В 23.00 часа българско време започва нощта на истината. Специалисти, букмейкъри, а и фенове са на всеобщо мнение: битката за "Оскар" ще изправи един срещу друг "Бърдмен" и "Юношество". Първият е с превес при залозите, което означава, че все пак е фаворит, но нещата не са съвсем предвидими. Ценителите от близо месец спорят яростно за качествата на двете ленти и коя заслужава приза "Най-добър филм". Останалите категории са донякъде ясни, но най-важната остана до последно на кантар, което нагнети напрежението до краен предел. Ето как изглеждат финалните прогнози, плюсове и минуси при сблъсъка им за най-очакваните кино награди в света.
"Бърдмен"
Защо да спечели
1) Майкъл Кийтън
Едва ли този филм може да се изиграе по-добре от именно от Майкъл Кийтън, който режисьора Алехандро Иняриту избра. Проблемът на персонажа, наречен "Бърдман" е, че навремето е станал световно известен с ролята на супергерой, сходен с Батман, Супермен и всички останали блокбъстъри с наметала и изострено чувство за справедливост. Той така и не може да се отърве от имиджа си на звезда, спечелила масова и лесна любов. А това се превръща в проблем, когато иска да изиграе и режисира висока арт постановка на Бродуей - негова отколешна мечта. Миналото му на супергерой постоянно му пречи да влезе във високия арт - с много комични и трагични последици. Е, ами това е същата история на самия Майкъл Кийтън, който се прочу като Батман преди много години. Изглежда Майкъл се е чувствал по същия начин като героя му, защото превъплъщението е изиграно на сто процента. Бърдмен преминава през всички кръгове на ада, чува гласове в главата си, получава халюцинации, а на всичкото отгоре постоянно трябва да се справя с проблемна дъщеря и неукротим актьор, изигран от страхотния Едуард Нортън. Може би единственият друг филм, в който имаше такова напасване между актьор и персонаж в последните години, бе "Кечистът", когато Мики Рурк получи сценарий на собствения си живот в художествена форма.
2) Режисурата на Иняриту
Филмът е заснет по адски интересен начин. Говори се, че операторът, на който Алехандро Иняриту предложил идеята си, казал: "Това са онези неща, които най-много мразя в киното". Но резултатът е прелюбопитен. Камерата се движи в клаустрофобична репетиционна на Бродуей, имитирайки "one shot" техниката, при която почти няма монтаж, а едно дълго проследяване на актьорите, точещо се цели минути преди да се смени кадъра. Резултатът е супер оригинална визия, в която техниките на арт киното, което Иняриту добре познава, са приложени в привидно изряден холивудски сюжет. По странен начин окото на зрителя изобщо не се изморява да следи дългите кадри, а напротив: бързо свиква и приема с удоволствие нестандартната кинематография. Към това можем да добавим напълно сюрреалистични моменти, които са истинска наслада за ценителите. Примерно следния: през цялото време саундтракът са просто едни джаз барабани, които се обаждат от време на време. В един момент камерата минава през помещение, в което виждаме барабанистът, свирил през целия филм. Мястото му изобщо не е там, барабанист реално няма какво да прави в репетиционна на Бродуей, но това е оставено без обяснение и като намигване - любопитен и експериментален ход.
3) Хуморът
Хуморът в "Бърдмен" е на много високо ниво. Напълно нестандартен, леко объркващ; преценката на зрителя дали гледа комедия или драма постоянно се сменя и общо взето не можеш да разбереш с каква точно степен на сериозност е заснета цялата лента. Причината хуморът да е толкова вън от всякакви модели вероятно е в това, че Алехандро Иняриту до момента бе един от най-мрачните режисьори в света - неговите "Amorres Perros", "21 грама" и "Вавилон" често са наричани "трилогията на смъртта", което еднозначно го класира като майстор на трагедията. Сега се е пробвал да направи комедия без да има особен опит в това и поетият риск е дал своите плодове - рядко може да се види толкова изчанчен хумор като този в "Бърдмен".
Защо да не спечели
1) Темата
Темата, с която филмът се занимава е прекалено стеснена. Трагедията на "Бърдмен" е холивудска трагедия - на човек, който иска да превърна евтината си слава в истинска и значима. Проблемите, които го терзаят, изпитват само хората от шоубизнеса и зрителят трудно може да се идентифицира с тях.
2) Финалът
Краят не е особено добре намерен. Решението му да се простреля в носа на сцената вероятно е взето, за да се избегне банален финал, в който се самоубива пред публиката на живо. В същото време подобен ход оставя зрителят доста объркан.
