Не музата, а инатът и търпението са най-важни, казва Нобеловият лауреат за литература
Авторитетът на Орхан Памук е неоспорим. Само слабо подготвени и всъщност незапознати с творчеството му хора са склонни да припишат Нобеловата му награда на политически причини. Истанбулският писател е един от най-трудолюбивите и талантливи съвременни писатели, които пишат така, както се е правело през 19-ти век от Толстой и Балзак: от сутрин до вечер, години наред и усилие, което, както самият той казва - е като да копаеш с игла кладенец. В столичен вестник наскоро се появи текст, който твърдеше, че Умберто Еко заслужавал "Нобела" повече от Памук. Разликата между двамата обаче е значителна: и тя е че при първия културологията надделяваше над литературата, докато турският писател успя много по-фино да преобразува огромните си познания в чиста белетристика - така както прави големият Томас Ман, негов любимец впрочем.
Преди дни у нас излезе последният роман на Памук - "Странност на ума". Историята проследява 40 години от живота на продавача на боза Мевлют в Истанбул, но който е чел внимателно Памук, знае, че с едно изречение трудно би могло да се опише богатството на книгите му. Турският писател преди време бе споделил, че Нобеловата награда, която получи през 2006 година, не е повлияла на писането му изобщо. А напротив, първото нещо, което направил веднага след церемонията, било да седне на бюрото и спокойно да продължи работата си върху "Музей на невинността". След публикуването на книгата той направи и реален такъв музей, в който събра вещи със сантиментална стойност за Истанбул, пазещи историята и духа на града.
Орхан Памук говори пред няколко важни медии след публикуването на последния му роман. Тук ще съберем най-важните моменти от разговорите му с "Ел Паис", "Тайм" и литературната платформа "Гуудрийдс". Ето какво разказа големият писател за "Странност на ума", публикуван на български от изд. "Еднорог".
- Господин Памук, накратко можем да опишем вашия нов роман като разказ за любовни писма, писани към грешния човек...
- Би звучало преувеличено. Моят герой - Мевлют, пише писма на жена, чиито очи е видял само за няколко секунди - типична ситуация в едно консервативно селско общество, в което неженените момчета и момичета се засичат рядко, предимно на сватби. Ако искаш да се ожениш в такова общество, трябва да имаш талант за романтична реторика, какъвто Мевлют - както си личи от писмата, които пише - притежава.
Наскоро четох проучване на турския статистически институт, според което 52% от браковете в Турция са договорени. А аз мисля, че дори това число не е точно. Понеже никой не иска да приеме, че неговият брак е бил уреден от родителите, освен ако не е изключително консервативен и горд от това. Предполагам, че 80 процента от хората, които имат такъв уреден брак, биха отрекли - ще разказват, че първо са отишли да пият лимонада, или пък на кино, само и само да съобщят на децата си - "Не, ние се срещахме преди да се оженим". Тази ситуация е създала, извинявам се за фройдистката терминология, условия за сублимация в турското общество.
- Защо решихте няколко героя да разказват историята?
- Започнах историята като старомоден 19-и веков роман. Винаги се получава така - тръгвам да пиша консервативно, а после се опитвам да направя нещо различно от начина на разказване на Балзак или Зола. В "Странност на ума" историята се разказва от уличен продавач на боза и в началото книгата вървеше добре. По-късно обаче ми се прищя да прибавя още гласове. И в един момент в този стил на 19-и век, Балзаковият, в който историята се води в трето лице, започнаха да се намесват гласове, разказващи в "аз" форма. Беше интересна идея и проработи. Понеже шестстотин страници, видени само през идеите на Мевлют, щяха да бъдат скучни. Исках да разкъсам наратива, да вкарам още истории, които да оспорят и предизвикат неговата гледна точка, както и гледната точка на разказвача. Четох, че вече пишат как съм спрял да бъда постмодерен. Но аз направих толкова много неща с постмодернизма, че е нормално да опитам нещо различно.
- В историята се движете постоянно напред-назад във времето и вътрешния свят на Мевлют. Това придава богатство на неговия свят...
- Методът е откритие на Флобер. Той въведе този недиректен стил, който позволява на писателя да се приближава по-близо до съзнанието на героите. Правя следния трик: читателят не забелязва факта, че разказвачът говори, а не Мевлют. Преходът не е маркиран по никакъв начин. Когато Флобер въвежда този метод, той освобождава изкуството на романа, правейки го много по-еластичен. А разказът може също да бяга в дистанция,
както показва Толстой, когато ни разказва за Наполеоновите армии, наближаващи Москва
- Този път на фокус в романа ви е бедната класа...
- Рядко се пише за нея напоследък. Британският ми редактор ме попита дали ще включвам хора от средната класа. Отвърнах му: Не. Моята новела се случва само сред бедните, които са дошли в модерния град. И не могат да свикнат с индивидуализма, егоизма и икономическата рационализация на града. Тези, които са бързи, са успешни. А тези, които са объркани, не успяват.
В моите часове по литература често говоря за една идея на Дьорд Лукач. Той казва, че най-добрите исторически романисти измислят герои, които са колебливи и могат да принадлежат към която и да е от класите на техните общества. Това е възможно само ако нямат строги политически, идеологически и морални залитания. Техните идеи трябва да са "меки". Мевлют е написан по този модел.
- В един момент историята си играе с възможността да разкаже за възхода на исляма - вашият Мевлют за кратко му се поддава. Но все пак след време се отказва.
- Следвах модела на Стендал, който държи огледало към обществото. Мевлют слуша религиозни фанатици, марксисти и изобщо всякакви... Той обаче е по средата, никога не става радикален.
- Героят ви произвежда и продава боза. Какво означава тази напитка за турския народ?
