Иван Ланджев е поет, философ, доктор по руска литература, преподавател по творческо писане, кандидат-майстор на спорта по шах. Неотдавна неговата поредна стихосбирка „Ти, непрестанна новина“ беше издадена за втори път. Ценителите на лириката притежават и предишните му книги „По вина на Боби Фишер“ (2010), „Ние според мансардата“ (2014). Ето какво написа той за 24 май 2020-а.
1.
Езикът е по-голям от държавата. В този факт няма нищо патриотично, нито пък антипатриотично. Става дума за проста аритметика – говорят го повече хора, отколкото има в държавата, освен това е по-възрастен от нея, а и живее по-дълго.
Езикът надживява народа си. Дори когато го наричат „мъртъв“, той остава след гръмкия провал на последните режими и тогава... отива да живее в университетите. Не го е страх от високото, настанява се на ония етажи, които са любими на гълъбите. Намига ни от класиката или ни се репчи изпод научната лексика. Езикът е жилав старец.
Нашият също. Неведнъж е имало съвсем реални предпоставки българският да изчезне. Но е останал. Когато България е липсвала на картата, той пак е оставал.
Трудно ми е да говоря за него без емоции, защото е причина за всичко хубаво, което ми се е случило. Това не е някаква лиготия, нека се разбира буквално. Срещите с най-интересните и умни хора в живота ми дължа на езика. Прехраната си също. Любовите си.
Благодарение на българския изобщо видях света и излязох от България. Пак благодарение на него билетите ми са двупосочни и не заминавам окончателно, а се връщам тук. Дори не толкова при мястото, колкото при езика. Всички тези идилични картини, които карат човек да потръпва и традиционно се свързват с родното място, с планините, горите и полята – аз ги свързвам с думите за тия неща. Споменът за планината няма да ме трогне толкова, колкото музиката в самата българска дума, това ехо при „ – а н и н а“, което няма как да не е от песен. Може да е приспивна, самодивска, а може би Балканът действително пее хайдушка песен и това не е метафора, щом се съдържа в думата. Какво излиза? Нашата планина е невъзможна без песен. Езикът ни го казва сам. И кара човек да заобича Ботев, но по друг начин – без да се бие в гърдите и без да си го татуира по краката. Просто му е благодарен, че е дал имена на нещата, които сякаш винаги сме знаели. Те са били на върха на езика ни. И веднъж назовани от поета, те си остават връх на езика ни.
Да, ние сме слушали как гарванът грачи грозно, зловещо, но не сме го чували наистина, тези г-та и р-та никога не са отеквали така силно в главите ни преди Ботевата алитерация. А уж са просто някакви букви.
Цялата природа може да е могъща колкото си иска, но без ключа на езика това е самоцелно, декоративно могъщество. Вали си, но като в преспапие – затворено е и аз не съм вътре. Само езикът ме допуска. Като малък замервах небето с поглед и то хем беше безкрайно, хем нещо все му липсваше. Докато не чух за пръв път от Фурнаджиев: „Гърмят на небето големите, тъмните тъпани“. Тогава разбрах, че на небето винаги са биели тъпани и че облаците са „като крави, от блясък окъпани“. И всичко това е безспорно и не може да не е така.
Не се сещах, че изворът е „чаша за мъдреци и птици“ преди Иван Теофилов да ми каже.
Не бях виждал Витоша, докато не прочетох у Смирненски, че тя е като „теменужен остров в лунносребърни води“. И от този момент нататък тя си остана такава. Когато поетът ожени думите, се ражда истина. А нещо може да не е било истина, само защото не е било казвано досега. Някой трябва да го каже. Езикът чака.
Езикът не се интересува, че сме на 111-то място по свобода на словото. Ние може и да не сме свободни – той е.
