София. Националната ни академия за театрално и филмово изкуство стана първото висше учебно заведение в света, което удостои с титлата доктор хонорис кауза световноизвестния режисьор Иржи Менцел.
Тържествената церемония се състоя вчера в аулата на НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". Ректорът проф. Любомир Халачев води протокола, в края на който връчи огърлието и почетния диплом. Носителят на "Златна мечка" ("Чучулиги на конец") и "Оскар" ("Строго охранявани влакове") беше полаксан, но не потисна емблематичната си усмивка и уникалното си чувство за хумор, които лъхат от цялото му творчество. Режисьорът благодари многократно на българските си колеги и си призна, че е притеснен от отдадената му чест. Той дори се чудил какво да каже пред аудиторията. "Господин Халачев ми постави редица въпроси, които ми помогнаха да се ориентирам в нещата, които ще са ви интересни", призна си Менцел, преди да произнесе речта си. Неговият приятел Иван Бърнев беше сред публиката.
На церемонията бяха изтъкнати интересни цифри от филмографията на Иржи Менцел - 29 заглавия, 22 сценария и 70 роли между 1962-2012 година. Режисьорът постави и шест постановки у нас в Сатиричния театър и в "Сълза и смях" - "Вечеря за тъпаци", "Още веднъж отзад", "И трите вътре", "Къде беше снощи", "Мнимият болен" и "Машинописци".
Менцел е тук за три дни, през които ще представи и новия си филм "Донжуановците". Домът на киното върти уникална програма от 8 "забранени филма" на новата вълна в Чехословакия, сред които е и "Чучулиги на конец" от 1969 г. Заради критично отношение към комунистическия режим той е свален от разпространение на голям екран до 1990 г., a на режисьора е наложена и забрана да прави кино до 1974 г. 20 години след създаването си филмът печели "Златна мечка" в Берлин. Историята е за потиснатата доброта на хора, заточени в трудов лагер, които се борят с всички сили да запазят човешкото си достойнство.
Кадър от "Донжуановците"
Грозотата и злото заслепяват съвременното кино
Извинявам се, че заеквам. Все пак не получавам всеки ден почетни докторати. По образование съм кинаджия. Обичам киното, книгите и театъра, защото ми помагат да разширя знанията си за света и главно за човешката душа. Когато по стечение на обстоятелствата станах кинаджия, взех решение да връщам онова, което съм получил от културата. Това е добро решение, по-сложното е неговото осъществяване. Професор Отакар Вавра ме научи да правя пълнометражни филми. Той искаше те да са хубави. Веднага разбрах какво представлява хубавия филм. Баща ми беше интелектуалец и много образован. Майка ми беше шивачка и така да се каже жена от народа. Знаех, че моите филми трябва да са такива, че да ги разбира майка ми, но да не се срамувам от тях пред баща си. Това не е проста работа. Придържам се към този принцип през целия си живот. Исках да правя такива филми, които да отклоняват хората от слабоумните сериали и да ги водят в кината. Има много тясна пътечка между кича и онова, което се нарича "несъвсем излишен филм". Учил съм се от добрите кинотворци, от филмите на Чарли Чаплин, от авторите на италианските кинокомедии, от Били Уайлдър, Мартин Фрич и много други. От филми, които с усмивка показват нашия живот и своите герои като същества, достойни за любов и снизхождение.
С усмивка хората могат да бъдат опознати по-лесно. Филмите, издържани в менторски тон, или които плашат и водят до депресия, не са по моя вкус. Върху мен повече въздействаше мамината усмивка, отколкото строгият тон на татко. Затова реших да правя комедии, комедии, комедии и нищо друго - защото хубавите комедии са малко, а хората имат нужда от тях. Такава е традицията на чешката литература и кино. Съвременното поколение творци в моята страна продължават тази тенденция по нов начин.
Когато на разни фестивали гледам съвременни филми, сред които и на млади творци, се натъжавам, че почти всички са депресивни - издигат злото и представят свят, в който нямам желание да живея. Не мога да разбера защо съвременното световно кино е заслепено от грозотата и злото.
