Стоянка Мутафова, която по протокол празнуваше на Стефановден, въпреки че хич не си падаше по масовите тържества, беше царицата на черния хумор. Тя разказваше, че го е наследила от родителите си. „Те бяха много образовани хора. Майка ми беше завършила класическа филология в Сорбоната. Баща ми – във Флоренция. За да не ги подслушва домашната помощница, си говореха на френски“. Великата комедиантка споделяше, че е енергична и бясна като майка си и баба си. И че в края на толкова дългия си живот спокойно може да каже, че всъщност мъжете са по-слабия пол. Дори Георги Калоянчев - най-близкият й човек след мъжа й Нейчо Попов и дъщеря й Муки, не е успявал винаги да бъде смел.
„Преди години ми се обади Бойко Илиев. Имал много хубава комедия - двама души, дърти като нас с Калата, играят от леглата си. Двама души, които вече много си досаждат. Почти никакви движения, само няколко премествания по сцената. Смешен бил диалогът, свършвал комично. Викам му: Дай, бе, Кали, да извадим тая пиеса. И той се съгласи – колкото и да го беше страх от физическото натоварване. Но не стана. Тогавашният директор на Сатирата Рашко Младенов не харесваше Бойко Илиев. Беше жалко, защото Калата беше готов за едно последно представление - вътрешно не беше остарял. Много бързо учеше текстове. Не беше и изсвирясал, напълно беше с акъла си. Но беше подтиснат от това, че трудно се движи. Даже и малко да се въртях по сцената, ми подхвърляше ревниво: „Стига, ма, всички знаят, че можеш още да танцуваш“. Абе, Калоянчев, не го правя за себе си, казвах му аз. Но не му се сърдех, защото не му идваше отвътре. Познавах го много добре, толкова години живяхме заедно. Темпераментът ни беше еднакъв, често се обиждахме на майтап. Но след това си прощавахме. Защото сме такива, каквито сме, както казва Шекспир. Но тогава наистина ме хвана яд за пиесата. Беше много подходяща, но Калата се смути. Трябваше да се разкрепости – но не можеше. Мъжете май са по по-слабият пол. А не се къса лесно с театъра. Много пъти съм решавала: Айде, стига, дърта съм вече. Страхувам се годините да не ми изиграят номер. Но все още пълня салоните. В „Квартет“ с Калата бяхме бивши звезди - трагедия с лека ирония. Не сме правили нито за миг евтин хумор. Имената ни винаги са били привлекателни“, разказваше Стояна. И добавяше: „Виж, жените бяха друга работа“. С умиление си спомняше за последните месеци от живота на любимата си приятелка Невена Коканова. „Последната й роля не беше кой знае каква, но тя знаеше, че краят наближава. Много добре съзнаваше, че си отива. Но никога не каза нищо, не изохка, не изпъшка. Никога не изневери на стила „Копривщица“ в селската къща в Иглика. Имаше невероятен вкус. Беше изкупила всички ракли от целия окръг. Готвеше прекрасно. Един ден обра всичките листа от асмата, за да приготви капама, нижеше чушки с кеф. Насреща един висок връх в планината – чудо. От него се виждаше морето. Айде, да останем тук, да зарежем всичко – да се слеем с природата, ми викаше Невена. В селото имаше само трима души. Бездомните кокошки снасяха яйца в двора й, тя ги събираше в престилка. Орехи – безкрайни. Биваше я за всичко. Сама си оправяше дувара. Много работлива, чистеше си къщата като хала. Веднъж дойде за представление на „Игра на котки“ капнала – търкала и мила цял ден. Майка й Елеонора беше погребана там, в селото. Когато почина, не бях в България. Като се прибрах, сложих перли и коприни и отидох на гроба. Такова привлекателно гробище като в Иглика, не съм виждала никъде“.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
