Събота,

Ники Сотиров: БГ културата е на крачка от проституцията

От: Албена Атанасова -
A
A
A

Ники Сотиров тази седмица има поредна премиера – прочутият актьор е поп Мартин в тийнейджърския екшън „Смартфонът беглец“ на сценариста продуцент д-р Златина Филипова и режисьора Максим Генчев. Неговият герой е историческа личност, ситуирана във фентъзи- героична кинаджийска ситуация. Сотиров е и барон Бонър в „Дякон Левскси“ – първата голяма продукция на Максим Генчев и д-р Златина Филипова. Сотиров и Генчев бяха заедно и в „Седем часа разлика“ – сериала на Милена Фучеджиева и Маги Халваджиян, който шоково беше свален от праймтайма на Би Ти Ви в пика на зрителския интерес и с готов следващ сезон. Ники обаче вярва в изначалния си късмет и е убеден, че рано или късно нещата от живота и в изкуството идват на мястото си. Самият той има изумителен старт в кариерата си – при това още преди първия си учебен ден във ВИТИЗ. „Отворих вратата на Академията, за да вляза в първия си учебен час - след 25 месеца казарма - и на прага ме спря Жени Радева. „Мога ли да ви направя снимка?“, запита тази изключителна дама. Оказа се, че с Въло Радев търсят млади и непознати лица за „Адаптация“, спомня си Ники. Ето какво сподели той пред „Стандарт“.

- Господин Сотиров, що за личност е вашият герой в тийнейджърския екшън „Смартфонът беглец“? 
- Поп Мартин е ексцентричен, експанзивен, енергичен – много образован за времето си човек, който е мотивиран от своята кауза. Той е благородник – въпреки че в средата на по-миналия век подобно определение звучи доста абстрактно по българските земи. Една от дискусионните тези в митологията около поп Мартин е, че той и Вълчан Войвода правят дарение за построяването на Софийския университет. Но е факт, че точно те двамата са помагали на всеки, който е искал да изучи детето си или да вдигне къща, плащали са на лекари, за да лекуват най-бедните. Въобще хуманността е била отличителна черта за поп Мартин и Вълчан Войвода. Те обаче са прилагали и един от Крумовите закони – който посегне да открадне, пада посечен на място. 
- В кой момент от историята ни добротата и мъжеството в националния характер останаха в миналото?
- Те са закодирани в архетипа на българина, в жилавия му дух. Но криворазбраните стойности на демокрацията размиха основите на ценностната ни система.  Сред големите проблеми днес са отприщената агресия, жаждата за насилие, стремежът към мъст. Всичко това хвърля сянка върху лицето на народа, върху исконните библейски християнски добродетели, в който винаги е вярвал. Но да не забравяме, че 

когато плюеш срещу планината, плюнката се връща 

върху челото ти.  
- Правите сам почти всички каскади  в „Смартфонът беглец“...  
- Да, но до мен е самият Горан Гънчев, който отлично играе Вълчан Войвода. Помагаше ми в по-сложните сцени, а в най-сложните влизаше професионалист. Във филма всичко изглежда много истинско, а не като на кино.  
- Помните ли първата си каскада в ранната ви младост?
- И още как: за малко щях да се обеся в „Адаптация“. За части от секундата изпуснахме ситуацията от контрол.  Но това ни най-малко не ме изплаши, въпреки че Въло Радев много се стресна. Аз по принцип имам навик да флиртувам с риска. Но не бива самоцелно да се прекалява – иначе се губи автентичността.  Киното не е документално отражение на живота – то опоетизира живота.  Дори изстрелването на куршум трябва да бъде направено красиво и ефектно, за да въздейства върху публиката. 
- Имате и „давене“ в кариерата си...
- Да, в „Голямото нощно къпане“. Бина Желязкова седеше на брега и викаше по мегафона: „Хайде, бе, пудро, удави се като хората“. За мой ужас този момент настъпи, а тя започна да ме хвали на висок глас: „Ето го давенето за „Оскар“. И едва когато пост фактум разбра, че съм бил на косъм от реалната драма, се притесни ужасно. В „Къщата“ на Стефан Димитров – режисьорът, който за съжаление отдавна не е между нас -  предозираха пиропопаденията ми и аз буквално прехвърчах на метър и половина от камерата. Фашистки агенти застрелваха моя герой в Съдебната палата и излетях като новогодишен фойерверк, но се приземих добре. Стефан веднага се разпореди да дойде лекар, който известно време да следи пулса ми, но, слава Богу, всичко се размина. Подобни етюди каляват психиката и тялото. Днес пиропопаденията вече са значително по-съвършени. Особено в американското кино, където ме „застрелват“ почти във всеки филм.  Но не всичко е толкова забавно, колкото изглежда отстрани. Спомням си, че в италианско-българска продукция големият Любомир Димитров, съпругът на Емилия Радева, получи сериозна травма в китката и се наложи сложна операция. 
- Въло Радев, чиито филми никога няма да бъдат дори достигнати, като че ли ви отглежда от първия ден на пътя ви...
- В „Адаптация“ той се отнасяше към всички нас като към свои свидни деца, в които инвестира цялата си любов и надежда за бъдещето на българското кино. Винаги много ме е обичал - научи ме, че киното е вселенска наслада и че трябва да му служиш с търпение и самообладание. Бях плътно до Въло и след като синът му Ради си отиде – в никакъв случай не искам да кажа, че съм се опитвал да заместя детето му или пък че той е проектирал върху мен онези бащински чувства, които всеки пази само за чедото си. Но наистина имахме много силна духовна връзка – помагаше ми във всичко, напътстваше ме, 