- Бозата е популярна по тези места от времето на Османската империя, защото е с леко алкохолно съдържание.
Така хем може да опиташ алкохол, хем не правиш нищо в разрез с канона на исляма
Тя се свързва и с романтичното османско минало и добрите времена, когато бяхме част от дълга традиция.
- Вие самият пиете ли боза?
- Пих я, докато пишех романа. Но мога да призная, че не ми е много вкусна.
- Какво е мнението ви за турския президент Ердоган?
- Той става все по-тоталитарен и авторитарен. Не уважава демокрацията.
- Често казвате, че трябва да вярвате в книгата, която пишете. Защо?
- Защото литературата, независимо дали е фантастична или реалистична, работи по начин, който Самуел Колридж нарича "отстраняване на невериeто". Ако си циничен човек, ако не си искрено вярващ в силата на литературата, трябва да избягваш книгите. В края на краищата четенето е вече много старомодно в нашата епоха на блогове, интернет, социални мрежи. Защо четем романи? Защото вярваме в силата на литературата. Защото не сме цинични, саркастични или подозрителни към нея.
- Вие сте известен и като авторът, описвал най-много Истанбул. Самиха, една от героините ви в "Странност на ума", казва: "Истанбул няма край".
- Нека ви разкажа нещо. Когато съм се родил, Истанбул е имало 1 милион жители. А сега са 17 милиона. Живял съм тук 63 години. И промяната през последните 10 е по-голяма от тази в първите 53. До 2000 г. градът е бил много или малко същия. Но сега е излязъл извън контрол. Това има предвид и Самиха, когато го казва. Понякога отнема 3-4 часа да отидеш от единия край до другия.
- Изглежда сякаш любовта и времето са големите теми на романа ви...
- Най-вече това как любовта се развива с времето. Мевлют не получава тази, която иска. И се жени за друго момиче - това е в началото на книгата, затова го разказвам. Но с времето, което прекарват заедно, борейки се да оцелеят, отглеждайки децата си, те осъзнават, че това време е по-важно от идеята за любовта. Мевлют пише романтични писма към друга,
но в края на краищата не те, а преживяното време с човека до теб е по-важно
Тази книга не идеализира романтичната чувство, а разказва за споделянето, приятелството и водене на общите битки от мъж и жена, рамо до рамо. Вижте, любовта е една голяма идеология. Всички поп песни, традиционната и романтичната литература, поезията, музиката - ние сме заобиколени от тази идеология. Невинаги обаче тя е реалистична.
- Не е ли щастието именно в тази реалистична любов?
- Да. Въпреки че аз се считам за постмодерен писател, се подписвам и отдавам чест на романа на 19-и век - този на Толстой, Стендал, Балзак, където важният въпрос е: Какво е животът? И какво да правим със себе си? Щастието ли е най-важно, славата ли, успехът ли? Или пък приятелството, семейството, приключението или романтичното бягство? Трябва ли да останеш в същата къща, в която си роден, на същата улица, или трябва да се променяш? И трябва ли да си с много жени и да си Казанова, или пък е добре да се въздържиш? Социалният живот по-важен ли е от вътрешния? Това са вечни дилеми. Великото нещо при романите на 19-и век е, че Толстой и Стендал винаги адресират до нас тези проблеми и се опитват да ги разберат и проумеят. Аз също правя това днес.
- Какво е тогава за вас щастието?
- Добър въпрос. Може би щастието е нещо, което идва с времето. На моята възраст мисля, че щастието е да не се тревожиш прекалено много. Но аз съм амбициозен човек. И имам много тревоги, които сам си причинявам! Ето, сега се тревожа дали например преводът ми на английски е достатъчно добър...
И въпреки че съм преведен на 62 езика, аз си оставам същият провинциален човек като Мевлют
- Кои са любимите ви писатели?
- Аз имам четирима големи учители - Толстой, Достоевски, Пруст и Томас Ман. Харесвам също Борхес, Набоков и Итало Калвино.
- Какво е за вас да сте писател?
- Писателят е някой, който прекарва години в това търпеливо да открива второто същество в себе си и света, който го обгръща. Писането - това е човек, който се затваря в една стая, сяда на масата и започва да действа. Да пишеш значи да обърнеш поглед към думите, да изучаваш света им и да го правиш с търпение и радост. И аз седя на моята маса, с дни, месеци, години, бавно добавяйки нови думи към всяка нова празна страница и чувствам, че създавам нов свят. Тайната на писателя не е вдъхновението, а в неговия инат и търпение. Има една прекрасна турска поговорка - "Да копаеш кладенец с игла", това мисля, че прави писателят.
Аз съм работохолик, обсесивен при това, и знам, че производителността расте експоненционално в зависимост с времето, което прекарваш зад бюрото. Ако пишеш 3 часа, ще напишеш 3 страници, но ако пишеш 10 часа, ще напишеш 30 страници! Кафето и чаят са ми били приятели през целия живот. Пиша, после редактирам, редактирам, редактирам. Владея дисциплината.
- Коя е най-великата книга според вас?
- "Ана Каренина". А най-големият политически роман е "Бесове" на Достоевски.
- През 2006 г. спечелихте Нобеловата награда за литература. Помните ли как се чувствахте тогава?
- Не бях изненадан. Предната вечер вечерях с един сънародник и той ми подхвърли: "Знаеш ли, утре е гласуването". На другата сутрин телефонът ми звънна в 7 ч и знаех кой е, защото никой не ми звъни по това време
- Как се отрази бежанската криза на Турция?
- Аз живея близо до площад "Таксим" и всеки ден виждам как сирийските бежанци се молят. Щастлив съм, че Германия подслони 800 000 бежанци за една година и им даде документи, сигурност и бъдеще, което не могат да получат в Турция.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
