти си част от него. По никакъв начин не те отхвърля. И останалите са като теб - всеки е дошъл отнякъде, иска да го види, да отхапе от Голямата ябълка. Позитивна енергия се лее на талази. Грабва те, понася те. Докато със Силвия бродехме нагоре-надолу - аз със самочувствието отпреди 15 години, че знам къде се движим "виж тук това, гледай там онова" - попаднахме на улица, която ми се стори много позната. Веднага й казах: Ето тук някъде, да му се не знае, предишния път играхме "По-близо". А на ляво, а на дясно - и баам вратата за залата, където сме били тогава, се оказа точно зад гърба ми. Абе, просто я усетих с кожата си. Тогава всичко беше лудо и забавно. Чочо, светла му памет, беше толкова смешен, еуфоричен, разпилян. Имахме какви ли не случки. Миличкият непрекъснато коментираше барманка в прочуто заведение - джаз клуб в "Гринич вилидж". Момичето беше много симпатично. И както си му е редът, Чочето през цялото време споделяше на висок глас с разпуснати и цветисти фрази намеренията, които има към нея. Периодично си поръчваше, на английски, разбира се, някакви питиета. И при една от поредните поръчки, тя му направи жест с ръка: Да почака. Отиде на бара, написа нещо на една хартийка, върна се и му я подаде. Чочо я погледна, изправи се с особен поглед, и изхвърча навън - през следващия един час го нямаше. Вече се чудехме какво да правим и къде да го търсим, когато той влезе през вратата. Дойде при нас и ни показа бележката. В нея на кирилица беше написано: "Яс сум македонка, братчед". Та, той, миличкият, хукнал да търси госпожицата, за да й се извинява, а после обикалял квартала, за да се успокои. Та аз попаднах пред вратата, където излязохме пред публиката с "По-близо" - с Чочо, Искра Ангелова и Бойка Велкова. В същата зала Мадона е кръстила дъщеря си Лурдес. Много красиво. Недалеч от "Дакота билдинг". Абе, въобще чудесен град. Гледах "Бащата" на "Бродуей" - френска пиеса, много нашумяла. Може да се опитам да я поставя. Бостън също е много красив - но нямахме много време за него.
"Нощни птици" в Чикаго
Имам любим американски художник от 20-и век - Едуард Хопър. Неговите платна носят и излъчват прекрасна светлина, която ме вдъхновява, когато правя постановки като режисьор. Създават мистика, напрежение, лудост. Държа в телефона си неговата прочута картина "Нощни птици". И както обхождаме галерията за съвременно изкуство в Чикаго, изведнъж се обръщам - и тя е зад гърба ми. Във възторга си щях да счупя ръката на Силвето от стискане. Започнах да викам и да кряскам. Не издържах и я накарах да ме снима до нея - колкото и да е японско, китайско и туристическо. Важно ми, искам да съм част от тази атмосферата. Единственото нещо, което си купих беше магнит с "Нощни птици".
Още се делят на "наши" и "ваши"
Видях успели и добре адаптирали се личности в най-различни сфери. Но все още сме много разединени. Все още се делят на "наши" и "ваши". Винаги има по няколко души, които се цепят и не искат да приемат общността. Съществува някакъв проблем за българите в емиграция - не ми е ясно точно защо, но не могат да се съберат, не полагат усилия да се обединят. Очевидно, че това, което е тук, се предава и там - независимо кой на каква социална позиция е. Но е вън от съмнение, че душа дават да гледат театър от България. Играехме "Дуети" два часа, а през следващите два се снимахме. Безкрайно ни се радваха. Дори не сме обсъждали пиесата - пред тях са инспектор Попов от "Под прикритие" и Славка Лютова от "Столичани в повече" и това им стига. Препредостатъчно. А в Сиатъл дори има самодейна трупа - стараят се да правят само български пиеси. Но всичко в програмата ни беше отлично организирано. Петя Романова се справи блестящо. Тя и нейните хора в различните градове много искат да показват български театър, дори в камерен вид. Защото сънародниците ни там се стремят да са съпричастни към случващото се в България, която постоянно гледат по телевизията, слушат по радиото и следят в интернет. Когато се появи на живо някой като нас, са много щастливи. Приемат го като голям комплимент.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
