Недялко Славов от дни насам представя из държавата новия си роман "Камбаната". На софийската премиера самият Калин Донков рече: "Много глас е насъбрал в „Камбаната". Затова и ударът й е разтърсващ и звучен! Славов е писал със съзнанието, че рискува конфликт със сегашната обществена конюнктура - в този смисъл „Камбаната" е литературна дързост. А в литературата е важно да си единствен - Недялко Славов е избрал точно този път". Героят му е бившият затворник Вено, който иска да спаси стара зарязана от миряните църква в село "със затихващи функции". На фона на този вечен декор се разгаря страстна любов –с циганката Лейла. Големият въпрос е дали сме обречени – тук, в митницата между Европа и Азия, както Славов нарича България.
Първият роман на Недялко Славов, който издателство «Хермес» пуска на родния пазар, е „Портрет на поета като млад". Следват още четири заглавия. За „432 херца" писателят спечели «Хеликон» в края на миналата година.
- Господин Славов, шефът на "Хермес" Стойо Вартоломеев нарича "Камбаната" "литературна плесница на прехода" - каква е вашата истина за този многострадален период?
- Питате ме за моята истина. Тази уговорка е особено важна. Не обичам назидателността. Особено писателската. Моята истина не налагам на никого. Казвам я през книгите си, а казана през книгата, вече е публична и необратима. Не може да се отметна от нея, да я отрека. Така че щом определят „Камбаната" като плесница, то значи моята преценка за това време е презрителна като плесница.
- Защо, според вас, този преход все още се точи, а ние все така сме в криза - духовна и икономическа?
- Защото това е и целта. Да сме – както вие го наричате в криза – а аз го наричам „в режим на поносимо и плавно редуциране".
- Кои са ценностите, които нацията изгуби завинаги през последните 26 години?
- Нацията ни не е загубила нищо, защото кодът на кръвта не се губи с векове, камо ли за 26 години. Но се случва друго.
Има огромен натиск за обезличаване на българската памет
Впрочем това е първият принцип на Матрицата.
Убий паметта! Този натиск е насочен особено към младото поколение. Впрегнат е целият ресурс, ако мога така да се изразя, по "заглушаване на родовите кодове на българския ген и кръв". Вижте само какви учебници се издават. Вижте само каква „учебна реформа" тече в образоването. Твърдя, че българските общности в чужбина – които са изолирани от тоя повсеместен процес у нас – са в пъти по-самовъзпитаващи се в българщина и възпроизвеждащи родовия си корен, отколкото това се случва в майка България. Българите в чужбина са драматично самоопазващи се българи. Е, това не се отнася за тези, за които Родината е кредитна карта и кола с автоматични скорости. Говоря за българите с българско сърце. А традиционните ценности, които методично са разрушавани тук, на роден терен, са народните традиции в културата, бита, храненето, семейството, езикът.
- Какво е вярата за българина - спасение или разменната монета? Кой я ипотекира, кой я олихви, както казва вашият поп Танас?
- Мога да кажа какво е за мен – тя е просветление. С нея ми е леко да живея. Тя ме споразумява със света. За другите не знам. Но когато ходя на църква, виждам все повече хора и това ме обнадеждава. В този убог свят българите инстинтивно се връщат към вярата. А за това кой я ипотекира и олихви, е ясно. Едва ли ще ви каже нещо, което да не знаете.
- Казвате, че свободата ни върти на малкия си пръст – кога ще станем свободни наистина?
- Раждаме се свободни, сами избираме дали да станем роби.
- Вашият герой в «Камбаната» нарича лакомията "другият звяр" - защо българският народ не реагира нито на официализираните кражби през институциите, нито на «ало, измамниците»?
- Кражбите на така наречения ни „елит" и битовите престъпления на «ало, измамниците» - всъщност и едните, и другите са едни и същи апаши - трябва да ги съди законът, а не българският народ. Погледнете само какъв е бюджетът на тия огромни министерства – правно, силово. Той, българският народ, плаща на цяла армия от правораздаващи органи и служители – стотици, хиляди съдии, прокурори, като добавим и правоохранителите, се оказва, че половината население на България бори престъпността под пагон или зад чиновническите бюра. Така че, отговаряйки с усмивка, ще ви кажа, че не сте права - народът ни воюва с престъпността. Воюва - и то с пълна сила. Искам да кажа и още нещо, но вече без усмивка. Нещо за българина. Аз обичам клетия, вечно обругаван и оплюван българин. Да, наистина. Това не са декларации. С какво е по-различен от другите в чисто човешки план? Не разбирам тая агресивност, с която го съдят - впрочем също българи. Наскоро го казах, но се изкушавам да го повторя. Нашата историческа участ е тежка и тъмна. Много са ни мачкали.
