Павел Койчев – заличителят на границите - Култура

„Изкуството е всичко – живот, път, ум, сърце, ръце“, казва Павел Койчев, който празнува 80. Големият скулптор вероятно е най-малко суетният въобще в арт гилдията. „Струва ми се абсурд, че от 65 години върша тази работа. Истинска лудост“, звучи самоиронията му в документалния филм на Антоанета Бачурова и Владимир Люцканов за юбилея. „Нашето е като спектакъл, като концерт – браво, браво, ръкопляскания, после се напиете и това е. За еднократна употреба, макар че все ти се иска да направиш нещо завинаги – нещо, което никога не си правил. Другото е занаят“, твърди Койчев. Той е от скандалните артисти, които признават, че нямат отговори – или по-скоро, че не желаят да ги оповестяват като мъдрости. „Нужно е да притежаваш самообладание, за да удържиш на собственото си нищо“, е философията на твореца, който отказва да се заключва в стилове и дефиниции. Прекалено и донякъде болезнено самостоятелен е буквално от най-ранна детска възраст. Докато е на 5-6, живее на село при роднини – биволите от калта на онези години след десетилетия се превръщат в негови герои на мегдана: черни и със свиреп поглед. „Темата още ме държи“, искрен е той. Като юноша обитава общежитие – няма баща и трябва да се помири с нежеланата обстановката и атмосфера. 10 години учи да рисува и да вае в гимназията и в Академията. „След като завърших, първата ми задача, естествено, беше да наема ателие, в което да почувствам като развързан кон. Целта беше ясна – да разчупя академизма“, връща лентата художникът. Спомня си много ясно, че през 70-те се разделя с илюзиите. Окончателно губи оптимизма и надеждата след 1989-а. „Не съм почитател на революциите, предпочитам еволюциите“, категоричен е изключителният ваятел, който открай време страни от политиката. Никога не е майсторил толкова доходоносните паметници през соца и след него – не желае да вкарва идеологии в изкуството. Всъщност те взаимно се изключват. За Павел Койчев същественото е да премине границите - между природата и изкуството, между световете, между каноните. Неговият пастир във „Водна паша“ в езерото край село Осиковица е толкова дързък, че със сигурност се вижда като малък Христос, който не потъва, а се плъзга с лекота и ирония по повърхността. Нима има друг като Павел Койчев, изнесъл толкова много и така атакуващи емоциите скулптури на тревата под открито небе – библейски фигури с импозантни размери, пренасящи в други измерения. Неслучайно неотдавна, в чест на въпросния юбилей, той показа гигантски Адам и Ева в „Райко Алексиев“ – а над главите им се пъчеше нахапаната ябълка. Вероятно всеки предпочита любимото си пасбище, но изкушението да се пробва извън него е неописуемо, ни "светва" от експозициите на Койчев в Осиковица. Така че той винаги хвърля тема за размисъл: На къде отива човекът?
В началото на милениума "Стадо"-то му беше етикирано като „ексцентрично“, но всичко е с дъбок поглед назад и навътре. Само година по-късно, през 2001-а, неговото "Обиталище" насред центъра на София също смути традиционалистите. Последваха "Градът" (2004), "Къщите, лятото, морето" (2005), "Преносителят" (2007) - изложби и инсталации, пълни с изненади. В онези години вече покойният белгийски колекционер Юго Вутен направо пощуря по тях, други пък са в колекцията на фондация "Петер Лудвиг". А има много творби на Павел Койчев, за които той обяснява, че случайно са оцелели във времето.

С Лили Балева, директор на НГПИ"Свети Лука"

Градежът“ (2007) – къща пластика, построена край село Осиковица на 68-и километър по магистрала „Хемус”. Койчев я нарича „Скулптура, която може да се обитава“. Долният етаж е иззидан от камък като родопските къщи. Горният е от дървена конструкция и стени с неправилна форма, изплетени от пръчки и измазани с кал - като древните жилища от зората на цивилизацията. Обзаведена е с дървени мебели, има камини на двата етажа. Над къщата меценатът Мирослав Михайлов е построил прозрачен покрив върху метална конструкция, за да я предпазва от валежите.