съветваше ме до последния си дъх

Гастролирах в Япония, когато в София беше започнало поклонението пред Въло. Спестиха ми го преди спектакъла, но аз усещах различна емоция, докато играех. Чак няколко часа след финалните овации Петьо Андонов, тогава посланик в Токио, а сега в Южна Корея, ми каза: „Още някой те гледаше – от едно друго място. Мисля, че те е харесал“. 
- Вие и Максим Генчев сте от най-печените кинаджии в индустрията – имаше ли челни сблъсъци на терен: в „Дякон Левски“ и в „Смартфонът беглец“? 
- Не. Обединявахме енергия и усилия в детайлите – дори прекомерно. За да се случат нещата. Максим умее да дешифрира героя и в най-незабележимите нюанси и това провокира актьорите да бъдат по-ефектни, по-атрактивни. 
- Кино мачовците като вас двамата са все по-малко...
- Така е. Максим е вулкан от чувства – изригнат ли, му създават фенове или опоненти. Но това е нормално. При мен емоциите са не по-кротки. Идентичният нрав ни събра преди много години: ние сме състуденти – той беше при Крикор Азарян, аз – при Сашо Стоянов. С Генчев се биехме по "Раковска" с всеки, който си позволяваше да подхвърля цинични реплики към момичета с нас и край нас. Свирехме на китарките, пиехме си водката в Унгарския, бяхме щастливи, често нетърпими и неуправляеми. И сега сме същите. Нито търпението, нито  самообладанието някога са били нашата стихия.
- Къде е тръпката, когато влизате в исторически образ?
- В другия  тип отговорност, в различната като послание атмосфера, в по-особената концентрация, във визуалното доближаване.
- Вашият Патриарх Евтимий в „Антихрист“ на Бойко Илиев по Емилиян Станев звучи доста апокалиптично в своята безпомощност пред падението на нацията...  
- Евтимий казва, че праведният християнин обича грешните. Че истинският следовник на Христос чувства вина за всеки чужд грях.  Човек трябва да отвръща със своята и с Божията любов на нещастните. А да бъда Патриарх Евтимий е комплимент от звездите. Надявам се на още благосклонност от тяхна страна.  Ромео играх във ВИТИЗ, с Хамлет се разминах, но имам време за крал Лир и Ричард Трети. 
Бойко Илиев извади модерността от „Антихрист“ -този световен роман. Думите на отец Лука звучат така, като че ли са казани тук и сега по апокалиптичните новини по БНТ, Би Ти Ви, Нова и другите телевизии: „Погледни, Теофиле, 

в каква държава живеем – блюдолизци, мазници

мислят само за вещи. Готови за един грош да продадат брата“.  Целият „Антихрист“  е за вярата, за моралното израстване, което приближава до Бога. Голямото лично духовно крушение на Патриарха е, че той не успява да задържи устоите на православната вяра. Поробването на България го убива – първо убива духа му, а после и физиката му. Никой не знае къде са мощите му. След абдикацията на Иван Александър Патриарх Евтимий управлява държавата.  А според легендата брадвата над главата му окаменява в ръката на палача. Пак според легендата Шеремет бег казва: „Бог не го дава“ и го праща  на заточение. Но Евтимий живее само няколко години, не се знае кога точно умира.  Апотеозът на българския дух е в тази сложна драматургия. Във фокуса й е величието на нацията, която никога не е сменяла името си и нито едно нейно знаме не е пленено. Български племена са съществували още преди Христос. 
- Колко пъти са ви канили в политиката?
- Няколко. През 2005-а бях много напред в листите - на абсолютно сигурно избираемо място. Но точно тогава разбрах, че 

политиката и изкуството са тотално несъвместими

Не можеш да ги правиш паралелно и качествено. Така го усетих. И се смирих със себе си. Не съм имал блянове да ставам политик. Моята амбиция беше да помогна на културата ни, която винаги е била европейска в своята значимост, но би могда да бъде и световна. А днес е на половин крачка от проституцията.  Това е голямата ми болка. 
- Обикаляте из България не само с "Антихрист", но и с „Жертвата“ с Елена Петрова, с „Валят пари“ с Ани Петрова – какво виждате из държавата?
- Бедност и тъга. Сивота. В много повече нюанси, отколкото ми се иска да бъде. Но не съдя хората – така губя времето, в което бих могъл да ги обичам.  Оглеждам се за светлината, за усмивките на младите. Имам повече мечти, отколкото спомени. Аз съм непоправим оптимист – нямам време да се уморя, живея извън календара. И без да съм наивник или глупак, вярвам, че утре България ще е по-добро място за живеене. Защото е земя, избрана и благословена от Бога. В най-големите катаклизми – природни и духовни – България ще остане остров на спасението. 

Коментари

Сортирай по: Новите първо

Валутни курсове

По курса на БНБ
Валута Лева (BGN) Обратен курс за 1 лев
CHF 1.70725 0.585737
GBP 2.24388 0.445657
USD 1.71204 0.584099
Виж всички