Живеем на стратегическа земя - винаги са искали да ни я вземат
Държавността - особено в последните шест века - почти не е съществувала. Или ако я е имало, е била бутафория, слугинаж на някоя „велика" сила. Българите са се спасявали поединично и така сме се превърнали в народ от индивидуалисти. Всички ни хулят за това, но аз мисля, че днес, в тоя безмилостен глобалистки хаос, тъкмо там е спасението ни. Индивидуалистът трудно попада в капана на Матрицата. Колективните народи са най-жалки в това отношение. Не е необходимо да давам примери, това е повече от очевидно.
- Някъде четох, че имате немска жилка - разкажете, моля, за семейството си.
- Да, имам. По линия на мама. Моята баба беше германка. За семейството ми – какво да ви кажа. Това са лични територии, но с една дума – имах красиво детство. Бедно като на почти всички българи в онези години, но пък много щастливо. Родителите ми се обичаха романтично. Бяха духовни хора. Мама живееше в нейния си свят – слушаше Бетовен, Моцарт, Бах, Албинони, Вивалди. Беше преводачка. Превеждаше Зигфрид Ленц и Гюнтер Грас. Татко бе талантлив, остър, принципен журналист. Бе болезнено честен. Вечно го уволняваха. Родителите ми умряха в тихия режим на регулираната българска мизерия на така наречения преход. Знаете – такъв бе краят на всичките българи от това страдалческо поколение. Е, не си отидоха с оня вид на четиридесеткилограмови концлагеристи като повечето пенсионери, за които се погрижиха държавата и МВФ. Не го допуснах. Помагах им колкото мога, но тях приживе ги уби не материалната мизерия, а духовната нищета на „новия свят".
- С какво бихте се занимавали, ако не пишехте романи?
- Не знам. Вероятно с професия, в която има даване на любов. Педиатър, градинар, лесовъд. Нещо такова. Но пак щях да пиша. Обичам да осмислям света.
- Как оценявате, тук и сега, случващото се в бг литературата?
- БГ литературата не прави изключение от случващото се в останалите сфери на живота. Което само по себе е жалко. Има твърде много страх в нея, твърде много съобразителност, бих казъл:
Има мек, угодлив, коварен, прикрит, слузест, лубрикантен литературен слугинаж
Нещо подобно бе и по времето на социализма, който, апропо, се повтаря в своето неолиберално хулиганче днес с пълна сила. Но има и мнозина честни и талантливи писатели и поети.
- Одобрявате ли Нобела за Боб Дилън?
- Боб Дилън е световноизвестен поп изпълнител, който пише текстовете на песните си.
- С какво разпускате в свободното си време?
- Обичам да се движа. Да обхождам тепетата на Пловдив. Или да ходя покрай Марица. Честно казано – самодостатъчен съм си. Самотата не ми тежи. Напротив. Седя на някое кафене по центъра на Пловдив и гледам как светът минава покрай мен. Всъщност това са високопарни думи. Какъв ти свят! Организирани туристи. Стадни групи. Имат едни и същи лица, дори походките им са едни и същи. Много са щастливи. Много са стиснати и в загасващите им тела – повечето са организирани пенсионери от цял свят – има умора и омраза към младия енергичен и глупав гид, който неуморно ги води напред по улиците. Всъщност по-интересно ми е да гледам гларусите по покривите. Не зная защо напуснаха морето, но в Пловдив е пълно с гларуси. Също обичам мои познати да ми разказват къде са карали лятната си ваканция. Карам ги дълго и подробно да ми описват посетените места. След като ги изслушам, сякаш вече съм бил там. Повече не ми е интересно това или онова място.
- Бохем ли сте или сте строг човек, както изглеждате по снимките?
- Не ставам за бохем. Нямам черен дроб за това. Метаболизмът ми е като на индианец. Огнената вода ме мори. Затова съм скучен на тия компании. Иначе изобщо не съм строг. Напротив. Много обичам да се смея. Дори някои казват, че съм имал чувство за хумор. По принцип човек е много смешно същество. Особено ако се вземе на сериозно. Казвам го в най-добрия смисъл на думата. Човекът иска толкова много, а може да понесе толкова малко. И в това си желание е трогателен, направо е за съжаление. Имах два боксера на времето, знаете ги тия кучета с вид на боксьори, със сплесканите муцуни. Няма нищо по трогателно и мило от изражението на озадачения боксер. Ето такова е изражението на човека, когато разбере, че цял живот е търсил рая, а не е знаел, че се намира в него.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
