Николай Урумов отново е в два от най-култовите образи в българската космогония. Големият актьор прие овациите на публиката в Младежкия театър след премиерата на „Bai Ganyo“ от Георги Данаилов по Алеко Константинов с режисьор Петър Кауков. В Русе пък жъне овации с моноспектакъла си „Мъжка задушница“ на Емил Бонев по романа "Видрица" на поп Минчо Кънчев.
- Как се влиза в кожата на поп Минчо Кънчев, господин Урумов?
- Емо Бонев успя от 2200 страници да синтезира всичко в 22 – без да се загубят нито духът, нито характерът, нито атмосферата на времето, които носи този чешит поп Минчо Кънчев. Емо ми даде своята драматизация през 2009-а. Вече играех Бай Ганьо в Пловдив, а той беше директор на театъра. Играех и „Живот в кашони“, работех върху „Лалугер“. Като усещане и готовност не бях извървял пътя си към „Видрица“. Така че 10 години този текст стоя у мен. Чест му прави на Емо, че не се обърна към друг. Благодарен съм му. Това лято се засякохме край „Свети Седмочисленици“ и му казах: „Емо, вече съм готов“. А той ми отговори: „Аз пък вече съм готов да го поставя“. Защото преди 10 години щяхме да търсим друг режисьор. Но най-точно и най-вътре в темата не може да бъде никой друг. Трябваше да решим и къде – коя сцена също е готова за „Видрица“. В Русенския театър има нещо мое – оттам започна любовта ми към това изкуство. Директорът Орлин Дяков веднага рече: „Задължително тук“.
- Припомнете ни кой е поп Минчо Кънчев.
- От неук се изучава и става учител, поборник, съратник на Левски, заточеник в Диарбекир. Доживява свободата, за да се върне, да види какво се случва тук, да се хване за главата и да извика
За тая България ли се бихме?
И добавя: „Като поживях няколко дни в село, гледам хората и си мисля: Уж са все предишните, ама малко под съмнение оставам. Навярно като са бягали нагоре в Балкана от нямане, са изгубили всичко човешко. Научили се да лъжат, да крадат и биля да убиват. Тези, които нямаха нищо, от кражби и лъжи придобиха парици. Какво чакаме, до кога ще се лутаме – гладни за присвояване на чуждото, жадни за чуждата пот? Не сме ли ний хора, не сме ли ний създадени по образ и подобие Божие? Какво време чакаме – то времето си върви?! Виждаме, че умират други – но не вярваме, че умираме и ние. Изповядваме, че сме смъртни. Но постъпваме, като че сме безсмъртни“. Левски е написал в тефтерчето си „Народе“ с 4 въпросителни, а поп Минчо е написал „До кога“ с 4 въпросителни. Но понеже той гледа на света с наивни по детски очи, всичко звучи забавно-иронизира и самоиронизира, спектакълът върви със смях. Някои от закачките са в стила на барон Мюнхаузен и неговите фантасмагории. За да се стигне до последните 15 минути на катарзиса, които хващат за гърлото.
- Казахте, че сега, 10 години покъсно, се чувствате по-подготвен за поп Минчо Кънчев – в какво се променихте?
- Косата ми побеля малко повече, шамарите от живота са ми малко повече. Мога да понеса драматизма на героя. Подготвен съм за него. Трагиката в образа трябва да се изживее. Иначе щях да изиграя представата си за героя – и нямаше да бъде толкова истинско, така, както го чувствам. Веселата част никога не е била проблем. Но едно е да си на 46, друго е да си на 56. Самият поп Минчо Кънчев е на около 60, когато започва да пише историята си. Това чакане и зреене беше от полза. Вече имахме няколко срещи с публиката. След спектакъла ме чакаха зрители от втората и третата възраст, викаха Браво като млади фенове. На Никулден зала 1 във Фестивалния и конгресен център във Варна беше изкупена до последния билет.
- Споменахте за шамари... Нима звезда като вас има нужда от тях?
- Шамарите са неизбежни. Едно време с тях се растеше – от родителите, учителите, улицата. Ако не получиш някой и друг удар от ляво и от дясно, как ще влезеш в правия път? Иначе ще се луташ и токувиж си свърнал към калта. Е, сега, разбира се, шамарите са забранени. Но шамарите на живота те правят по-мъдър – иначе безрасъдството ти може и да няма край.
- Пак сте в стихията си, наречена „Бай Ганьо“ – каква е тръпката тук и сега?
- Прочитът е нашият с Петър Кауков в Пловдив, но спектакълът, естествено, не е същият. Няма ги онези мои партньори от Пловдив, с които го играхме 12 години. Спряхме, когато избухна пожарът в театъра - може би щяхме да го играем още. Но Стоян Миндов, Стефан Бобадов и Георги Василев си отидоха. Сега колегите в Младежкия, разбира се, са прекрасни и предлагат различни провокации, но вече са други. Сценографията и костюмите са различни. Времето е различно, може би има нюанси в провокациите, но Бай Ганьо няма как да се промени. А и аз не мога да избягам от него, вече съм много вплетен в общия му прочит. Моето в него е търсено и намерено, то е вярно и не може да бъде друго. Без значение, че от първата репетиция до днес са минали 20 години. Нашият Бай Ганьо пак няма да бъде с потури, мустаци и дисаги - етнографски персонаж, който плюе, храчи и пърди. Той отново ще бъде с черно костюмче и бяла риза, всеки може да се огледа и да се познае. Няма да е крайно отрицателен образ, а противоречива личност – като всички нас. Ще се вихри в бясното си темпо, във въртящата се динамика на сцената. Отново предлагаме действия, а не разказваме обстоятелства. Всичко е близко и комуникативно – в контекста на времето, в което живеем.