Миналата година съм изгледал около 50 филма, но нито един от тях не събуди у мен желание да се смея или поне да се усмихвам. Това е тъжно и опасно. Още от първия си филм зная, че киното трябва да насърчава хората, а не да ги измъчва. На депресивните ленти им липсва катарзис и те вгорчават живота. Имах радостта още в първата си работа да се срещна с Бохумил Храбал, явление не само в чешката, но и в световната литература. В неговите произведения има свидетелства и за трагичното, и за смешното. Това необичайно свързване на тъгата с утехата и усмивката е уникално в чешката и световната литература. Бохумил Храбал израства от нейната традиция, точно защото успява да убедини усмивката със сериозната поука. Не мога да направя за него нищо по-добро от това да ви помоля да отворите някоя от книгите му и да я прочетете. Сега ще бъда доктор, но моля ви, не искайте от мен да ви лекувам.
Режисьорът: Исках да ставам гинеколог
- Г-н Менцел, кога един мъж се чувства горд и щастлив - на 16, когато открива любовта, или на 76, когато става доктор хонорис кауза на сериозна академия?
- Бих предпочел 16-те. Тогава исках да ставам гинеколог.
- Вие сте хирург в "Зад вратата" на Ищван Сабо, а той участва във вашия "Служих на английския крал". Как двама велики кинаджии се режисират взаимно като актьори?
- Просто се уважаваме. Ние сме близнаци. Той се е родил около три дни преди мен. Така че от време на време празнуваме заедно рождените си дни. В неговия филм играх хирург, но предпочетоха да не ми дават скалпел.
- Колко комедии не успяхте да заснемете в годините, когато бяхте забранен?
- Не ги броя. Винаги съм искал да снимам само комедии. Но проблемът тук е друг. Изкуството няма нищо общо. Ако хората се смеят, значи съм направил нещо добро за тяхното здраве.
- Идвали сте много пъти в България, но вече имате тук един приятел по-малко. Какво бихте искали да кажете на Рангел Вълчанов?
- Спомням си за него с малко тъга, защото в края на живота си той не можеше да прави онези филми, които би искал. А това е много жалко и за България. Рангеле, очаквам с нетърпение да се срещнем пак.
- Мислите ли за старите си творби?
- Когато филмът е готов, всичко приключва. Не бих искал да се обръщам назад.
- Какво става с наградите, които те получават?
- Притежавам голям сандък, но в него има още много място. Мислите ли за наградите, винаги успявате да развалите филма.
- Плакали ли сте някога, докато снимате вашите комедии?
- Аз - не. Обикновено плаче сценаристът.
- А с продуцентите как се разбирате?
- Винаги съм успявал да се договоря с тях. Винаги сме имали обща цел и сме действали като един впряг, който се движи в една посока. Съумявахме да се разберем. Но имах един изпитан трик. В сценария включвах масова и скъпа сцена - например с хеликоптер, която после изтривах и продуцентът беше доволен, че пестя.
- Каква е тайната на добре разказаната история?
- Просто трябва да е човешка. Човекът е единственото същество, което е смешно. В когото и да се загледате, винаги ще намерите забавни неща. Чрез смеха се влюбваме и съчувстваме едновременно. Така ставаме достойни за обич и за жалене. Това важи за всички герои. Ако не изпитвате тези чувства към тях, значи те не са герои, а просто фигури. Затова не обичам повечето от американските филми.
- Останахте ли доволен от Иван Бърнев в "Служих на английския крал"?
- Познавах го отпреди. Правихме театър тук, в София. Не намерих нито в Чехия, нито в Словакия по-добър актьор от него за тази роля. Талантът не може да се научи - не е важно къде си взел диплома. Това, което е важно в артиста, е неговата личност. Има мъже и жени, които могат да изиграят всичко, но са скучни. Докато истинските актьори привличат вниманието. Заради тях ходим на кино. Човешкото лице е най-интересното на екрана.
- Защо днес няма достойни комедии?
- И аз си задавам този въпрос. Не знам дали актьорите не могат да изпълнят нещо интересно, или причината е друга. Но истината е една - това, което ти се струва много сериозно днес, след няколко дни става безкрайно смешно. Спомнете си за филми, които преди години са ви заслепили със своята дълбочина. Сега вече знаете, че те са прочути, но предпочитате да не ги гледате, защото са скучни. И защото са смешни в своята сериозност. Но фактът, че няма добри комедии, ме натъжава.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
