Някои неща са толкова очевидни, че никога не ги забелязваме. Това се случва и с вездесъщия образ на Мона Лиза. Неизчерпаемият портрет на Леонардо да Винчи от 1503 г. с участието на Лиза дел Джокондо, 24-годишна жена, майка на пет деца и съпруга на богат търговец на флорентинска коприна, без съмнение е най-известното произведение на изкуството в света, пише БГНЕС.
И все пак, колко от нас някога съзнателно са забелязали обекта в картината, който е по-близо до нас от всеки друг: столът, на който седи мистериозната жена?
Без значение, че това е единственото нещо, което моделът на Леонардо хваща с ръката си (буквално всички пръсти на ръката й се докосват или сочат към него), столът със сигурност е най-незабележимия аспект на картина, която е била наблюдавана и проучвана толкова много.
Скрит на видно място, той може да бъде и стрелката, която насочва пътя към по-дълбоките значения на произведението.
В продължение на векове нашето внимание е било насочено до голяма степен другаде върху малкото маслено табло върху топола (77x53 сантиметра), което Да Винчи никога не е завършил напълно и за което се смята, че е продължило да го обсебва до смъртта му през 1519 година.
Загрижеността за непостижимата усмивка на Мона Лиза е почти толкова стара, колкото и живописта, датираща поне от реакцията на легендарния ренесансов писател и историк Джорджо Вазари, който е роден няколко години след като Да Винчи започва работа по картината.
„Устата, с отварянето и върховете си, съединени от червеното на устните с оттенъците на плътта на лицето“, наблюдава Вазари в известния си „Живот на най-известните художници, скулптори и архитекти“.
"Изглеждаха, че всъщност не са цветове, а самата кожа в задната част на гърлото, ако го погледнете внимателно, ще видите как пулсира".
И заключва: „В тази творба на Леонардо има толкова приятна усмивка, че да се съзерцава нещо по-божествено от човешко и се смята за нещо прекрасно, в смисъл, че е нещо живо“.
Увлекателната загадка на усмивката на Мона Лиза и как Леонардо магически впрегва, за да създаде „нещо по-божествено от човешкото“ и въпреки това „нищо повече и нищо по-малко от живо“, ще се окаже твърде интензивно за мнозина.
Френският изкуствовед от 19-ти век Алфред Думенил признава, че намира парадокса на рисуването за напълно парализиращ. През 1854 г. той заявява, че „усмивката е пълна с привличане, но коварното привличане на болна душа с очевидна лудост“.
"Този поглед, мек, но алчен като морето, поглъща."
Ако трябва да се вярва на легендата, „коварното привличане“ на неразрешимата усмивка на Мона Лиза също поглъща душата на амбициозен френски художник на име Люк Масперо. Според популярния мит Масперо, който приключва дните си, като скача от прозореца на хотелската си стая в Париж, е бил вкаран в разрушително главозамайване от немия шепот от радостните устни на Мона Лиза.
„От години отчаяно се боря с усмивката й“, се казва в бележката, която е оставил след себе си. "Предпочитам да умра".
Не всички обаче са склонни да открият центъра на магнетизиращата мистика на Мона Лиза в нейната загадъчна усмивка. Викторианският писател Уолтър Патер вярва, че именно „деликатността“, с която са оцветени ръцете и клепачите й, ни парализира и хипнотизира, за да повярваме, че творбата притежава свръхестествена сила.
„Всички знаем лицето и ръцете на фигурата, отбелязва той в статия за Да Винчи през 1869 г., в онзи кръг от фантастични скали, като в полумрак под морето“.
Патър продължава да медитира върху Мона Лиза по такъв необикновено интензивен начин, че през 1936 г. ирландският поет Уилям Бътлър Йейтс е принуден да вземе изречение от описанието на Патър, да го раздели на стихове и да го инсталира като начална поема в Оксфордската книга на модерния стих, който Йейтс съставя по това време.
Проходът, който Йейтс не може да не отговори, започва: „Тя е по-стара от скалите, сред които седи; подобно на вампира, тя е умряла много пъти и е научила тайните на гроба; тя е потопен в дълбоки морета и пази последните дни около нея; тя пренася чрез странни мрежи с ориенталски търговци и, подобно на Леда,е майка на Елена от Троя и като Света Ана, майката на Мария; и всичко това е за нея като сонет на лири и флейти".
Портретът „живее“, заключава Патер, „в деликатността, с която е формирал променящите се черти и е оцветил клепачите и ръцете“.
Описанието на Патър все още изумява. За разлика от Думенил и нещастния Масперо преди него, Патър вижда отвъд съблазнителния капан на усмивката на портрета. Той е фиксиран в по-голямата жизненост, която се просмуква от дълбоко под повърхността.
С аргумента, че картината представлява фигура, спряна в непрекъсната совалка между тук и сега и някакво царство на друг свят Онова, което се крие отвъд, Патер посочва мистичната същност на многогодишната привлекателност на картината: нейното сюрреалистично усещане за вечен поток.
