Арт Майсторите в жанра белязаха с хумор пътя към епохата
По преценката на мнозина Възраждането е най-важният и най-красивият период в българската история. Младост, бунт, герои, разбойници, хулигани и хайдути, свобода или смърт, юначество, но и жестоки предателства. Възраждането най-лесно прониква в сърцето и за най-дълго остава там. Живеем често в онова шизофренично българско състояние: плюеш, мразиш страната, емигрираш, но в други моменти си готов да тропнеш върху масата, воден от някаква стара и неотменима гордост за това, че си българин. Е, това изпълнение с масата идва именно от Възраждането. Каквото и да се случва - преход, бедност, корумпирани политици, разочарования, безработица, повсеместна тъга и апатия, няма значение: онези герои, потопени в кървавото минало, винаги ще стоят там и ще ни гледат, съдят, дават надежди и опора. Защо винаги, когато се поразчуе, че министерството е решило да маха текстове на Ботев и Вазов, всички дружно ревват: Не! Тук изобщо не става дума за художествени качества (макар че образците им в поезията и прозата остават високи), а за нещо много по-интимно. Без тях е като да ти подкопаят почвата под краката, да ти отнемат родител, да прекършат родословно дърво, да те оставят сам да се удавиш в глобалното море.
Затова и не е изненада, че в последните години интересът към Възраждането се обновява с пълна сила в киното, литературата и театъра. Какво да кажеш за съвремие, в което общо взето предизвикателствата се изчерпват с добра кариера, евентуални странствания по света и пръстчето на показалеца, неизменно сочещо тъч скрийна на смартфон? Като го сравниш с Левски и Ботев в мелницата, "Да живее България" и пиянството на един народ, неизменно избираш второто. А всеки от съвременните творци има стратегия, с която да представи, опитоми, разкаже за тази епоха. Да я насочи към съзнанието на хората от XXI век, да я преведе на техен език и да им напомни за корените им. Ето каква е рецептата на майсторите в бранша.
Константин Илиев: Скандалът "Поп Кръстю"
"Изядохме те, Апостоле, изпихме те"
Това е една от най-разтърсващите реплики на поп Кръстю Никифоров във "Великденско вино", обявена от доста критици в края на миналия век за най-добрата българска пиеса на всички времена. Константин Илиев я пише през 1979-а - в разгара на зрелия социализъм, който отрича църквата, а повечето от неговите историци заклеймяват предателя на Дякона по презумпцията на учебникарския протокол. Авторът скандализира не толкова с идеята за оневиняването и опрощаването на "родоотстъпника", колкото със своеобразното приземяване на Апостола. И то не защото би се намерил някой българин, който да отрече, че Васил Левски е българският Христос. А заради типично българският, националният конфликт между него и поп Кръстю - конфликт между извисения, призвания, месията, извънземния по нашенските вечни стандарти и обикновения и потънал в битовизми, конфликт между духовната горница и материалната долница.
Няма съмнение, че литературният поп Кръстю и неговият прототип е трагичен образ, жертва на противопоставянето - изконната виагра на родния нихилизъм. Ето това е в основата на режисьорските интерпретации. Само Леон Даниел поставя четири пъти "Великденско вино".
Иван Добчев направи с Велко Кънев може би най-великият моноспектакъл в историята на бг театъра. Последните думи, които Велко изстрада и изплака на голямата сцена в Народния - може би предчувствайки, че повече няма да се срещне със земната си публика - бяха репликите на Кръстю. Неговият поп едно към едно отрече божественото - и то не защото беше атеист, а понеже не успя да издигне народа си до висините на Левски.
Александър Морфов: Свобода или кръчма
"Ба, цяла вечност - че да ни предадат циганите за скрап"
"Хъшове" вече над 10 години е на сцената в Народния театър, а Александър Морфов беше от първите творци, които най-сетне въдвориха нов метод в цялата работа с Възраждането. Режисьорът обърна "Хъшове"-те на Вазов с хастара навън. Тушира патоса, премахна клишетата, вдъхна живот на застинали в каноничен восък фигури и ги направи очарователно земни. Браила оживя под звуците на U2, а докато Бръчков говори с Владиков за поезия, по-съобразителните хъшове му изядоха порцията с боб. Немилите и недрагите заживяха на сцената във вечна люлка - между битовите несгоди, инстинкта за оцеляване, безпаметното пиянстване и мечтата за подвиг и саможертва. Това, което по всяка вероятност истинското Възраждане е представлявало. Морфов преобърна и сюжета на Вазовата творба: започна с финала и "Бедни Македонски...", а накрая отказа да ни покаже хъшовете мъртви. Вместо това ги оставя на влака за Белград, нетърпеливи да пролеят кръвта си за Отечеството, пътуващи към смъртта - както скромните изисквания на истинския възрожденец проповядват.
Стефан Цанев: Епохата е вечният ни съдник
"Искаш ли да станеш човек и богат, продавай народа, беси своя брат".
"Духът на поета" бързо се превърна в една от знаковите постановки в Народния театър, а авторът й Стефан Цанев отдавна е овладял умението да изковава възрожденски сюжети по перфектен начин. Тук обаче ходът му е друг: да покаже Стамболов и Захари Стоянов след Освобождението, когато вече са се овластили. В един момент двамата разбират, че пред вратата на кабинета на Стамболов чака не друг, а самият Ботев, незнайно как оцелял. Тогава започва Нощта на Страшния съд. Присъствието на Ботев инжектира жестоко чувство за вина и страх в Стамболов и Стоянов, който не смеят да се срещнат с него очи в очи. Защото знаят, че ще чуят присъдата на великото минало за това, което правят в момента. Това усещане, разбира се, пренася и върху зрителите. Идеята на Стефан Цанев гласи: Духът на поета, духовете на Възраждането, са вечният ни съдник, пред който всеки опит за бягство изглежда невъзможен.
Милен Русков: Пробив в езика
"Гората е последное убежище на свободата. До там са стигнали нещата. Ама трядно ся живей в гората, ще речеш. Има мечки, вълци, други зверове, слана кажда сутрин и прочия. Тъй е. Затуй жени там няма. Жената май не е много по свободата".
Милен Русков реши въпроса с Възраждането по радикален начин. Просто проговори на неговия език. След дълга подготовка и мощно четене само на автори, писма, текстове от онази епоха, Русков написа "Възвишение", търсейки максимално автентичен език, който да отговори на духа на времето. И само няколко страници след първоначалният шок, читателят вече е отплавал в света на героите, от който не може да излезе дълго, след като е завършил книгата. Приятелите го питат: "Защо говориш така?" А ти отговаряш: "Брате! Не бой ся, револуция ша правя, ша ся возвисявам!". Русков донякъде използва сходна стратегия с тази на Морфов: смешното и сериозното да се редуват, събрани като в плитка. С тази разлика, че ако при Морфов това става постоянно, писателят запазва най-трагическите си редове за финала. Максимално ефективна стратегия - през хумора читателят вече е отворил максимално съзнанието си за историята и последните трагични пасажи се стоварват със страшна сила. В постановката по романа на Русков режисьорът Иван Добчев пък добави още едно решение: сцената на няколко нива, последното - най-близко до небето - а героите постоянно ще се изкачват по стъпалата, за да постигнат възвишението.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