И въпреки масовото производство на пошлост, ние всъщност нямаме какво да отнемем на езика – можем само да прибавяме. Няма да го уязвят ни чуждици, ни чатове. Нито езиците за програмиране, ако ще да са по-доходоносни от майчиния. Нито преводите от български на български, както направиха с Вазов. Българския език няма да го убият дори българските политици – всяка тяхна изцепка се превръща в лаф и отива в съкровищницата на градския фолклор. Помня как преди време едни хубостници внесоха „закон за чистотата на езика“, пълен с правописни грешки. Това е все едно да влезеш в парламента одрискан и да внесеш закон за чистотата на бельото. Изглежда има някаква закономерност – на хората, които управляват България, често им куца българският.
Един финансов министър пък нарече свободните артисти маргинали. Това отново е погрешно боравене с езика, но дори и то го обогатява. Впрочем, някой да помни кой е бил финансов министър по времето на Яворов? Е? Тогава кой е маргиналът?
Езикът отсява плявата. И министрите.
2.
Нека разкажа набързо една история за крадене на букви.
Преди има-няма две години група хубави, ентусиазирани хора измислиха нещо: направиха пейки с формата на български букви и поканиха автори да дадат по едно свое стихотворение за съответната буква. Поканиха и мен, аз казах „Ъ-ъ... това е доста интересно“, те рекоха „Ъ-то вече е заето“, аз казах „Не, нямах това предвид...“ и докато се разберем, ми се падна ер малък. Какво пък, ер малък – голяма работа. И дадох едно свое стихотворение, което закачиха на пейката ер малък зад Руската църква, точно до паметника на Пушкин. Пейката беше красива, ер малък се издигна в очите на минувачите.
Цялата идея се казваше „Скритите букви“. И след около месец буквално ми скриха буквите.
Звънна ми приятелка – бясна, възмущението ѝ за малко да строши екрана на телефона: „Да знаеш, че някой е избил плочката с твоето стихотворение от пейката! Каква е тая държава, какъв човек трябва да си да го направиш това...“
И аз се замислих какъв човек трябва да си – не ми хрумна нито един лош вариант. Крадецът може да е бил критик и това всъщност да не е кражба, а рецензия. Или пък мастит редактор, който ще го пипне и ще го върне оправено. Може да е романтик-рецидивист, който това си прави – ходи из града и краде поезия. Литературен Робин Худ, взема стихове от градинките и ги оставя в подлезите. А може да е клошар, да си е запалил огън с табелката и стихотворението ми да го е стоплило – не метафорично, а това винаги е по-добре.
Няколко дни по-късно имах път натам. На пейката седяха двама, момче и момиче, на по не повече от шестнайсет. Пиеха бира. Той не знаеше какви момчета харесва тя, затова се опитваше да бъде всички момчета едновременно: виждах по ръкомаханията, физиономиите, паузите, цялата неловкост. За по-малко от минута пробва да е лошо момче, шегаджия, загадъчен тип, рицар, покорен слуга и мрачен самотник. Тя един два пъти го удостои с нещо като усмивка – колкото да не спира с опитите. Той викаше отчаяно българския език на помощ, но колкото повече я гледаше, толкова повече си гълташе граматиката.
На връщане нарочно минах пак оттам. Явно родната реч е благоволила да помогне – пичът или беше казал каквото трябва, или стратегически бе премълчал голяма глупост, защото седеше с няколко сантиметра по-близо до нея. Ер малък беше станал още по-малък – пейката се беше свила, честно. Пушкин зад тях гледаше с одобрение и мълчеше. Като всеки гений, Александър Сергеевич беше наясно, че когато стихотворението се пише само́, не трябва да му се месиш.
Тръгнах си преди да се целунат и мислено благодарих на крадеца – тези двамата там нямаха нужда от моите писания. Те участваха в друго стихотворение.
Езикът никога не губи, ръкописите не горят и буквите не се крият задълго.
Трябва да си имал думи, за да позволиш на нещо хубаво да те остави без думи.
Честит празник!
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
