„Аз съм обикновен човек, озовал се на необикновено пътешествие“, казва Мишел Обама в „Моята история“. Бившата първа дама на САЩ, което е от най-вдъхновяващите жени на планетата, написа автобиография, превърнала се в световен бестселър, преведен на 44 езика с общ тираж от над 8, 5 милиона копия. Вече и на български четем за жената, която има огромна заслуга за това Белият дом да е по-гостоприемен и отворен, която се превръща във важен защитник на правата на момичетата в Съединените щати, из основи променя отношението на семействата към здравословния и активен живот и подкрепя съпруга си, докато той превежда Америка през някои от най-мъчителните ѝ периоди. В изключително завладяващата си и дълбоко лична книга тя хронологично споделя събития и емоции, белязали живота ѝ – от детството в южната част на Чикаго; през годините като изпълнителен директор, когато балансира между ролята на майка и тази на работеща жена; до времето, прекарано на най-известния адрес на планетата. С безпощадна честност и живо остроумие Мишел описва триумфите и разочарованията, но признава, че винаги е живяла по собствените си правила. Предлагаме ви откъс от бг изданието на „Софтпрес“.
„Като малка имах много простички желания. Исках куче. Исках къща, в която да има стълби – два етажа за едно семейство. Незнайно защо исках комби с четири врати вместо двувратия буик – най-голямата гордост и радост на баща ми. Казвах на всички, че когато порасна, ще стана педиатър. Защо? Защото обичах малките деца и бързо забелязах, че този отговор се харесва на възрастните. О, лекарка! Какъв добър избор! В онези дни ходех с плитки, постоянно командвах по-големия си брат и успявах, незнайно как, да получавам винаги отлични оценки в училище. Бях амбициозна, макар да нямах точна представа към какво се стремя. Сега мисля, че това е един от най-безполезните въпроси, които възрастен може да зададе на дете: Какъв искаш да станеш, когато пораснеш? Като че ли порастването има граници. Като че ли в определен момент човек става нещо и това е краят. Досега в живота си съм била адвокат. Била съм вицепрезидент на болница и директор на неправителствена организация, която помага на младите да градят смислена кариера. Била съм чернокожа студентка от работническо семейство в престижен колеж предимно за бели. Била съм единствената жена и единствената афроамериканка във всякакви компании. Била съм булка, стресирана майка и съсипана от мъка дъщеря. И доскоро бях първа дама на Съединените щати – позиция, която официално не е работа, но въпреки това ми даде платформа за изява, каквато не бях и сънувала. Тя ме изправи пред много предизвикателства и ме накара да се смиря, окриляваше ме и ме смачкваше, понякога едновременно. Едва започвам да осъзнавам какво се случи през тези последни години – от 2006-a, когато съпругът ми за първи път заговори, че може да се кандидатира за президент, до студената утрин тази зима, когато се качих в лимузината с Мелания Тръмп, за да я придружа на церемонията по встъпването в длъжност на съпруга ѝ. Беше невероятно приключение.
Когато си съпруга на президента, Америка ти се показва във всичките си крайности. Ходех на благотворителни вечери в частни домове, които приличат повече на художествени галерии; къщи, където хората се къпят във вани от скъпоценни камъни. Виждах се със семейства, изгубили всичко в урагана „Катрина“, които плачеха и благодаряха дори за работещ хладилник и готварска печка. Срещнах много повърхностни и лицемерни хора, но и учители, войнишки съпруги и много други с невероятно силен дух. Видях деца – много деца, по целия свят – които караха сърцето ми да се къса и ме изпълваха с надежда и които, слава богу, съвсем забравяха за поста ми, щом започнехме заедно да ровим в пръстта на някоя градина.
Откакто неохотно навлязох в обществения живот, бях превъзнасяна като най-влиятелната жена в света и охулвана като „ядосана чернокожа жена“. Искаше ми се да попитам своите врагове коя част от тази фраза има най-голямо значение за тях – „ядосана“, „чернокожа“ или „жена“?
Позирах усмихната до хора, които наричат съпруга ми с ужасни епитети по националната телевизия, но все пак искат да имат рамкиран спомен с него над камината. Чувах за калните дебри на интернет, в които битуват съмнения за всичко, свързано с мен – включително това дали съм жена, или мъж. Един действащ конгресмен се присмя на задника ми. Бях наранявана. Бях бясна. Но през повечето време се опитвах да отминавам всичко със смях...
... Осем години живях в Белия дом – място с повече стълби, отколкото мога да преброя, плюс асансьори, боулинг и частна цветарница. Спях в легла с италиански чаршафи. Храната ни се приготвяше от екип готвачи от световна класа и ни се поднасяше от професионалисти, по-високо квалифицирани от персонала на всеки петзвезден ресторант или хотел. Агенти на Сикрет Сървис със слушалки, пистолети и каменни лица охраняваха вратите ни и полагаха всички усилия да не смущават семейния ни живот. В крайна сметка свикнахме – горе-долу – със странното величие на нашия нов дом и с постоянното безшумно присъствие на други хора.
В Белия дом нашите момичета играеха на топка по коридорите и се катереха по дърветата на Южната морава. Там Барак седеше до късно нощем в Стаята за преговори, за да подготвя брифинги и чернови, и там Съни, едно от нашите кучета, понякога акаше на килима. Можех да стоя на Балкона на Труман и да гледам туристите, които си правят селфита и надничат през желязната ограда,
опитвайки се да отгатнат какво се случва вътре. Имаше дни, когато се задушавах от факта, че прозорците ни трябва да стоят затворени от съображения за сигурност и няма как да глътна чист въздух, без да причиня суматоха. Имаше дни, когато се стъписвах пред красотата на белите магнолии, разцъфнали навън, пред необятността на държавните дела или величието на военен салют. Имаше дни, седмици, месеци, когато мразех политиката до дъното на душата си. И имаше моменти, в които красотата на тази страна и на нейния народ ме караха да занемея“.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