- Защо ви е толкова любим Бай Ганьо?
- Любим ми е, защото познавам прототипите. Понякога дори и аз не се контролирам и реагирам първично и първосигнално. Никак не ми е чужд, изразява това, което чувства в момента. Жив и близък човек, а не е икона от литературата. Изчистихме всякакви елементи, които биха го превърнали във вицов персонаж. Той не е вицов персонаж. Изчистихме всякакви елементи, които биха го направили фейлетонен образ. Той не е фейлетонен образ. Изчистихме всичко, което би могло да го отведе към естрадата. Той не е естраден герой. Искахме да бъде съвсем реален. Да не говорим, че чаят у Иречек е истински, както и супата при Марженка. Като в киното, където живееш, а не играеш – без карикатури и шаржове. Постига се, когато си на 1000 вътре. А появи ли се и разминаването, се стига до комедията.
- Как останахте с акъла си в цялата си тази популярност?
- Моето постоянно връщане към село ми помага често да си спомням за стартовата си позиция. Всеки месец съм там. Никога не съм късал със земята. Постоянно преодолявам тези 520 километра. Но дали ще е село, дали ще е град няма значение. Важното е да не си отрязал корените си, да не са те отскубнали от тях. Както беше при великия Радичков – затова остава витален и вечен, макар и да го няма.
- Как премина турнето ви в Северна Америка?
- Никога не съм вярвал, че ще стигна до там. Една от невъзможните мечти, която се оказа изпълнима. Не само да отида и да зяпам по „Бродуей“, но и да играя, да се срещна с хора. Благодарение на продуцентката ни Петя Романова, с Мишо Билалов успяхме да общуваме с много сънародници – те ни чакаха след всяко представление. Вечеряхме заедно, споделяха, говореха...
- Впечатления?
- Всички мечтаят да се върнат. Всеки носи съдбата си. Там са наясно с новините в България – не е като едно време. Но имаше хора в Маями, които вече са си купили апартаменти във Варна и чакат да се пенсионират. Имаше хора от Монреал, които си бяха написали завещението – макар и в активна възраст – за да бъдат погребани в България. Децата им са пораснали – родили са собствени деца. Тъкмо те, от третото поколение, вече нямат толкова много думи на български. Дядовците и бабите, майките и татковците са си наши. Като Владо от „Лалугер“, който живее в Лас Вегас, но е свързан чрез невидима нишка с бабината си къща в България и през две-три години се завръща – винаги знае и помни кой е. Но най-същественото е, че не бива да се отказваме от сънародниците ни навън. Тук можем да сме 6 милиона, но още толкова живеят навън. Един българин да има някъде, там е България. 10 представления в САЩ, 2 в Канада. Освен нас, подобно турне за 26 дни са правили само „Ролинг стоунс“.
- Играхте със Стефан Данаилов и Стоянка Мутафова в „Ревизор“ на Сатирата, а с Ламбо – и много в киното и телевизията...
- Когато за първи път излязох на софийска сцена – при това в Народния, бях плътно до Ламбо. В „От ума си тегли“ на Грибоедов: той – Чацки, известен като руския Хамлет, аз – слугата Петрушка. Така го гледах, така го слушах, че и досега мога да ви цитирам големия му монолог. По-късно - в „Дон Кихот“, отново в Народния. После се заредиха и филмите – „Хайка за вълци“, „Бай Ганьо се завръща“, „След края на света“... Много сме си партнирали. Съдба. Той ми се радваше, аз му се радвах – а по стълбите на „Ревизор“ танцувахме и той ме щипеше по бузите. Ламбо беше харизма, усмивка, предразполагаше към лекота, носеше лекота, разпръскваше лекота. Несъзнателно, но постоянно. Стояна също беше неописуема, никога повече няма да се роди друга като нея. В „Ревизор“ тя беше Анна Андреевна, а аз – Хлестаков. И понеже героинята й постоянно се бореше за моето внимание, Стояна всеки път се чудеше какво да измисли, не чакаше някой да й казва. Преди едно представление – без никой да знае – отишла в гардероба, намерила някакви лъскави кюлоти и ги облякла под кринолина. Вече на сцената тръгнах към нея, а тя се обърна с гръб към мен, преметна огромната си рокля през главата и пред публиката лъсна розовият й сатенен задник. Фурия, действително стихийно бедствие. Пак в „Ревизор“ трябваше да мина зад нея и да си сложа ръцете върху очите й – та да познае кой е. Тя ми взе китките и ги постави върху гърдите си, като не спираше да мачка бюста си под тях с помощта на пръстите ми. Кикот до премала. Това беше тя – страшно изобретателна. И все я питах: „Да не се повтарям с Калата?“ – нали все играех негови коронни образи: Хлестаков, Бай Ганьо, Маргариди от „Криворазбраната цивилизация“... „Не, не, различен си, друг си – с финес, с лекота“, твърдеше тя. Стояна да ти даде подобна оценка, няма какво повече да искаш. А след „Ревизор“ където и да се видехме, се прегръщахме и целувахме.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