Топ реплики
"Популярността е малката курвенска сестра на престижът"
"60-те са новите 30, motherfucker"
Риган: Просто ми намери актьор! Добър актьор! Дай ми Уди Харелсън!
Джейк: Той ще играе в следващите "Игрите на глада".
Риган: Добре. Майкъл Фасбендер?
Джейк: Той прави продължението на X-мен.
Риган: Джеръми Ренър?
Джейк: Кой?
Риган: Джеръми Ренър. Беше номиниран за "Войната е опиат".
Джейк: А, да. Той е "Отмъстител".
Риган: И него ли го вкараха в кюпа?
Джейк: И още как.
Юношество
Защо да спечели
1) Големият експеримент
Най-важното нещо, което може да натежи на везните за "Юношество", е страховития експеримент, проведен от филма на Ричард Линклейтър. Ричард снима лентата цели 12 години, през дълги периоди от време. Идеята е докато разказва за детството на едно момче и драмите в семейството му, всички актьори да порастват пред камерата съвсем буквално и да се променят след годините. Така виждаме Мейсън (Елър Колтрейн) на 6 години в началото, а на финала той е на 18: самият Колтрейн е пораснал реално пред очите ни. По същия начин виждаме и как баща му (Итън Хоук) остарява с годините. Подобно нещо не е правено никога в киното! Само след 2 часа и 44 минути Мейсън е пълнолетен и напуска домашното огнище, а майка му Оливия (Патриша Аркет) пропада в нервен срив. Домът осиротява, а ние сме видели нещо, което добре знаем, но никога не можем да преборим - как коварно и неусетно времето минава докато сме заети с мечти и илюзии, замествани от нови мечти и илюзии. Със сигурност това прави "Юношество" много по "арт" филм от "Бърдмен", който все пак се числи повече към масовото кино, а Академията неведнъж е избирала лента от първия тип. Критиците го определят като "епос на обикновеното", а самият Итън Хоук казва, че филмът е направен с размаха на Толстой. Най-интересното е, че е отнел само 39 снимачни дни, разпределени през 12-те години.
2) Патриша Аркет
Въпреки, че централният образ е синът, а не майката, начинът по който Патриша Аркет се променя пред камерата през годините е изумителен. Започва като 30 годишна жена, с ужасно много проблеми, но и много воля, жизненост, както и любов към децата си, които иска да преведе пред трудностите в живота. А на финала e вече наближаваща 50-те, променена, състарена и ужасно трогваща, когато се разплаква, знаейки, че синът й напуска семейството и отива да учи в друг град. Неизбежната раздяла между родител и дете е нещо, с което всеки може да се асоциира, а начинът, по който Патриша изиграва образа е безупречен.
3) Американската "семейственост"
Френският писател Мишел Уелбек има един много интересен израз - че мрази "американската семейственост". За американците няма нищо по свято, интересно, важно и драматично от запазването на фамилията. Неслучайно "Кръстникът" е това, което е, неслучайно "Американски прелести" спечели толкова много овации и неслучайно фамозният сериал "Breaking bad" разчиташе цели пет сезона на темата за семейството. Е, сърцето на "Юношество" е заключено именно там. Освен това си представете ситуацията, в която са хората на Академията - всичките са на по около 60 години, изгледали и наградили стотици велики филми и в голяма степен ужасно трудни за изненадване, дори от перфектни ленти като номинираните тази година. Никога обаче не са гледали такъв грандиозен експеримент като "Юношество" и е логично да изберат точно него.
Защо да не спечели
1) Дълъг е
Филмът е почти 3 часа, които наистина натежават. След средата става труден за гледане - вече схващаш към какво се стреми режисьора и е много възможно да ти доскучее доста. Обичайните техники за задържането на вниманието липсват - хумор почти няма, монтажът е бавен, екшънът нулев.
2) Банален е
Да го наричат "епос на обикновеното" звучи много готино, но реално фразата е съвсем буквална: филмът се занимава с обикновеното, което е синоним на баналното. Историята на детството на Мейсън е изпълнена с толкова добре познати неща, че е изтезание да ги гледаш на камера - раздяла между съпруги, неуспешни нови бракове, напълно стандартни родителски отношения и прочие ясни и изпитани работи. Липсва изненадата, обратът, приключението.
Топ реплики
"Нали знаеш как казват, че трябва винаги да сграбчим момента? Не знам...аз не съм такъв тип човек. Мисля обратното - че моментът сграбчва нас".
Мейсън: Обичаш ли още татко?
Майка му: Все още го обичам, но това не значи, че е здравословно за нас да бъдем заедно.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