Подобно на Вазари, Патер става свидетел на пулсиращо и дишащо присъствие - „променящи се характеристики“, което надхвърля инертната същественост на портрета.
Вода
Ключът към силата на езика на Патер е настояването за водни изображения, които засилват плавността на неуловимото същество на модела („приглушена светлина под морето“, „потопена в дълбоки морета“ и „пренесена ... с ориенталски търговци“), сякаш Мона Лиза е неизчерпаем източник на жива вода, безкрайна вълна в безкрайните вихри на времето.
Може би е така. Има основания да мислим, че такова четиво, което вижда модела като източник на вечно възраждане, което променя формата си, е точно това, което Леонардо е възнамерявал да предаде.
Оградена от двете страни от течащи водни тела и които художникът умело поставя по такъв начин, че да внушава, че те са аспекти на неговия модел, субектът на Да Винчи има странно подводно качество, което се подчертава от зелената рокля с цвят на водорасли. Мона Лиза носи втора кожа на земноводно, която с времето става по-тъмна и по-тъмна
Обръщайки поглед леко наляво, за да се срещне с нашия, Мона Лиза седи не на каквато и да е стара пейка или табуретка, а на това, което е популярно като „стол на кладенчето“.
В смисъл „кладенчето въвежда фина символика в повествованието, която е колкото разкриваща, толкова и неочаквана. Изведнъж водите, които виждаме да се извиват в лабиринтно движение зад Мона Лиза (независимо дали принадлежат към истински пейзаж, като долината на италианската река Арно, както смятат някои историци или изцяло въображаема, както твърдят други), вече не са отдалечени и не са свързани с модела, но са основен ресурс, който поддържа съществуването му. Те буквално се вливат в нея.
Поставяйки Мона Лиза вътре в „малък кладенец“, Да Винчи я превръща във постоянно променливо измерение на физическата вселена, която заема.
Мартин Кемп, историк на изкуството и водещ експерт по Да Винчи, също е открил фундаментална връзка между изобразяването на Мона Лиза и геологията на света, който обитава.
„Художникът не изобразява буквално праисторическия или бъдещия Арно“, заявява Кемп в изследването си „Леонардо: 100 забележителности (2019 г.)“, а оформя пейзажа на Мона Лиза въз основа на наученото за промяната в "тялото на Земята", за да придружава трансформациите, заложени в тялото на жената като по-малък свят или микрокосмос ".
Мона Лиза не седи пред пейзаж. Тя е пейзажът.
Както при всички визуални символи, използвани от Леонардо, столът „кладенче“ е многовалентен и служи повече от това просто за свързване на Мона Лиза с добре познатото очарование на художника с хидрологичните сили, които оформят Земята. Тънкият намек за „малка дупка“ в картината като канал, през който Мона Лиза излиза в съзнание, напълно препозиционира картината в културния дискурс.
Това вече не е просто светски портрет, а нещо по-сложно в духовно отношение. Представянията на жените „при кладенеца“ са основна част от историята на западното изкуство. Историите от Стария завет за Елиезер, който среща Ребека в кладенец и Яков с Рейчъл в кладенеца, стават особено популярни през 17, 18 и 19 век, тъй като всички от Бартоломе Естебан Мурийо до Джовани Батиста и от Джовани Антонио Пелегрини Тиеполо до Уилям Холман Хънт, опиват късмета си с тези разкази.
Апокрифни изображения на Благовещение в Новия Завет (моментът, когато Архангел Гавраил съобщава на Дева Мария, че ще роди Христос) до извор са били често срещани сред средновековните илюстратори на ръкописи и може би дори са вдъхновили най-стария оцелял портрет на Мария.
Като безкрайно еластична емблема, както предлага Уолтър Патер, Мона Лиза със сигурност е способна да поглъща и отразява всички тези резонанси и много други. Няма друг освен нея.
Но може би най-подходящият паралел между „Мона Лиза“ на Да Винчи и картинните предшественици е този, който може да се направи с многото изображения на библейски епизод, в който Исус се оказва в кладенец, водещ загадъчен разговор с жена от Самария.
В Евангелието на Свети Йоан, Исус прави разлика между водата, която може да бъде изтеглена от естествения извор - вода, която неизбежно ще остави човек „жаден“ и „живата вода“, която той може да осигури.
Докато водата от кладенец може да поддържа само нетрайно тяло, „живата вода“ е способна да насити вечния дух.
Забележителните изображения на сцената от средновековния италиански художник Дучо ди Вуонинсеня и германския майстор на Ренесанса Лукас Кранах Старши са склонни да поставят Исус директно на стената на кладенеца, което предполага неговото майсторство над мимолетните елементи на този свят.
Въпреки това, като поставя модела си метафорично в кладенеца, Да Винчи обърква традицията и вместо това предлага сливане на материалното и духовното царство, размиване и оттук нататък, в обща равнина на вечното творение. В завладяващия разказ на Да Винчи, самата Мона Лиза е чудотворна вълна от „жива вода“, спокойно доволна да осъзнае собствената си интензивна безкрайност.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
